Владимир Набоков
Пнин (5)

2

Половин час по-късно Джоана хвърли поглед над полумъртвите кактуси в прозореца на остъкления вход и видя мъж по пардесю, без шапка, с глава, наподобяваща полиран меден глобус; той бодро звънеше пред входа на великолепната тухлена къща на нейната съседка. Старият шотландски териер, застанал редом, имаше същия доверчив израз като мъжа. Мис Дингуъл излезе с четката за миене на под в ръка, пусна бавния, изпълнен с достойнство пес и напъти Пнин към дъсчената резиденция на Клемънтсови.

Тимофей Пнин се настани в гостната, преметнал крак върху крак по американски, и се впусна в излишни подробности. Curiculum vitae^[1], свито до размерите на орехова черупка (кокосова). Родил се в Петербург през 1898 година. Родителите му починала от тифус през 1917-а. Заминал за Киев през 1918-а. Пет месеца бил в Бялата армия, първо като „полеви телефонист“, после в канцеларията на военното разузнаване. През 1919-а избягал от завзетия от червените Крим в Константинопол. Завършил университетското си образование…

— Чуйте, бях там като дете точно през същата година — зарадвана рече Джоана. — Баща ми замина за Турция със задача, поставена от правителството, и ни взе със себе си. Може би сме се срещали! Помня думата „вода“. Там имаше градина с рози…

— Вода на турски е „су“ — поясни Пнин, лингвист по неволя, и се върна към увлекателното си минало: — Завърших университетското си образование в Прага. Бях свързан с различни научни учреждения. След това… Е, накратко казано: от 1925-а обитавах Париж, напуснах Франция в началото на хитлеристката война. Сега се намирам тук. Американски гражданин. Преподавам руски и тям подобни във Вандалския университет. Препоръки можете да получите от Хаген, шефа на Германския факултет. Или от университетския Дом за преподавателите ергени.

— Не се ли чувствува добре там?

— Прекалено много хора — продължи Пнин. — Натрапчиви хора. Докато сега ми е крайно необходимо пълно усамотяване. — Той се окашля в юмрук изненадващо звучно (кой знае защо, напомни на Джоана професионалния донски казак, с когото веднъж я бяха запознали), сетне се юрна презглава: — Трябва да ви предупредя, налага се да си извадя всичките зъби. Отвратителна операция.

— Ами да се качим горе — бодро каза Джоана.

Пнин надникна в стаята на Изабела с розовите стени и белите волани. Тъкмо бе завалял сняг, макар небето да беше от чиста платина, бавният искрист снегопад се отразяваше в безмълвното му огледало. Подробният Пнин огледа „Момиче с котка“ от Хейкър над кревата и „Закъсняло дете“ на Хънт над рафта с книги. Сетне подържа длан на известно разстояние от прозореца.

— Температурата постоянна ли е?

Джоана се втурна към радиатора.

— Нажежен е — съобщи тя.

— Питам дали няма въздушни течения.

— О, да, ще имате много въздух. А тук е банята — малка, но само ваша.

— Не душ? — поинтересува се Пнин, загледан нагоре. — Може така да е по-добре. Моят приятел Шато, професор в Колумбийския университет, веднъж си счупил крака на две места. Сега трябва да помисля. Какъв наем смятате да вземате? Питам, защото няма да платя повече от долар на ден — разбира се, без да се брои храната.

— Добре — прихна Джоана по свойствения на нея приятен начин.

Още същия ден Чарлс Макбет, един от студентите на Пнин („Според мен е побъркан, ако се съди по темите му“ — мълвеше Пнин), ентусиазирано прекара пнинския багаж с патологично възлилавата си кола без ляв калник и след ранната вечеря в не особено процъфтяващото ресторантче „Яйцето и ние“, което Пнин посещаваше от чисто състрадание към несретниците, нашият приятел се захвана с въодушевяващото занимание да пнинизира новото си жилище. Детството и младостта на Изабела си бяха заминали заедно с нея, дори ако не напълно, остатъците бе изкоренила майка й, но по някакъв начин все пак се бяха запазили следи от детството и преди да намери най-подходящите места за сложната си кварцова лампа, за огромната пишеща машина с руска азбука в разкривен ковчег, закрепен с лепкава лента, за петте чифта прекрасни, куриозно малки обувки със сраснали се с тях калъпи за ботуши, за кафемелачката-кафеник — заплетена машинария, малко по-нискокачествена от взривилата се миналата година, за двойката будилници, които всяка нощ се надбягваха, и за седемдесет и четирите библиотечни книги, най-вече старинни руски списания в солидни подвързии от Б(иблиотеката) на У(ейндълския) К(олеж), Пнин деликатно изсели върху стол на стълбищната площадка половин дузина осиротели тома от рода на „Птиците у дома си“, „Щастливи дни в Холандия“ и „Моят първи речник (над 600 илюстрации на животни, на човешкия организъм, на ферми, на пожари, подбрани научно)“; а също и самотно дървено мънисто с дупка по средата.

Джоана, която може би злоупотребяваше с думата „трогателен“, заяви, че смята да покани този трогателен учен да пийне с техните гости, на което мъжът й възрази, че той също е трогателен учен и ще отиде на кино, ако тя изпълни заканата си. Когато Джоана се качи при Пнин да го кани, той обаче отказа, направо заяви, че решил вече да не пие. Трите съпружески двойки и Ентуисъл се събраха към девет, около десет вечеринката бе в пълния си разгар, когато внезапно Джоана, както разговаряше с миловидната Гуейн Кокеръл, забеляза Пнин по зелен пуловер, застанал на вратата до подножието на стълбището и вдигнал високо чаша така, че тя да я види. Тя забърза към него и едва не се сблъска с мъжа си, който припкаше през стаята, за да спре, удуши, унищожи Джек Кокеръл, шефа на Английска филология, който гърбом към Пнин забавляваше мисис Хаген и мисис Блоръндж с прочутия си номер — беше един от най-добрите, ако ли не и най-добрият имитатор на Пнин в университета. Междувременно моделът му рече на Джоана: „В банята няма чиста чаша, забелязах и други неудобства. Духа от пода и духа от стените.“ Ала д-р Хаген, приятен правоъгълен старец, също забеляза Пнин и го поздрави радостно, а в следващия миг Пнин, получил вместо своята чаша уиски с газирана вода и лед, беше представен на професор Ентуисъл.

— Здравствуйте, как поживаете, хорошо, спасибо^[2] — издекламира Ентуисъл, като прекрасно имитираше руски говор, и наистина приличаше на добродушен царски полковник в цивилно облекло. — Една вечер в Париж — продължи той, като святкаше с очи, — в кабарето „Уголок“ тази декларация убеди гуляеща компания руснаци, че съм техен съотечественик, който, представете си, се прави на американец.

— След две-три години — каза Пнин, който прозяпа първия подложен му крак и се препъна в последния — и мен ще ме вземат за американец. — И всички освен професор Блоръндж се запревиваха от смях.

— Ще ви осигурим електрическа печка — с интимен шепот съобщи Джоана на Пнин, като му подаваше маслини.

— Каква марка ще е печката? — подозрително попита Пнин.

— Ще видим. Имате ли други оплаквания?

— Да, пречи ми шумът — каза Пнин. — Чувам всеки, буквално всеки шум отдолу, но според мен сега не е моментът да обсъждаме това.