Владимир Набоков
Пнин (25)

8

На теория бе най-лесно да стигнеш от Крантън в Уейндъл първо с такси до Фреймингам, оттам до Олбъни с експрес, а сетне да пропътуваш неголямото останало разстояние с местния влак в северозападна посока; в действителност този крайно прост начин бе най-неудобният. Дали между двете железници съществуваше стара, закореняла разпра, дали се бяха наговорили да действуват съвместно в полза на другите транспортни средства, но както и човек да комбинираше разписанията, за нищо на света не можеше да избегне поне тричасово висене за влака в Олбъни. Наистина можеше да се махне от Олбъни с автобуса в единайсет, който пристига в Уейндъл в три следобед, но за тази цел трябваше да вземе влака от Фреймингам в 6,31 сутринта; Виктор знаеше, че няма да стане навреме; затова предпочете доста по-късния и значително по-бавен влак, който му даваше възможност да хване в Олбъни последния автобус за Уейндъл, пристигащ там в девет вечерта.

Валя из целия път. Валеше и когато пристигна на уейндълската автобусна гара. Поради вродената си мечтателност и лека разсеяност Виктор винаги се озоваваше на края на всяка опашка. Отдавна бе свикнал с този свой недостатък, както се свиква с късогледство или с куцане. Леко приведен поради високия си ръст, търпеливо се тътреше след пътниците, които на индианска нишка се изнасяха от автобуса и слизаха на лъскавия асфалт; две тежки стари дами с полупрозрачни дъждобрани, приличащи на картофи в целофан; момче на седем или осем години, късо подстригано, с нежен тил; многоъгълен свенлив инвалид в напреднала възраст, който отказа всякаква помощ и се измъкна вън на части; три уейндълски студентки по къси панталонки с розови колене; изнурената майка на момчето; още неколцина пътници и сетне — Виктор със сак в ръка и с две илюстровани списания под мишница.

Под входната арка към гарата стоеше абсолютно плешив господин с мургаво лице, с тъмни очила и черна чанта, приветливо-въпросително приведен над тънковрато момченце, което обаче все клатеше глава и сочеше майка си, а тя очакваше своите куфари от търбуха на автобуса. Сдържано и весело прекъсна Виктор това quidpro quo. Мургавоглавият господин свали очила и като се изправяше, започна да мести очи нагоре-нагоре-нагоре към високия-високия-високия Виктор, към сините му очи и ръждивокестенявата му коса. Добре развитите мускули по скулите на Пнин се дръпнаха и заоблиха почернелите му бузи; в усмивката участвуваха челото, носът и дори големите му уши Общо взето, срещата бе твърде успешна.

Пнин предложи да оставят сака на гарата и да минат пеш една пресечка — стига Виктор да не се плаши от дъжда (валеше като из ведро и асфалтът лъщеше в мрака като планинско езеро под големите шумни дървета). Пнин смяташе, че толкова късна вечеря ще достави удоволствие на момчето.

— Добре ли пътувахте? Без неприятни произшествия?

— Да, сър.

— Много ли сте гладен?

— Не, сър. Не особено.

