Владимир Набоков
Пнин (8)

5

Очите на някои любими жени поради случайното съчетаване на блясък и форма ни въздействуват не веднага, не в мига на свенливо съзерцание, а като забавен и нарастващ взрив светлина, когато безсърдечната личност отсъствува, а вълшебната мъка напира и обективите и прожекторите са насочени срещу вас в тъмата. Каквито и да бяха очите на Лиза Пнина, понастоящем Винд, те сякаш издаваха същината си — както диамантите с най-чиста прозрачност — само ако ги извикаш във въображението си, и тогава празна, сляпа, влажна аквамаринова жега затрепкваше и се наместваше под клепачите ви подобно на слънчев и морски прах. Всъщност очите й бяха светли, прозрачно синкави, рамкирани от черни ресници, с яркорозови ръбчета, леко дръпнати към слепоочията, където от всяко се пръскаха дребни котешки бръчици. Косата й бе тъмнокестенява, вдигната на вълна над гланцовото чело и розовото свежо лице; тя използуваше блед молив за устни и освен въздебелите глезени и китки мъчно можеше да се намери някакъв недостатък в цветущата й, жизнена, елементарна, не твърде гледана хубост.

По онова време Пнин, млад, обещаващ учен, и тя, тогава повече от сега напомняща ясноока русалка, се срещнаха в Париж през май 1925 година. Тогава той носеше редичка тъмноруса брадичка (сега, ако не се бръснеше, щеше да избие само бяла четина — клетият Пнин, клетият бодлокож албинос!) и тази раздвоена монашеска растителност, увенчана от дебел лъщящ нос и невинни очи, прекрасно резюмираше външния облик на старомодна интелигентска Русия. Скромната длъжност в Аксаковия институт на улица „Вер-Вер“ заедно с още една в руската книжарница на Савел Багров на улица „Гресе“ му осигуряваха средства за съществуване. Лиза Боголепова, студентка медичка, току-що навършила двайсет години, напълно очарователна в черния си копринен джемпър и спортна пола, вече работеше в Медонския санаториум, ръководен от забележителна и внушителна възрастна дама, д-р Розета Стоун, една от най-зловредните психиатърки от онова време; на всичкото отгоре Лиза пишеше стихотворения — най-вече в препъващ се анапест; всъщност Пнин я видя на една от литературните вечери, на които младите поети емигранти, напуснали Русия през периода на бледото си, неразглезено узряване, напевно четяха носталгични елегии, посветени на страната, която за тях бе не повече от печална стилизирана играчка, намерено на тавана украшение, кристално кълбо, което разтърсваш, за да вдигнеш в него светлозарна виелица над миниатюрна елха и къщурка от картон. Пнин й написа потресаващо любовно писмо — сега запазено в частна колекция — и тя го прочете през сълзи от жал към себе си, докато се съвземаше след глупав роман с литератор, който сега… Ех-, все едно. Петима психоаналитици, нейни близки приятели, в един глас казаха: „Пнин — и веднага дете“.

