Владимир Набоков
Пнин (31)

5

Обядваха на покритата веранда. Както седеше до Болотови и разбъркваше сметаната в студената супа от червено цвекло с розови кубчета лед, Пнин машинално поднови одевешния разговор.

— Забележете — подхвана той, — че съществува значителна разлика между духовното време на Левин и физическото на Вронски. В средата на книгата Левин и Кити изостават от Вронски и Ана с цяла година. По времето, когато в неделя вечерта през май 1876 година Ана се хвърля под товарния влак, тя съществува повече от четири години от началото на романа, но в живота на Левини през същото време, от 1872-ра до 1876-а, изминават само три години. Това е най-добрият от известните ми примери за относителността на времето в литературата.

След вечеря се захванаха да играят крокет. Тук предпочитаха осветеното от традицията, но фактически неправилно разположение на вратите, при което две от десетте се пресичат в центъра на площадката, образувайки тъй наречената клетка или капан за мишки. Веднага стана ясно, че Пнин, партньор на г-жа Болотова срещу Шполянски и графиня Порошина, играе доста по-добре от останалите. Щом вбиха коловете в земята и играта започна, той напълно се преобрази и обикновено бавен, тежък и малко неповратлив, се превърна в необичайно подвижен, пъргав, безмълвен, лукав гърбушко. Сякаш непрекъснато бе негов ред да играе. Навел много ниско чука и елегантно поклащайки го между разкрачените си жеравски нозе (направи малка сензация, като специално за играта обу бермуди), Пнин подготвяше всеки свой удар със сръчно прицелно размахване на чука, сетне точно биеше по топката и веднага, останал прегърбен, докато топката още се търкаляше, чевръсто се преместваше на мястото, където тя според него щеше да спре. Прокарваше я през вратичките с геометрична наслада, като предизвикваше възхитените възгласи на зрителите. Дори Игор Порошин, който минаваше като сянка с две консерви бира, понесъл ги за някакво свое специално пиршество, се спря за секунда и одобрително поклати глава, преди да потъне в храстите. Към аплодисментите обаче се примесваха оплаквания и протести, когато Пнин свирепо безразлично крокираше или по-точно изстрелваше като ракета топката на противника. Наместваше плътно до нея своята топка и здраво я притискаше с учудващо малкото си ходило, сетне с гръм трясваше своята топка и с този удар запращаше надалеч чуждата. Сузана, когато се обърнаха към нея, заяви, че това е абсолютно против правилата, но Шполянска твърдеше, че било напълно допустимо, и каза, че когато била момиче, английската й гувернантка наричала този удар „Хонконг“.

Когато Пнин чукна по кола и всичко бе приключено, когато Варвара се запъти да помогне на Сузана за вечерния чай, той тихо се отдалечи към пейката под боровете. Някакво крайно неприятно и плашещо усещане в областта на сърцето, изпитано на няколко пъти през живота му като възрастен, отново се бе появило. Не беше болка, нито сърцебиене, по-скоро ужасно чувство за потъване и за разтваряне в това, което физически го заобикаляше — в залеза, в червените дънери, в пясъка, в неподвижния въздух. През това време Роза Шполянска, щом забеляза, че Пнин седи сам, се възползува, доближи се („Седете, седете!“) и се отпусна до него на пейката.

— През хиляда деветстотин и шестнайсета или седемнайсета година — каза тя — може да сте чували моминското ми име, Гелер, от близките си приятели.

— Не, не си спомням — отвърна Пнин.

— Е, няма значение. Мисля, че никога не сме се срещали. Но добре сте познавали моя братовчед и братовчедката, Гриша и Мира Белочкини. Постоянно приказваха за вас. Сега той живее май в Швеция — сигурно сте чули за ужасната смърт на клетата му сестра…

— Да-да, зная — кимна Пнин.

