Владимир Набоков
Пнин (26)

9

Дъждът все валеше. Всички светлини в къщата на Шепард угаснаха. Ручеят в дерето зад градината — в друго време тъничка вада — тази нощ се превърна в шумен поток, който презглава се премяташе, понесъл по проходите между буки и ели ланшни листа, голи вейки и чисто нова, никому ненужна футболна топка, току-що търкулнала се във водата от полегатата полянка, след като Пнин се отърва от нея с ритник. Най-сетне заспа въпреки болките в гърба и в един от онези сънища, които преследват руските бегълци дори след четвърт век от бягството им от болшевиките, се видя по чудновато пардесю да тича през огромни локви под луната, зачеркната от облак, от някакъв фантастичен дворец и сетне да крачи назад-напред по пустинна пясъчна ивица с покойния си приятел Иля Исидорович Полянски в очакване на някакъв тайнствен избавител, който ще дойде от морето в пърпореща лодка. Братята Шепард не спяха в съседните си легла, на своите „безподобно удобни“ матраци; по-малкият се вслушваше сред мрака в дъжда и разсъждаваше дали не ще е по-добре да продаде тази къща с нейния шумен покрив и мокра градина; по-големият лежеше и мислеше за тишината, за зеленото влажно гробище, за стария морски нос, за тополата, ударена от светкавица преди много години, убила Джон Хед, неясен далечен роднина. За пръв път от много време Виктор заспа веднага, щом мушна глава под възглавницата — наскоро въведен начин, за който д-р Ерих Винд (седнал на пейка пред водоскока в град Кито, Еквадор) никога не ще узнае. Към един и половина двамата Шепард захъркаха, при което глухият завършваше всяко издишване с рулади и изобщо звучеше къде-къде по-гръмогласно от своя скромно и унило сумтящ брат. На пясъчния плаж, по който Пнин все още крачеше (разтревоженият му приятел се бе върнал вкъщи за картата), пред него изникна върволица приближаващи се следи и той задъхан се пробуди. Гърбът го болеше. Беше вече четири. Дъждът бе спрял.

Пнин въздъхна по руски — ох-ох-ох — и понечи да намери по-удобно положение. Старият Бил Шепард потътри крака към долния клозет, събори къщата и закрета обратно.

Скоро всички отново заспаха. Жалко, че никой не видя пустинната улица, където утринният ветрец бърчеше голямата светеща локва, като превръщаше отразените в нея телефонни жици в нечетливи редове черни зигзази.