Владимир Набоков
Пнин (15)

5

По пладне както обикновено Пнин си изми ръцете и главата.

От кабинета Р си взе палтото, шала, книгите и чантата. Д-р Фалтернфелс пишеше и се усмихваше; сандвичът му бе разгърнат дополовина; кучето му пукна. Пнин се спусна по мрачното стълбище и премина през Музея на ваятелството. Зданието на хуманитарните науки, където впрочем се бяха приютили и орнитологията, и антропологията, се свързваше с друга тухлена сграда, с Фризхол, където бе професорският клуб, чрез доста заплетена решетеста галерия: тя първо се издигаше полегато, сетне рязко извиваше и поемаше надолу, срещу делничната миризма на чипс и на скучното рационално балансирано меню. Лете решетките й се оживяваха от трепкащи цветя; сега обаче леден вятър пронизваше голотата й и някой бе нахлузил намерена ръкавица върху тръбичката на мъртвия водоскок, от който разклонение на галерията водеше към дома на президента.

Президентът Пур, висок, достолепен, възрастен човек с тъмни очила, започнал да губи зрение преди две години, сега бе почти напълно ослепял. С постоянството на слънцето обаче се появяваше всеки ден във Фризхол, воден от своята племенничка и секретарка. Влизаше величаво, като антична статуя, крачеше в своя мрак към невидимия обед и макар всички да бяха свикнали с трагичната му поява, все пак, докато го отвеждаха до резбосания стол и той напипваше ръба на масата, неизменно припадаше сянка на тишина; беше странно да зърнеш точно зад него на стената стилизираното му изображение в лилав двуреден костюм и теракотови обувки, загледано с грейнали фуксинови очи в свитъците, които му връчват Рихард Вагнер, Достоевски и Конфуций — преди десет години Олег Комаров от Факултета по изящни изкуства бе изрисувал тази група, включена в прочутата фреска на Ланг от 1938 година, обкръжаваща цялата трапезария с процесия от исторически лица и уейндълски професори.

В желанието си да попита нещо своя съотечественик, Пнин седна до него. Този Комаров, син на казак, бе нисък, късо подстриган човек с ноздри като на череп. Заедно със Серафима, едрата си и радушна жена московчанка, носеща на дълга сребърна верижка тибетски амулет, увиснал до големия й мек корем, от време на време той организираше „руски“ вечеринки с „руски“ гощавки и китара и повече или по-малко фалшиви народни песни — там обучаваха свенливите аспиранти на обреда да вкусват водка и на прочие мухлясали руски обичаи; когато след такива вечеринки срещнеха неприветливия Пнин, Серафима и Олег (тя — с очи в небесата, той — закрил своите с длан) току промърморваха, изумени от щедростта си: „Господи, колко им даваме!“ — като разбираха под „тях“ невежите американци. Само за друг руснак бе ясна тази смесица от черносотничество със съветофилство, присъща на псевдопъстрите Комарови, за които идеалната Русия би се състояла от Червена армия, богопомазан владетел, колхози, антропософия, руска църква и хидроелектростанции. Пнин и Олег Комаров обичайно се намираха в състояние на сподавена вражда, но срещите бяха неизбежни и онези от американските колеги, които смятаха Комарови за „дивни хора“ и имитираха чудака Пнин, бяха сигурни, че живописецът и той са големи приятели.

Без използуването на твърде специално изследване мъчно можеше да се каже кой от тях, Пнин или Комаров, говори английски по-зле; най-вероятно Пнин, но въз основа на възрастта си, на общото образование и на малко по-отдавнашното американско гражданство той намираше за възможно да поправя честите английски интерполации на Комаров, а това вбесяваше Комаров дори повече от Пниновия антикварный либерализм.

— Вижте какво, Комаров (малко безцеремонно обръщение) — заяви Пнин. — Не мога да разбера на кого му е изтрябвала тази книга; със сигурност не на моите студенти, а ако на вас, не разбирам за какво ви е.

— За нищо — отвърна Комаров, като хвърли поглед на книгата. — Нот интерестид (не ме интересува) — добави той на английски.

Пнин на два пъти раздвижи беззвучно устни и долна челюст, понечи да каже нещо, но не продума и отново се захвана със салатата.