— Казвам се Тимофей — рече Пнин, когато се настаниха удобно до прозореца в старата жалка гостилничка. — Втората сричка се произнася като „маф“ (несполука), ударението е на последната сричка, „ей“ като в „прей“ (плячка), но малко по-удължено. „Тимофей Павлович Пнин“ означава „Тимоти, син на Пол“. При бащиното презиме ударението е на първата сричка, а останалите се гълтат — Тимофей Палч. Дълго обсъждах това насаме — да избършем тези ножове и вилици — и стигнах до извода, че трябва да ми казвате просто мистър Тим или дори още по-кратко — Тим, както ме наричат някои от моите крайно приятни колеги. Такова — какво ще ядете? Телешки котлет? Окей, аз също ще ям телешки котлет — разбира се, това е отстъпка пред Америка, пред моята нова родина, пред чудесната Америка, която понякога ме смайва, но винаги предизвиква уважение. В началото много ме смущаваше… — В началото Пнин много го смущаваше лекотата, с която в Америка преминават към обръщение на малко име; още след първия коктейл, при чието откриване към капката уиски е редно да трупнеш цял айсберг, а в края към морето уиски се добавя малко вода от чешмата, трябва да се обръщаш към чуждия човек с „Джим“, а вие навеки ставате за него „Тим“. Ако ли забравите това и на следващата сутрин го наречете професор Евърт (според вас с истинското му име), това ще бъде ужасно оскърбление (за него). Като изреждаше мислено своите руски приятели в Европа и в Съединените щати, Тимофей Пнин с лекота можеше да преброи най-малкото шейсет скъпи за сърцето му люде, които отблизо познаваше от 1920-те години и към които никога не се обръщаше другояче освен с Вадим Вадимич, Иван Христофорович или Самуил Израилевич и които при всяка среща го величаеха по име и бащино със същата гореща симпатия заедно с крепкото, сърдечно ръкостискане: „А, Тимофей Палч! Как сте? Но вие, драги, здравата сте остарели!“

Пнин не млъкваше. Речта му не учуди Виктор, често бе чувал как руснаци се изразяват на английски и никак не го смути, че Пнин произнася „family“ така, че първата сричка звучи като „жена“ на френски.

— Френски говоря доста по-свободно, отколкото английски — каза Пнин. — А вие: Vous comprenez le français? Bien? Un peu?^[1]

— Très un peu^[2] — каза Виктор.

Достойно за съжаление, но няма как. Сега ще говоря с вас за спорта. Първото описание на бокс в руската литература намираме в поема на Михаил Лермонтов (роден през 1814-а, убит през 1841-а — лесно се помни). От друга страна, първото описание на тенис се намира в „Ана Каренина“, роман на Толстой, и се отнася за 1875 година. Веднъж на младини, в руско имение на ширината на Лабрадор, ми дадоха ракета, за да играя със семейството на ориенталиста Готовцев, може да сте го чували. Помня, беше чудесен летен ден и ние играхме, играхме, играхме, докато изгубихме всичките дванайсет топки. И вие с интерес ще си спомняте миналото, когато остареете.

— Друга игра — продължи Пнин, като щедро сипеше захар в кафето си — беше крокетът, разбира се. Бях шампион по крокет. Обаче любимо национално развлечение бяха тъй наречените gorodki, което означава „малки градове“. Спомням си площадката в градината и дивното усещане за младост: бях силен, носех бродирана руска рубашка, сега никой не се впуска в такива здравословни игри.

Довърши котлета и се върна към темата на разговора:

— Начертавахме — мълвеше Пнин — голям квадрат върху земята, поставяхме в него като колони ей такива, представете си, цилиндрични дървени трупчета, а сетне отдалеч ги замеряхме с дебела сопа, много силно като с бумеранг, замахвахме хеей отдалеч — извинете, пак добре, че е захар, а не сол. И до днес чувам — говореше Пнин, докато вдигаше от пода захарната ръсачка и леко поклащаше глава, изненадан от издръжливостта на паметта, — все още чувам този трясък, този гръм, когато улучиш дървените трупчета и те хвръкват във въздуха. Няма ли да доядете месото? Не ви ли хареса?

— Страшно вкусно — каза Виктор, — но не съм много гладен.

— Ах, трябва повече да ядете, доста повече, ако искате да станете футболист.

— Май не обичам твърде футбола. Всъщност не го понасям. Пък и в другите игри не ме бива.

— Не обичате футбол? — каза Пнин и върху едрото му изразително лице плъзна сянка на смут.

Той изду устни. Разтвори ги — но не продума. Мълком довърши ваниловия си сметанов сладолед, който не съдържаше ванилия и бе изготвен без сметана.

— Сега ще вземем багажа и такси — предложи Пнин.