Бракът почти не промени начина им на живот — само дето тя се пренесе във възмрачната квартира на Пнин. Той продължи да се занимава със славистика, тя — със своята психодраматична дейност и със своето лирично снасяне, като навсякъде полагаше яйчица — същински великденски заек, и в тези зелени и лилави стихотворения — за бебето, което иска да роди, за любовниците, които иска да има, за Петербург (покрай Ана Ахматова) — всяка интонация, всеки образ, всяко сравнение вече бяха използувани от други римуващи зайци. Един от поклонниците й, банкер и пряк покровител на изкуствата, избра сред руските парижани влиятелния литературен критик Жоржик Урански и срещу вечеря с шампанско в „Уголок“ настоя чудесният Жоржик да посвети поредния си feuilleton в един от руските вестници на висока оценка на Лизината муза, върху чиито кестеняви къдри преспокойно възложи венеца на Ана Ахматова, след което Лиза избухна в щастливи сълзи — същинска малка Мис Мичиган или Кралица на розите в Орегон. Пнин, непосветен в тази работа, носеше сгънатата изрезка на безсрамните излияния със себе си, в честния си портфейл, и забавляваше приятелите си, като им я четеше на глас, докато тя съвсем се протри. Не беше посветен и в някои по-сериозни неща, та тъкмо залепваше остатъците от статията в албум, когато през един декемврийски ден на 1938 година Лиза му се обади от Медон, за да му съобщи, че заминава за Монпелие с човека, който разбира нейното „органично его“, с някой си д-р Ерих Винд, и никога повече няма да се види с Тимофей. Някаква непозната червенокоса французойка намина да вземе нещата на Лиза и му каза: „Е, какво, плъх от мазето, няма го вече клетото момиче — за да taper dessus“^[1], а след около два месеца довтаса германско писмо от д-р Винд, изпълнено със съчувствия и извинения, уверяващо lieber Herr Pnin^[2], че той, д-р Винд, жадува да се ожени „за жената, която дойде от Вашия живот в моя“. Разбира се, Пнин би й дал развод със същата готовност, с каквато би отдал живота си заедно с отрязани мокри стъбла и с лист папрат, при това завързани също толкова изискано, както в миришещата на пръст цветарничка на Великден, когато дъждът я превръща в сиво-зелено огледало; но се разбра, че д-р Винд имал в Южна Америка жена със своеобразен ум и фалшив паспорт, която не желаела да я безпокоят, докато се оформели някои нейни планове. Междувременно Новият свят започна да примамва Пнин; от Ню Йорк големият му приятел професор Константин Шато му предлагаше всякак да му помогне за преселването. Пнин уведоми д-р Винд за плановете си и прати на Лиза най-новата книжка на емигрантско списание, където я споменаваха на страница 202-ра. Вече бе изминал половината път из тягостния ад, изобретен от европейските бюрократи (за искрено удоволствие на Съветите) за притежателите на злополучните Нансенови паспорти, издавани на руските емигранти (нещо като удостоверение за освободения от затвора срещу честна дума), когато през един кишав априлски ден на 1940 година откъм вратата му отекна рязък звън и в квартирата нахлу Лиза, като пъшкаше и носеше пред себе си като скрин седеммесечната си бременност, дръпна шапката си, изрита обувките и съобщи, че цялата история била грешка и че отсега отново била вярна и законна жена на Пнин, готова да го последва навсякъде, дори през океана, ако се наложи. Тези дни вероятно бяха най-щастливите през живота на Пнин — дни на неспирно румено могъщо мъчително блаженство и узряване на визи, и подготовка, и медицински преглед при глухоням доктор, който притискаше фалшив стетоскоп до сърцето на Пнин през дрехите му, и добра руска дама (моя роднина), която толкова помогна в американското консулство, и пътешествие до Бордо, и чаровен чист параход — всичко бе покрито със скъпоценен приказен налеп. Бе готов не само да осинови детето, когато се появи, но и страстно желаеше това и тя — с доволен, малко кравешки израз изслушваше педагогическите планове, които той градеше, а той сякаш наистина чуваше първия вик на новороденото и първата му дума в близкото бъдеще. Тя винаги бе обичала захаросани бадеми, ала сега ги нагъваше в баснословни количества (два фунта между Париж и Бордо) и аскетичният Пнин гледаше възхитен и уплашен лакомията й, като клатеше глава и вдигаше рамене, нещо от онези гладко копринени dragées бе проникнало в съзнанието му, завинаги се бе сляло със спомена за опънатата й кожа, за тена на лицето й, за безупречните й зъби.

