Владимир Набоков
Пнин (17)

7

Пред мудната втора бутилка Пнин обсъждаше със себе си своя следващ ход или по-точно посредничеше в преговорите между Пнин Уморения, който напоследък бе зле със съня, и Пнин Ненаситния с неговото желание както винаги да почете още вкъщи до минаването на товарния в два, който пъшкаше по пътя си през долината. В края на краищата бе взето решение да си легне веднага след програмата, изнасяна от неуморните Христофор и Луиза Стар всеки втори вторник в Новия хол — музика на доста високо равнище и доста необичайни филми, наречени от президента Пур в отговор на нечия нелепа критика миналата година „може би най-вдъхновяващата и най-вдъхновената идея в нашия университетски живот“.

Зл. Ф. на л. сега спеше върху коленете на Пнин. Отляво седяха двамина студенти индуси. Отдясно — малко шантавата дъщеря на професор Хаген, която специализираше в областта на драматургията. Комаров, слава богу, се кипреше твърде далеч отзад, та безинтересните му забележки не стигаха дотук.

Първата част от програмата — три стари късички филма — навя скука на нашия приятел: това бастунче, това бомбе, тези черни вежди на дъга и потрепващи ноздри изобщо не го трогваха. Дали несравнимият комик танцуваше под ярко слънце с нимфи, нагиздени с венчета, близо до дебнещ кактус, дали беше първобитен човек (в този случай гъвкавото бастунче се превръщаше в гъвкава сопа) или невъзмутимо издържаше бесния поглед на якия Мак Суейн в обърнатото наопаки нощно кабаре — старомодният, лишен от чувство за хумор Пнин си оставаше безразличен. „Шут — хъмкаше той на себе си, — Глупишкин и Макс Линдер дори бяха по-смешни.“

Втората част на програмата се състоеше от внушителна съветска хроника, заснета в края на четирийсетте години. В нея не биваше да има дори капка пропаганда, само чисто изкуство, веселба, еуфория на гордия труд. Миловидни, неразглезени девойки маршируват на вечния Пролетен празник, понесли платнища с откъси от старинни руски песни от рода на „Долу ръцете от Корея“, „Bas les mains devant la Corée“, „La paz vencer à la guerra“, „Der Friede besiegt den Krieg“^[1]. Санитарен аероплан прелита над заснежен хребет в Таджикистан. Киргизки киноактьори посещават обграден от палми санаториум за въглекопачи и дават там импровизирано представление. От планинско пасище някъде в Осетия овчарят рапортува по преносимо радио за раждането на агне пред местното Министерство на селското стопанство. Московското метро е блеснало в светлини с колоните и скулптурите си и с шестимата уж пътници, насядали по трите мраморни пейки. Семейството на фабричен работник спокойно прекарва вечерта вкъщи под големия копринен абажур, всичките са пременени, всичките са в гостната, отрупана с декоративни растения. Осем хиляди поклонници на футбола гледат мача между „Торпедо“ и „Динамо“. Осем хиляди граждани в Московския завод за електромотори избират единодушно Сталин за кандидат от Сталинския избирателен район в Москва. Последната лека кола ЗИМ потегля със семейството на фабричния работник и с още неколцина пътници на разходка извън града, за да хапнат на чист въздух. При все това — не бива, не бива, ах, колко е глупаво, си казваше Пнин, докато усещаше, че сълзотворните жлези от само себе си, смешно, унизително ронят горещата си, детинска, неудържима влага.

В омарата на слънчевата светлина — на светлината, която преминаваше на димни стрели между брезовите дънери, оросяваше надвисналия листак, трепкаше на зайчета по кората, стичаше се във високата трева, играеше и се въртеше сред призраците на песекините с леко размити цветове — затънтена руска гора обгърна пътника. През нея водеше стар горски друм с два меки коловоза и неспирна процесия от гъби и маргаритки. Пътникът продължи мислено по този друм на обратния си дотеглив път към своето анахронично жилище; отново бе онова момче, което бродеше из тези гори с дебела книга под мишница; пътят внезапно излезе сред романтичното, просторно, обикнато великолепие на голямо поле, неокосено от времето (конете препускат сепнати, размятали сребристи гриви сред високите цветя), когато дрямката надви Пнин, сега вече удобно настанил се в кревата, до него двойката будилници (единият навит за 7,30, другият за 8) каканижеха и цъкаха на нощната масичка.

Комаров в небесносиня риза се бе свел над китарата, настройваше я. Празнуваха нечий рожден ден и невъзмутимият Сталин с тежко тракане пусна бюлетината си на изборите за правителствени ковчегоносачи. В бой ли, в стран… на вълните, в Уейндълуил. „Уандърфул!“ (Прекрасно!) — каза д-р Бодо фон Фалтернфелс, като вдигна глава от книжата.

Тъкмо потъна в кадифена забрава, когато вън се случи някаква ужасна катастрофа: като охкаше и се хващаше за главата, статуя се суетеше преувеличено около строшено бронзово колело — тогава Пнин се пробуди и керван светлини и сенчести бабуни премина по прозоречната щора. Тресна автомобилна врата, колата се отдалечи, отключиха крехката прозрачна къща, заговориха три звучни гласа; къщата и пролуката под вратата на Пнин трепнаха, светнаха. Треска, болест. Уплашен, безпомощен, беззъб, само по нощна риза, Пнин се заслуша как нагоре по стълбището с препъване, но бодро тропа куфар и два млади крака изтичват по добре познатите им стъпала, вече може да се долови шумът от нетърпеливо дишане… Машинална асоциация с щастливото завръщане вкъщи от унилите летни лагери би довела дотам, че Изабела наистина би отворила с ритник вратата на Пнин, ако навреме не бе я спряло предупредителното подвикване на майка й.