— Мъжът й — продължи Шполянска — беше чаровен човек. Самуил Лвович и аз бяхме близки познати както на него, така и На първата му жена, Светлана Черток, пианистката. Бил интерниран от нацистите отделно от Мира и умрял в същия концентрационен лагер, където се спомина и моят брат Миша. Нали не познавахте Миша? Навремето и той беше влюбен в Мира.

— Тшай е готофф — подвикна Сузана от верандата на забавния си функционален руски. — Тимофей! Розочка! Тшай!

Пнин каза на Шполянска, че и той идва след минута, а когато тя си отиде, остана да седи в ранния здрач на алеята, кръстосал ръце върху крокетния чук, който още държеше.

Две газени лампи осветляваха уютно терасата на селската къща. Никой не можеше да откъсне от шахматната партия доктор Павел Антонович Пнин, бащата на Тимофей, окулиста, и доктор Яков Григориевич Белочкин, баща на Мира, педиатъра, затова г-жа Белочкина рече на слугинята да им сервира там — на специална японска масичка до другата, на която играеха — чашите с техния чай в сребърни подставки, кисело мляко с чер хляб, горски ягоди и култивираната им разновидност, както и лъчисти сладка, и всякакви бисквити, вафли, гевречета, сухари, вместо да викат двамината увлечени в играта доктори на общата трапеза в другия край на верандата, където седяха останалите членове на семейството и гостите, едни ясно различими, други — преливащи се в просветваща мъгла.

Сляпата ръка на д-р Белочкин взе геврече; виждащата ръка на д-р Пнин взе офицер. Д-р Белочкин, както дъвчеше, се втренчи в пробива сред своите редици; д-р Пнин топна абстрактно сухарче в отвора на чашата си.

Селската къща, която Белочкини наемаха онази година, беше в същия прибалтийски курорт, до който вдовицата на генерал N бе дала под наем на Пнинови виличката в края на обширното си имение, блатисто и занемарено, с тъмна гора, изтласкваща запуснатата градина. Тимофей Пнин отново бе недодялан, свенлив, упорит осемнайсетгодишен младеж, очакващ Мира в тъмнината — и макар че логиката на мисълта сложи електрически крушки в газените лампи и разбърка хората, като ги превърна във възрастни емигранти, както и здраво, безнадеждно, навеки загради осветената веранда с телена мрежа, клетият ми Пнин с яснотата на халюцинация видя как Мира се измъква оттам в градината и върви към него между ароматните тютюневи цветчета, чиято матова белота в мрака се слива с бялата й рокля. Това чувство отговаряше някак на чувството за стапяне и разширяване в гърдите му. Тихо остави чука встрани и за да разпръсне мъката, се отдалечи от къщата през безмълвната борова гора. От паркирания до бараката с градински инструменти автомобил, в който се намираха най-малко две от децата на другите гости, се чуваше монотонният ромол на радиомузика.

— Вечно този джаз, тази младеж не може без джаз — измърмори Пнин под нос и свърна по пътеката от гората към реката. Припомняше си увлеченията на своята и на Мира младост, любителските постановки, циганските романси, страстта й да снима. Къде ли са те сега, тези художествени снимки на кучета, на облаци, на априлска ивица пръст с брезови сенки върху захарно-мокрия сняг, войниците, позиращи от покрива на товарен вагон, ивица залез, ръцете, хванали книга? Спомни си последната им среща на улицата край Нева в Петроград и сълзите, и звездите, и топлата яркорозова коприна на подплатата в астраганения й маншон. Гражданската война (1918–1922) ги раздели; историята развали годежа им. Тимофей се промъкна на юг, където за кратко влезе в редиците на Деникиновата армия, а семейството на Мира избяга от болшевиките в Швеция, сетне се настани в Германия, където тя след време се омъжи за майстор по скъпите кожи, родом от Русия. Веднъж в началото на трийсетте Пнин, тогава вече женен, пристигна със съпругата си в Берлин, където тя искаше да присъствува на конгреса на психотерапевтите, и една вечер в руския ресторант на Курфюрстендам отново видя Мира. Размениха няколко думи, тя му се усмихна както някога изпод тъмните вежди, свенливо и лукаво, контурът на изпъкналите й скули, издължените й очи, крехкото изящество на ръцете и глезените бяха все същите, бяха безсмъртни, а после тя се върна при мъжа си, който бе отишъл в гардероба за палтата, и това бе всичко — но бодването на нежността не преминаваше както трепкащото очертание на стихотворение, което знаеш, че знаеш, ала не можеш да си припомниш.

