Владимир Набоков
Пнин (51)

7

Прекарах мъчителна нощ в чудесната, добре проветрена и красиво обзаведена стая, където нито прозорецът, нито вратата се затваряха нормално и където нощната лампа бе поставена върху еднотомното пълно издание на Шерлок Холмс, преследвал ме дълги години; светлината беше толкова слаба и мътна, че коректурите, които носех със себе си за четене, не можаха да разнообразят безсънието ми. Тътен на камиони през всеки две минути разтърсваше къщата; час по час задрямвах и задъхан, сядах в кревата; през пародията на щора лъч от улицата падаше върху огледалото и ме заслепяваше така, сякаш ме разстрелваха през стена.

Такъв съм си: трябва да изпия сока на три портокала, за да съм готов да посрещна дневните несгоди. Затова в седем и половина взех набързо душ и след пет минути излязох от къщата в компанията на дългоухия и унил Кучо.

Въздухът бе с остър аромат, небето — излъскано до блясък. Пустинното шосе на юг се катереше между снежни петна по сивкав хълм. Висока разголена топола, кафява като метла, се въздигаше вдясно от мен и дългата й утринна сянка, проснала се през улицата, достигаше до къща с кремав цвят и зъбчат покрив; според Кокеръл моят предшественик я вземал за турско консулство поради това, че бил видял как в нея влизат куп хора с фесове. Свърнах наляво, на север, тръгнах нагоре, минах две-три пресечки до ресторанта, който бях мярнал предишната вечер, но още бе затворен и затова поех обратно. Преди още да направя две крачки, отгоре по улицата изгромоля голям камион с бира, веднага след него премина малък бледосин автомобил с надничаща от него бяла кучешка глава, след което профуча още един голям камион — точно копие на първия. Кекавият седан беше натъпкан с вързопи и с куфари; на волана седеше Пнин. Нададох приветствен рев, но той не ме видя и ми оставаше да се надявам, че ще успея да изкатеря стръмнината достатъчно бързо, за да се озова пред него, докато червената светлина на пресечка оттук му препречва пътя.

Настигнах задния камион и още веднъж мярнах напрегнатия профил на стария ми приятел в шапка с наушници и в зимно брезентово палто; следващия миг обаче светна зелено, бялото кученце, подало се навън, лавна срещу Кучо и всички се юрнаха напред — камион номер едно, Пнин, камион номер две. От мястото си видях как се отдалечават в очертанията на пътя между мавританската къща и италианската топола. Сетне малкият автомобил храбро изпревари предния камион и като най-сетне се отскубна на свобода, плъпна устремно нагоре по лъскавата улица, която, додето стигаше погледът, се стесняваше в златна нишка сред меката мъгла, и върволица хълмове, обгърнати в нея, разхубавяваха далнината, а там просто би могло да се предскаже какво чудо е реално.

Кокеръл, в кафяв халат и със сандали, пусна кокера и ме поведе в кухнята към навяващата тъга английска закуска с бъбреци и риба.

— А сега — рече той — искам да ви разкажа историята за това, как Пнин се качил на сцената, за да говори пред Кремонския женски клуб, но разбрал, че всъщност е взел друга лекция.