Владимир Набоков
Пнин (30)

4

Замъкът на Кук — триетажна постройка от тухли и греди — бил издигнат около 1860 година и частично престроен след половин век, когато бащата на Сузана го купува от семейство Дъдли Грийн, за да го превърне в първокласен хотел за най-заможните посетители на лечебните извори в Онкуедо. Представляваше чудновато неугледно здание в смесени стилове: готиката стърчеше през наченките от френски и флорентински; може би първоначалният проект да е бил от онази разновидност, която Самуел Слоун, тогавашен архитект, нарича „неправилна северна вила“, „отговаряща на най-високите изисквания за светски живот“ и минава за „северна“ заради „устремените нагоре покриви и кули“. Пикантността на тези островърхи купички, и веселият им, дори някак лекомислен вид, придаван на сградата от това, че тя сякаш се състоеше от няколко малки северни вили, издигнати във въздуха и криво-ляво сковани ведно, така че навсякъде стърчаха части от нескачени покриви, от недовъплътени идеи за стрехи, корнизи, за заоблени ъгли и прочие издатини, уви, твърде за кратко привличаха туристите. Към 1920 година онкуедските минерални води някак загадъчно изгубиха магичното си качество и след смъртта на баща си Сузана напразно се бе мъчила да продаде Борово, тъй като имаха друга, по-удобна къща в привилегирования квартал на голям промишлен град, където мъжът й работеше. Но сега, когато бяха свикнали да използуват Борово за посрещане на многобройните си приятели, Сузана се радваше, че милото кротко чудовище не бе намерило купувач.

Вътре бе също толкова разнообразно, колкото и вън. Веднага след огромния хол, където камината с грамадни размери напомняше за хотелския период, се намираха четири просторни стаи. Перилата на стълбището (или най-малкото едната от колонките) съществуваха от 1720 година, тъй като бяха преместени тук при изграждането от доста по-старо здание, чието местонахождение сега вече никой не знаеше със сигурност. Твърде старинен беше и бюфетът в трапезарията с чудесните си изображения на дивеч и риба, инкрустирани върху плоскостите му. В половин дузината стаи на всеки от горните етажи и в двете пристройки зад къщата сред разнообразните предмети от обзавеждането можеше да се натъкнеш на някой очарователен скрин от атлазено дърво или на романтичен палисандров диван, но същевременно и на всевъзможни тежки и жалки неща, на счупени столове, на прашни маси с мраморни плотове, на мрачни етажерки с потъмнели огледала вътре, печални като очите на стари маймуни. Симпатичната стая, предоставена на Пнин, се намираше на горния етаж и гледаше на югоизток; по стените личаха остатъци от златисти тапети, имаше сгъваемо легло, обикновен умивалник и всякакви рафтове, аплици и гипсови завъртулки. Пнин подърпа прозореца и го пусна до долу, усмихна се на усмихнатата гора, отново си припомни далечния първи ден на село и скоро слезе долу по новия си тъмносин хавлиен халат и с обикновени гумени галоши на бос крак — разумна предвидливост, щом ще вървиш по влажната и може би гъмжаща от змии трева. На терасата към градината намери Шато.

Константин Иванич Шато, изискан и обаятелен учен от чисто руски произход въпреки фамилното име (идващо, както ми бяха казвали, от фамилното име на порусен французин, осиновил сирака Иван), преподаваше в голям нюйоркски университет и не се бе виждал с приятели си Пнин от пет години. Прегърнаха се с радостно, топло ръмжене. Да си призная, и аз някога бях под обаянието на ангелски кроткия Константин Иванич, а именно по времето, когато сегиз-тогиз през зимата на 1935 или 1936 година се срещахме за разходка под лаврите и скелетоподобните дръвчета в Грас, Южна Франция. Тогава там той споделяше вила с други емигранти от Русия. Мекият му глас, аристократичното петербургско търкалящо се „р“, кротките, тъжни еленови очи, русата испанска брадичка, която непрестанно опипваше, решеше с дългите си изящни пръсти — всичко у Шато (използвам литературен израз, старомоден като него) предизвикваше у приятелите му радостното усещане за благополучие. Поприказваха малко, размениха впечатления. Както неведнъж се случва между емигранти с твърди убеждения, всеки път след раздяла не просто наваксваха изминалото време от последната среща, но се мъчеха да изразят — чрез няколко къси като пароли думи, намеци, интонации, непредаваеми на чужд език — отношението си към най-новите събития от руската история, към трийсетте и пет години безнадеждна несправедливост, последвали вековете пробиваща си път справедливост и блещукащи далеч напред надежди. Сетне преминаха към обичайната тема за европейските преподаватели в чужбина, като въздишаха и клатеха глави по повод на „типичните американски студенти“, които не знаят география, нечувствителни спрямо шума, и гледат на образованието си само като на средство за получаване на изгодна служба в бъдеще. После се разпитаха взаимно как напредва работата, при което всеки говореше за издирванията си крайно скромно и сдържано. Накрая, когато тръгнаха и мимоходом закачаха стъблата на енчеца по пътеката през ливадата към гората, през която течеше каменлива рекичка, заговориха за здравето си: Шато, наглед толкова нехаен, с една ръка в джоба на белия си панталон от каша и с жилетка от каша, с лустриново сако, суетно разтворено над нея, весело разправи, че в близко бъдеще му предстояло хирургично изследване на коремната кухина, а Пнин през смях рече, че всеки път, когато минел на рентген, докторите напразно се мъчели да разгадаят това, което наричат „сянка зад сърцето“.

