Владимир Набоков
Пнин (35)

4

Пнин, който тънеше в пълно незнание за тези грижи на своя покровител, започна особено успешно есенния семестър: никога досега не бе имал толкова малко студенти, тоест толкова много време за своите издирвания. Тези издирвания отдавна бяха навлезли във вълшебния етап, когато търсенията надхвърлят крайната цел и се образува нов организъм, така да се каже, паразит в узряващия плод. Пнин извръщаше духовен взор от края на труда си, съзиран от него толкова отчетливо, че може да се различи ракетата на астерикс, привкусът на „sic“. Този бряг трябва да бъде избягван, както всичко, което убива насладата от безкрайното наближаване. Картончетата за справки постепенно запълваха кутията за обувки с плътната си маса. Сравняването на две легенди; скъпоценната подробност за обичай или облекло; бележката под линия, проверена и оказала се фалшива поради невежество, поради небрежност или недобросъвестност на автора; тръпките по гръбнака от щастлива догадка; и безбройните радости на безкористная ерудиция — всичко това бе развратило Пнин, бе го превърнало в щастлив, замаян от бележки под линия маниак, готов да наруши спокойствието на книжните кърлежи в някой скучен том, дебел цял фут, само за да намери в него позоваване на следващ, още по-скучен. А в друг, по-човешки план, изпъкваше къщичката, която бе наел на улица „Тод“, на ъгъла с Клиф Авеню (Скалистия булевард).

По-рано там бе живяло семейството на покойния Мартин Шепард, чичо на предишния хазаин на Пнин; той дълги години бил управител в имението на Тодови, купено сега от уейндълското кметство, за да превърне просторната му къща в модерен санаториум. Бръшлян и борове закриваха заключената му врата, Пнин виждаше върхарите им оттатък Скалистия булевард от северния прозорец на новото си жилище. Булевардът представляваше хоризонталната черта в буквата „Т“, той живееше в лявата й част. Срещу фасадата на неговата къща, през улица „Тод“ (вертикалата на това „Т“), стари планински брястове отделяха пясъчния край на закърпения й асфалт от нива с царевица на изток, а покрай западната й страна зад оградата пълчище млади ели, съвсем еднакви парвенюта, крачеха в посока към университетския комплекс почти до съседната резиденция, голяма цигарена кутия-къща на треньора на университетския футболен отбор — половин миля южно от къщата на Пнин.

Чувството, че живее сам в отделна къща, бе за Пнин странно упоително и дивно отговаряше на наболялата стара потребност на съкровеното му естество, стъпкано и ошашавено от трийсетте години бездомен живот.

Едно от най-възхитителните качества на това място бе тишината — ангелска, селска и съвсем непроницаема, блажено противоположна на непрестанната какофония, която го обсаждаше от шест страни в стаите под наем от предишните му подслони. А колко нещо поемаше тази мъничка къща! С благодарна почуда Пнин си помисли, че ако я нямаше руската революция, нито емиграцията, нито експатриацията от Франция, нито натурализацията в Америка, всичко — и то в най-добрия случай, в най-добрия, Тимофей! — щеше да бъде точно същото: професура в Харков или в Казан, извънградска къща като тази, вътре стари книги, вън — късни цветя. По-точно казано, това бе къща от вишневочервени тухли, с бели прозоречни рамки и покрив от шинди. Зеленият парцел, на който се мъдреше, с градинка около петдесет аршина, завършваше отзад с отвесна стена от мъхеста канара с кафяв шубрак на върха. Едва забележим коловоз покрай южната страна на къщата водеше до варосано гаражче за жалката кола, притежавана от Пнин. Странна, подобна на кошница мрежа, малко приличаща на сублимирана кесийка за руски билярд — впрочем без дъно, — кой знае защо, висеше над гаражната врата, върху чиято бяла повърхност хвърляше сянка — също толкова ясна, колкото шарката на плетката й, но по-едра и посиня. В пущинака между гаража и канарата наминаваха фазани. Люлякът — хубостта на руските градини, чийто пролетен разкош, изцяло от жужене и мед, толкова бе предвкусвал клетият ми Пнин — се бе наблъскал на сухи редици покрай стената на къщата. И едно високо широколисто дърво, което Пнин поради привичката си към брези-липи-върби-трепетлики-тополи-дъбове не можеше да определи, ронеше своите едри сърцевидни ръждиви листа върху дървените стъпала на външния вход.

