Владимир Набоков
Пнин (22)

5

Макар Виктор да бе с необикновено развито зрение, незабележителният с нищо „Сейнт Барт“ се отпечата в съзнанието му по-скоро с миризмите и звуците. Дортоарите (спалните) бяха изпълнени със застоялата скучна миризма на старо полирано дърво, а в кабинките им нощем отекваха стомашните залпове и особеното скърцане на креватните пружини, нарочно юнашки усилено — и звънецът в коридора, гръмнал в 6,45 заран в пронизващата пустота на главоболието. От кадилницата, висяща на вериги и на сенки от вериги от ръбестия таван на параклиса, лъхаше на идолопоклонство и тамян, а кадифеният глас на преподобния Хопър гладко съчетаваше вулгарност и изтънченост; беше Химн 166-и, „Светлина за душата моя“, новаците трябваше да го научат наизуст; в съблекалнята от незапомнени времена лъхтеше на пот от панерите на колела, в които държаха общите гимнастически суспензории — отвратително сиво кълбо, от което трябваше да развиеш за себе си един и да го облечеш за часа по спорт; а колко резки и печални бяха гроздовете от възгласи, долитащи от всяка от четирите площадки!

При умствен коефициент около сто и осемдесет и среден бал деветдесет за Виктор бе лесно да се води пръв в класа от трийсет и шест човека, дори заемаше място на един от тримата най-добри ученици в училището. Не изпитваше особено уважение към повечето преподаватели, но пък се прекланяше пред Лейк, необикновено дебел човек с мъхнати вежди и космати ръце, с израза на здрачен смут в присъствието на атлетичните румени момчета (Виктор не беше нито едното, нито другото). Лейк се възвисяваше като Буда в забележително спретнатото студио, напомнящо повече за приемна в картинна галерия, отколкото за ателие. Нищо не красеше бледосивите стени освен две еднакво рамкирани картини: копие от фотографския шедьовър на Гертруда Кезебир „Майка и дете“ (1897) със замислен ангелоподобен младенец, загледан далеч нагоре (в какво?), и репродукция от главата на Христос в същите тонове от Рембрандовото платно „Поклонници в Емаус“, със същия макар и по-малко небесен израз на очите и устата.

Родом от Охайо, той бе учил в Париж и в Рим, преподавал беше в Еквадор и в Япония. Признат познавач на живописта, та мнозина недоумяваха заради какво Лейк последните десет зими се затрива в „Сейнт Барт“. Макар да притежаваше суровия нрав на гений, не му достигаше оригиналност и знаеше това; собствените му работи винаги приличаха на прекрасни и остроумни подражания, макар никой никога да не можеше да посочи с точност чий именно стил имитира. Съвършеното му познаване на безбройните технически похвати, безразличието му към „школите“ и „теченията“, омразата към шарлатаните, убедеността, че няма никаква разлика между еснафски благовъзпитания акварел на вчерашния ден и днешния условен неопластицизъм например или баналната безпредметност и че нищо освен индивидуалната дарба няма значение — всички тези възгледи го правеха необикновен учител. В „Сейнт Барт“ не бяха особено доволни нито от методиката на Лейк, нито от нейните резултати, но го държаха, тъй като бе редно сред преподавателите да има един що-годе знаменит чудак. Сред многобройните увлекателни неща Лейк учеше, че редът на слънчевия спектър представлява не затворен кръг, а спирала от оттенъци от кадмиевочервеното и оранжевото и по-нататък стронциево жълтото и бледо райски зеленото до кобалтовосиньото и лилавото, след което цялата върволица не се връща отново постепенно към червените тонове, а отваря нова спирала, започваща от лилаво-сивото и движеща се от един пепеляв оттенък към друг, вече отвъд пределите на човешкото възприемане. Казваше, че не съществува никаква школа „Аш-кан“, нито школа „Каш-каш“, нито школа „Кан-кан“. Че произведение на изкуството, съставено от късче връв, от пощенски марки, от ляв вестник и от гълъбови курешки, е просто купчина непоносимо скучни пошлотевини. Че няма нищо по-банално и еснафско от параноята. Че Дали всъщност е близнак на Норман Рокуел, отвлечен като бебе от цигани. Че Ван Гог е художник втора ръка, а Пикасо — от най-висша класа въпреки бизнесменските му попълзновения. И че ако Дега е могъл да обезсмърти une calèche^[1], защо, да речем, Виктор Винд не стори същото с автомобила?