Щом пристигнаха в къщата на Шепард, Пнин заведе Виктор в гостната и набързо го представи на хазяина, на стария Бил Шепард, преди надзирател на университетските земи (беше напълно глух и носеше бяло копче в ухото), и на брат му, Боб Шепард, наскоро преместил се от Бъфало при Бил, след като жената на последния се споминала. Като остави за малко Виктор при тях, Пнин припряно изтропа нагоре. Къщата представляваше леко проницаема за звуците постройка, затова в долните стаи предметите откликваха с разнообразни вибрации на енергичните стъпки от горната площадка и на внезапното изскърцване при вдигането на прозоречната рамка в гостната.

Например на тази картина — говореше тежко чуващият мистър Шепард, като сочеше с поучаващ показалец големия потъмнял акварел на стената — е изобразен дълбоко вдаденият в морето нос, където понякога с брат ми прекарвахме лятото преди половин век. Нарисува го съученичката на майка ми, Грация Уелс; синът й, Чарли Уелс, е собственик на хотела в Уейндълуил. Д-р Нин сигурно го познава — ммного, ммно-го свестен човек.

Покойната ми жена също беше художничка. После ще ви покажа нейни работи. Е, а това дърво зад хармана едва личи…

Откъм стълбището се чу ужасен грохот и тръшване: Пнин на слизане се бе подхлъзнал.

— През пролетта на 1905 година — каза мистър Шепард, като се заканваше с показалец на картината — под ей тази топола…

Забеляза, че брат му и Виктор се втурнаха бегом от стаята към подножието на стълбището. Клетият Пнин се бе изпързалял на гръб по последните стъпала. Полежа така към минута, като местеше очи насам-натам. Помогнаха му да стане. Костите му бяха цели.

Пнин се усмихна и каза:

— Също като в прекрасната повест на Толстой — ще трябва някак да я прочетете, Виктор — за Иван Илич Головин, който паднал и по-късно го хванал рак на бъбрека. Сега Виктор ще дойде горе с мен.

Виктор със сака тръгна след него. На площадката висеше репродукция на „La Berceuse“ от Ван Гог и Виктор мимоходом й кимна присмехулно. Спалнята за гости бе изпълнена с шума на дъжда, който се стичаше по ароматните клони в рамкираната чернота на разтворения прозорец. Върху писалището имаше увита в хартия книга и десетдоларова банкнота. Виктор грейна и кимна на възмрачния си, но добър домакин.

— Разгърнете я — каза Пнин.

Виктор го послуша учтиво припряно. Сетне приседна в края на кревата и нарочно нетърпеливо разтвори книгата, при което русата му коса падна върху дясното слепоочие на лъскави кичури, раираната вратовръзка увисна разлюляна изпод сивото сако, а едрите му колене в сивия панталон от каша̀ се раздалечиха. Искаше му се да я похвали — първо, защото беше подарък, а второ, защото си мислеше, че е превод от родния език на Пнин. Спомни си, че в Психиатричния институт имаше някакъв си д-р Яков Лондон от Русия. За беля Виктор попадна тъкмо на мястото, където се споменава Заринска, дъщерята на вожда на юконските индианци, и простосърдечно я взе за руско момиче. „Тя не сваляше големи черни очи от съплеменниците си, в погледа й се четеше уплаха и предизвикателство. Напрежението беше толкова голямо, че забрави да диша…“

— Смятам, че ще ми хареса — рече учтивият Виктор. — Миналото лято четох „Престъпление и…“

Млада прозявка разчекна героично усмихващата му се уста. Със съчувствие, с одобрение, с прималяло сърце Пнин сякаш видя Лиза, прозяваща се след една от онези дълги щастливи вечери у Арбенини или у Полянски в Париж — преди петнайсет, двайсет, двайсет и пет години.

— Стига вече четене за днес — каза Пнин. — Зная, книгата е много увлекателна, но утре ще четете ли, четете. Желая ви лека нощ. Банята е през площадката.

Стисна ръка на Виктор и си отиде в стаята.