Малко го разочарова това, че още щом се качи на борда и хвърли поглед на издуващото се море, тя каза: „Ах, не, да ме прощавате“ и начаса се прибра в корема на кораба, където прекара по-голямата част от пътя, легнала по гръб в каютата, която споделяше с бъбривите жени на тримата неразговорливи поляци — борец, градинар и фризьор, — получени от Пнин за съседи. Той остана третата вечер от пътуването в каюткомпанията, Лиза отдавна бе отишла да спи, и на драго сърце склони да изиграе партия шах с някогашен издател на франкфуртски вестник, меланхоличен старец с торбички под очите, в пуловер с яка „хамут“ и брич. Нито единият, нито другият бе добър играч; двамата имаха склонност към ефектни, но съвсем неоправдани жертви на фигури; всеки много искаше да победи; а работата още повече се оживяваше от пнинския фантастичен немски („Wenn Sie so, dann ich so, und Pferd fliegt“^[3]). Тогава се приближи друг пътник, каза „Entschuldigen Sie“^[4], може ли да погледа и седна при тях. Беше с червеникава, късо подстригана коса и с дълги бледи ресници, с торбички под очите, носеше износено двуредно сако и скоро вече цъкаше с език и клатеше глава всеки път, когато старецът след продължителен и важен размисъл се наведеше напред, за да направи нелеп ход. В края на краищата този полезен зрител, явно познавач, не се стърпя и като бутна обратно пешката, която неговият съотечественик бе преместил току-що, посочи с треперещ показалец офицера, внедрен веднага от стария франкфуртец под мишницата на защитата на Пнин. Приятелят ни, разбира се, загуби и тъкмо да напусне салона, когато внезапно познавачът го настигна и каза „Entschuldigen Sie“, би ли му отделил минута хер Пнин? („Както виждате, зная вашето име“ — отбеляза той мимоходом, като вдигна вездесъщия си показалец и предложи да се отбият в бара да пийнат бира.) Пнин се съгласи и когато поставиха халбите пред тях, учтивият непознат продължи: „В живота, както и в шаха винаги трябва да анализираме своите подбуди и намерения. През деня, когато се качихме на борда, се чувствувах като палаво дете. Но още на следващото утро започнах да се опасявам, че проницателният съпруг — това не е комплимент, а ретроспективно предположение — рано или късно ще прегледа списъка на пътниците. Днес съвестта ми ме съди и ме обяви за виновен. Не мога повече да търпя лъжата. Наздраве. Разбира се, не е като нашия германски нектар, но все пак е по-хубава от кока-колата. Казвам се Ерих Винд; уви, това име ви е известно“.

Пнин безмълвно, с изкривено лице, все още с длан върху мокрия шубер, тромаво се смъкна от гъбовидната седалка, но Винд отпусна петте си дълги чувствителни пръсти върху ръкава му.

— Lasse mich, lasse mich^[5] — взе да вие Пнин, като се мъчеше да отърси безкостната умилкваща се ръка.

— Моля! — каза д-р Винд. — Ала бъдете справедлив. Осъденият винаги има последната дума — това е негово право. Признават го дори нацистите. И преди всичко — искам позволение да платя най-малко половината от нейния билет.

— Ach nein, nein, nein^[6] — каза Пнин. — Да прекратим този кошмарен разговор (diese koschmarische spräche).

— Както желаете — каза д-р Винд и се захвана да внушава следните точки на вързания Пнин. Че това било изцяло идея на Лиза — „да опростим, представете си, цялата работа в името на нашето дете“ („нашето“ звучеше тройствено); че Лиза била много болна жена и се нуждаела от специални грижи (бременността представлявала просто сублимация на влечението към смъртта); че той (д-р Винд) щял да се ожени за нея в Америка — „закъдето заминавам и аз“, добави д-р Винд за по-ясно; и че той (д-р Винд) би помолил да плати поне бирата. След това до края на пътуването, което се превърна от сребристозелено в еднообразно сиво, Пнин откровено потъна в английските си учебници и макар да бе неизменно кротък с Лиза, се мъчеше да я вижда толкова рядко, колкото бе възможно, без да събужда подозренията й. От време на време д-р Винд се появяваше изневиделица и отдалеч го приветствуваше и ободряваше със знаци. Когато най-сетне величавата статуя изплава от утринната омара, в която, с намерение да припламнат на слънцето, стърчаха бледи омагьосани здания, наподобяващи тайнствените правоъгълници с различна височина, каквито съзираш на диаграма за сравнително-нагледните процентни съотношения (между природните богатства, между честотата на миражите в различните пустини), д-р Винд се приближи с решителна крачка до Пнинови и се представи: — „тъй като и тримата трябва да стъпим с чисто сърце на земята на свободата“. След нелепо-комичното забавяне в Елис Айлънд Тимофей и Лиза се разделиха.