Автомобилът например може да се направи проницаем за околния ландшафт. Полираният черен седан представлява добър сюжет, особено ако е паркиран на пресечката между улица с дървета от двете страни и един от онези възтежки есенни небосклони, по които подпухналите есенни облаци и амебовидните петна синева изглеждат по-веществени от мълчаливите планински брястове и от уклончивия паваж. Сега разложи кабината на колата на отделни плоски и овални части; сетне ги сглоби по закона на отраженията. За всяка част ще бъдат различни: върху покрива ще се появят преобърнати дървета с размити клони, врастващи като корени във воднистата снимка на небето с плаващо покрай тях китообразно здание — допълнителна архитектурна идея; едната страна на купето ще бъде покрита с ивица гъст небесен кобалт; паяжинна плетеница от черни вейки ще се отрази върху външната повърхност на задното стъкло; дивно пустинен пейзаж — разширилият се хоризонт (тук с далечна къща, там — със самотно дърво) ще се простре върху бронята. Лейк наричаше този подражателно-интегриращ процес необходима „натурализация“ на ръкотворните предмети. По улиците на Крантън Виктор издирваше подходящ вид кола и известно време се въртеше около нея. Изненадващо към него се присъединяваше слънцето, полуразпукнало се, ала ослепително. За кражбата, подготвяна от Виктор, не можеше да се намери по-добър съучастник. В хромираните допълнения към купето, в стъклото на фара, рамкиран от слънцето, той виждаше перспективата на улицата и себе си, това напомняше за микроскопичен вариант на стая (с миниатюрни хорица, гледани в гръб) в онова съвсем особено и вълшебно изпъкнало огледалце, което преди половин хилядолетие обичали да изографисват в своите крайно подробни интериори — зад някой навъсен търговец или местна мадона — Ван Ейк, Петрус Христус и Мемлинг.

В последната книжка на училищното списание Виктор публикува стихотворение за живописците с nom de guerre Моане и под мотото „Калпавите червени изобщо трябва да се избягват; дори грижливо изготвени, те пак са калпави“ (взето от една старинна книга за живописното майсторство, но напомнящо политически афоризъм). Стихотворението започваше така:

Леонардо! Смесих тъй изкусно

от маренго и олово аз боята,

че на Мона Лиза тъй алените устни

побледняха досущ като на свята.

В мечтите си омекотяваше багрите, по примера на старите майстори, с мед, със сок от смокиня, с маково масло и със слуз от розови охлюви. Обичаше акварела и маслените бои, но се пазеше от твърде крехкия пастел и от прекалено грубата темпера. Изучаваше материала си с желанието и търпението на ненаситно дете — като онези ученици на живописци (а това бе вече мечтата на Лейк!), подстригани като пажове момчета с блеснали очи, години наред стриващи бои в ателието на някой велик италиански скиаграф, в царството на кехлибара и на райската глазура. Осемгодишен веднъж бе казал на майка си, че иска да нарисува въздуха. На девет вече познаваше чувственото упоение от постепенната гама на акварелните оттенъци. Какво го интересуваше, че нежният chiaroscuro, дете на сподавените багри и на прозрачните полутонове, отдавна е издъхнал зад затворническата решетка на абстрактното изкуство, в приюта на отвратителния примитивизъм. Поред наместваше различни предмети — ябълка, молив, шахматна пешка, гребенче — зад чашата с вода и през нея прилежно разглеждаше всеки: червената ябълка се превръщаше в ясна червена ивица, очертана от равен хоризонт — от половин чаша Червено море, Arabia felix^[2]. Късият молив, ако го държиш наведен, се извиваше като стилизирана змия, но ако го държиш прав, чудовищно надебеляваше — превръщаше се едва ли не в пирамида. Черната пешка, ако я местиш насам-натам, се разделяше на двойка черни мравки. Гребенчето, поставено право, изпълваше чашата с чаровно ивичест коктейл, същинска зебра.