Това, което бъбривата Шполянска бе споменала, извика с небивала сила образа на Мира във въображението му. Развълнува го. Би могъл да го понесе дори само за миг единствено в отчуждението на неизлечима болест или в състоянието на душевно равновесие пред близка смърт. За да съществува рационално, Пнин се бе приучил през последните десет години никога да не си припомня Мира Белочкина — не защото споменът за младежката любов, банална и кратка, заплашваше душевния му покой (уви, споменът за брака с Лиза притежаваше достатъчно власт, за да изтласка всяко предишно увлечение), а защото с ръка на сърцето би могъл да твърди, че никаква съвест, а значи и никакво самосъзнание не би могло да съществува на света, в който бяха възможни неща като смъртта на Мира. Трябваше да забрави — не би могъл да живее с мисълта, че тъкмо ей тази мила, крехка, нежна млада жена с ей тези очи, с тази усмивка, с тези градини и снегове на заден план са откарали в скотски вагон в изтребителен лагер и са я убили с инжекция фенол в сърцето, в същото това кротко сърце, чието биене бе усещал под устните си в здрача на миналото. И тъкмо защото не се знаеше точно от каква смърт бе умряла Мира, тя продължаваше да умира във въображението му от много смърти, много пъти да възкръсва — за да умира отново и отново, отвеждана от школувана медицинска сестра за ваксинация с кал, с бацили на тетанус, с натрошено стъкло, за отравяне със синилна киселина под фалшив душ, за да бъде изгорена жива в трап с просмукана от бензин камара букови дърва. Според следователя, с когото Пнин бе разговарял веднъж във Вашингтон, било установено със сигурност само, че като твърде слаба, за да работи (макар все още усмихваща се, все още намираща сили да помага на другите еврейски жени), я отделили за унищожаване и я изгорили в крематориума няколко дни след пристигането й в Бухенвалд, в дивната гориста местност с гръмкото название Голям Етерсберг. На час пеш от Ваймар, там се разхождали Виланд, Хердер, Гьоте, Шилер, несравненият Коцебу и други. „Aber warum, но защо — вайкаше се д-р Хаген, този най-кротък човек сред смъртните, — защо е трябвало да правят този ужасен лагер тъй близко!“ Защото наистина бе близко, само на пет мили от сърцето на германската култура — тази „университетска нация“, както елегантно се изрази, докато анализираше положението в Европа по време на наскорошната реч пред абсолвентите президентът на Уейндълския университет, известен със своите mots justes^[1], реч, в която направи комплимент на друга тъмница — „Русия, страната на Толстой, Станиславски, Разколников и на други велики и прекрасни хора“.

Пнин пристъпваше бавно под тържествените борове. Небето помръкваше. Не вярваше той в самодържавния Бог. Смътно вярваше в демокрацията на духовете. Може би душите на умрелите образуват комитети, които на непрекъснати заседания решават участта на живите.

Комарите ставаха все по-натрапчиви. Време беше да се връща да пие чай. Време беше да играе шах с Шато. Този странен спазъм премина, отново можеше да диша. На далечния гребен на хълма, тъкмо където преди няколко часа бе поставен стативът на Граминеев, се тъмнееха в профил два силуета върху фона на нажеженото като жарава небе. Стояха близо един до друг, лице в лице. От пътя не можеше да се различи дали е дъщерята на Порошини с кавалера си или Нина Болотова с младия Порошин, или просто емблематична двойка, поставена от сръчната художническа ръка върху последната страница на загасващия Ден на Пнин.