— Хубаво заглавие за лош роман — отбеляза Шато.

На минаване покрай тревясалия хълм, веднага зад който започваше гора, от полегатия склон при тях се спусна на едри крачки розоволик господин с почтен вид, по лек раиран костюм, с шапка бяла коса и дебел лилав нос, приличен на едра малина, с изкривено от отвращение лице.

— Налага се да се върна за шапката — драматично възкликна той, когато ги наближи.

— Познавате ли се? — промърмори Шато, като ги представи с жест. — Тимофей Павлич Пнин, Иван Илич Граминеев.

— Моите почитания — произнесоха двамината, покланяйки се един на друг над яко ръкостискане.

— Очаквах — продължи Граминеев, който обичаше да бъде подробен, — че денят ще бъде също толкова облачен, както в началото. От глупост излязох гологлав. А сега слънцето ми пържи мозъка. Налага се да прекъсна работа.

Той посочи към билото на хълма. Там, като се очертаваше изящно върху фона на синьото небе, се виждаше стативът му. От този гребен рисуваше разкриващия се оттатък изглед към долината с романтичен стар хамбар, с гърчава ябълка и крави.

— Мога да ви предложа своята панамена шапка — каза добрият Шато, но Пнин вече бе извадил от джоба голяма червена носна кърпа и сръчно връзваше крайчетата й.

— Чудесно… Много съм ви благодарен — отвърна Граминеев, като я намести на главата си.

— Момент — обади се Пнин. — Само да подвием възелчетата.

Щом приключи с това, Граминеев пое странично към своя статив. Той бе известен живописец от откровено академичната школа; задушевните му платна „Волга матушка“, „Трима верни приятели“ (момче, кон, куче), „Априлски припек“ и тям подобни все още се кипреха в музей в Москва.

— Някой ми беше споменал — каза Шато, докато двамата с Пнин продължиха към реката, — че синът на Лиза имал необикновени способности в живописта. Вярно ли е?

— Да — отговори Пнин. — Толкова по-жалко, тъй като майка му, която май се кани да се омъжи за трети път, внезапно взе Виктор до края на лятото в Калифорния. А ако беше дошъл тук с мен, щеше да има великолепната възможност да се позанимава с Граминеев.

— Преувеличавате великолепието — меко възрази Шато.

Излязоха при кипналата, бляскаща река. Падина в скалата между миниатюрния горен и долен водопад образуваше естествен басейн за къпане под елшите и боровете. Шато, който не се къпеше, се намести удобно на издатината. През цялата академична година Пнин редовно бе излагал тялото си под лъчите на кварцовата лампа; затова, щом се съблече по бански, зааленя с гъстото преливане на махагон, нашарен от слънцето и от сянката на крайбрежната горичка. Махна кръста и галошите.

— Вижте колко е красиво — каза наблюдателният Шато.

Двайсетина малки пеперудки, всичките от един вид, бяха накацали по мокрия пясък, вдигнали и събрали крила, бледи отдолу, с тъмни точки и миниатюрни паунски лунички с оранжева ивичка по ръба на задното крило; единият от захвърлените от Пнин галоши сепна няколко от тях и като показаха небесната синева на лицевата повърхност на крилата, запърхаха наоколо, същински сини снежинки, а сетне отново накацаха.

— Жалко, няма го Владимир Владимирович — отбеляза Шато. — Щеше да ни разкаже за тези дивни насекоми.

— Винаги ми се е струвало, че неговата ентомология е просто поза.

— Ах, не — каза Шато. — Някой път ще го изгубите — добави той, като посочи православния кръст на златна верижка, който Пнин бе окачил на вейка, щом го свали от врата си. Блясъкът му озадачи реещо се водно конче.

— Май не съм против да го изгубя — вметна Пнин. — Както добре знаете, нося го изключително от сантименталност. А тази сантименталност става тягостна. В края на краищата в този напън да удържиш върху гърдите частица от детството има нещо твърде материално.

— Не сте първият, който свежда религиозното чувство до осезание — рече Шато, който спазваше православните обреди и не одобряваше агностицизма на приятеля си.

Конска муха се лепна за плешивата глава на Пнин и веднага бе плесната оглушително от месестата му длан.

От издатина, по-малка от тази на Шато, Пнин нагази предпазливо в кафявата и синя вода. Забеляза часовника на ръката си — свали го и го пусна в единия галош. Като бавно разкършваше почернели рамене, Пнин запристъпва напред и по широкия му гръб се застичаха, затрепкаха лъкатушни листни сенки. Спря и като разбиваше блясъка и сянката наоколо, накваси приведената си глава, потърка с мокри длани тила, оплакна поред подмишниците и долепил длани, се плъзна във водата, разсичайки я с величествен бруст, поради което от двете му страни се втурнаха браздулици. Пнин тържествено заплува около това естествено езерце. Плуваше с ритмично пръхтене — бълбукаше и пухтеше. Ритмично разтваряше крака и ги отмяташе в коленете, едновременно свиваше и изпружваше ръце, същинска гигантска жаба. Като поплува по този начин към две минути, излезе тромаво от водата и приседна на камъка да изсъхне. Сетне надяна кръста, часовника, галошите и халата.