Съмнителният наглед котел за отопление в мазето с все сили изпращаше слабото си топло дихание през пролуките в пода. Кухнята бе огромна и весела наглед, Пнин дълго се ориентира сред разните съдини, сред котлетата и гърнетата, тостерите и тиганите, които бе получил заедно с къщата. Гостната бе мебелирана оскъдно и сиво, но имаше доста привлекателна ниша с прозорец, където се кипреше огромен стар глобус, на който Русия беше бледосиня, а избеляло или изтрито петно покриваше цялата Полша. В съвсем малката трапезария, където Пнин бе намислил да организира вечеря за гостите си à la fourchette^[1], двойка кристални свещници с висулки разпращаха заран дъговидни отблясъци, които обаятелно пламваха върху стената на бюфета и напомняха на сантименталния ми приятел цветните стъкла по терасите на руските имения, оцветяващи слънцето в оранжеви, зелени, лилави тонове. Всеки път, щом минеше покрай шкафа със съдините, той започваше да дрънчи и това също бе познато от неясните задни стаи от миналото. Вторият етаж се състоеше от две спални, служили някога за обитаване от множество малки деца и от случайни възрастни. Подовете бяха с дълги драскотини от калаените играчки. От стената на стаята, която Пнин направи своя спалня, той откачи червено знаменце със загадъчната дума „Кардиналите“, изписана върху картона му с бяла боя; но на мъничкото столче-люлка в розов цвят — за тригодишния Пнин — бе разрешено да остане в своя ъгъл. Приключила земния си труд шевна машина заемаше коридора към банята, където обичайната къса вана, създадена за джуджета от някое великанско племе, се пълнеше също толкова бавно, колкото басейните и резервоарите в руските сборници със задачи.

Вече бе готов да уреди прием. В гостната имаше диван, на който можеха да се поберат трима души, две стари кресла, един корав дълбок фотьойл, стол с камъшитова седалка, мека табуретка и две пейчици за крака. Докато преглеждаше списъка на поканените, Пнин внезапно изпита чувство на неудовлетворение. Имаше основа, ала не възникваше букет. Да, безкрайно се радваше на Клемънтсови (истински хора — не като повечето университетски палячовци), с които бе провел толкова оживени разговори, когато им бе квартирант; да, беше дълбоко признателен на Хърман Хаген заради многобройните добри услуги като повишаването на заплатата му, което наскоро му бе уредил; да, г-жа Хаген беше според уейндълския жаргон „дивен човек“, да, г-жа Теър винаги му се притичваше на помощ в библиотеката, а мъжът й притежаваше утешителната способност да доказва колко може да бъде мълчалив човек, ако избягва обсъждането на времето. Но в това съчетание от хора нямаше нищо необичайно, оригинално и старият Пнин си спомняше рождените дни през своето детство — половин дузината поканени деца, кой знае защо, винаги едни и същи, тесните обувки, болката в слепоочията и онази тежка, безрадостна, потискаща скука, която го обземаше, когато всички игри привършеха и братовчедът хулиган започнеше да прави пошли и глупави номера с чудесните нови играчки; спомни си също звъна на самотата в ушите, когато по време на проточила се еднообразна игра на криеница, след като бе преседял цял час в неудобното си скривалище, излезе от тъмния и спорен гардероб в стаята на слугинята и видя, че всичките му другарчета отдавна са се разотишли.

Веднъж в знаменития гастроном между Уейндълуил и Изола се натъкна на Бети Блис, покани я, а тя каза, че все още помни Тургеневото стихотворение в проза за розите с рефрена „Как хубави, как свежи“ и, че, разбира се, с радост ще дойде. Покани прочутия математик професор Иделсън с жена му скулпторка, те заявиха, че с удоволствие ще дойдат, ала сетне позвъниха, за да обяснят колко ужасно съжалявали, но съвсем били забравили, че същата вечер са канени другаде. Покани младия Милер, сега вече асистент, заедно с Шарлота, хубавичката му луничава жена, ала се оказа, че тя всеки момент щяла да роди. Обади се на стария Керъл, главния портиер на Фризхол, каза му да дойде заедно със сина си Франк, единствения надарен студент на моя приятел, написал блестяща дисертация за взаимоотношенията между руския, английския и немския ямб; Франк обаче бил в казармата, а старият Керъл откровено заяви, че „ние с жената няма какво да се мешаме с професорите“. Позвъни по телефона в резиденцията на президента Пур, с когото веднъж бе разговарял (за усъвършенстването на учебната програма) по време на церемония на открито, преди да завали, и го покани, ала племенничката на президента Пур отговори, че чичо й сега „никого не посещава освен неколцина близки приятели“. Тъкмо да се откаже от намерението да разнообрази своя списък, когато му хрумна съвсем нова и направо чудесна идея.