Възникнаха някои усложнения — но в края на краищата Винд се ожени за нея. През първите пет години живот в Америка Пнин на няколко пъти ги мярна в Ню Йорк; той и Виндови бяха натурализирани в един и същи ден; по-късно, след заминаването му за Уейндъл през 1945-а, изтекоха шест години без срещи и без кореспондиране. Обаче от време на време до него достигаха слухове за нея. Наскоро (през декември 1951-ва) приятелят му Шато му прати книжка на списание за психиатри със статия, написана от д-р Албина Дункелберг, д-р Ерих Винд и д-р Лиза Винд по повод на „Груповата психотерапия, използувана в консултациите по «проблемите на брака»“. Пнин винаги се бе чувствувал неудобно заради Лизините „психомагарешки“ интереси и дори сега, когато би трябвало да му е все едно, потръпна от отвращение и жал. Двамата с Ерих работели под ръководството на великия Бърнард Мейуд, добродушен великан — наричан от прекрасно приспособяващия се Ерих „Боса“, — в изследователския отдел към Центъра за планиране на семейството. Одобреният от своя и на жена си покровител Ерих разработи остроумна идея (може да не беше негова) да вкарва най-податливите и глупави клиенти на Центъра в психотерапевтична клопка в кръжец „за премахване на напрежението“, нещо като групово съшиване на юргани от разноцветни парчета плат, където младите омъжени жени, на групи по осем, се разкрепостяваха в уютна стая сред обстановката на непринуден, жив разговор, с обръщение на малко име, в присъствието на доктори на масата пред групата и на скромно записващ секретар насред травматичните епизоди от детството, изплаващи тук и там като същински трупове. На тези събирания караха дамите крайно откровено да обсъждат брачните проблеми помежду си, което, разбира се, довеждаше до сравняване на наблюденията върху съпрузите, а те после също биваха интервюирани в специалната „група на съпрузите“, пак съвсем непринудено, където щедро се черпеха взаимно с цигари и с анатомични диаграми. Пнин пропусна докладите и отделните случаи — няма защо и тук да навлизаме в тези изморителни подробности. Достатъчно е да кажем, че още при третото събиране на женската група, след като една или друга дама си идеше вкъщи, се връщаше прозряла и сетне разправяше надълго и нашироко новото си усещане на своите все още блокирани, но възторжени дружки, звънка нота на сектантско бдение приятно оцветяваше дискусията. („Та ето какво, милички, когато Джордж миналата нощ…“) Ала не се свършваше дотук. Д-р Ерих Винд имаше намерение да разработи метод, който би позволил свързването на всички тези съпрузи и съпруги в обща група. Впрочем човек го побиваха тръпки, когато на двамата с Лиза им потичаха лигите при думата „група“^[7]. В дългото си писмо до умърлушилия се Пнин професор Шато твърдеше, че д-р Винд наричал „група“ дори сиамските близнаци. И наистина прогресивният идеалист Винд мечтаеше за щастливия свят, който ще се състои от стотици анатомично свързани сиамски комуни, от цели нации, създадени около комунален черен дроб. „Цялата тази психиатрия е просто микросвят на комунизма — мърмореше Пнин, докато отговаряше на Шато. — Защо да не оставим хората с личните им горести? Нима мъката не е единственото, което наистина си имаме на този свят?“