Владимир Набоков
Пнин (24)

7

Бяха задържали Виктор и още пет момчета в един скъпоценен ден от великденската ваканция заради тютюнопушенето на тавана. Виктор, комуто често прилошаваше и който страдаше от многобройни обонятелни фобии (старателно скривани от Виндови), дори не бе пушил, всъщност дръпна веднъж или дваж. Ала ходи послушно няколко пъти на забранения таван с двамина от най-добрите си приятели, предприемчивите палавници Тони Брейд и Ланс Бок. Дотам се стигаше през стаята, в която държаха куфарите, сетне по желязна стълбичка, водеща до платформата под самия покрив. Тук възхитителният, странно крехък скелет на зданието ставаше видим и осезаем с всичките си греди и дъски, с лабиринта от преградки, разрязани от сенките, с нестабилните летви, през които кракът пропадаше сред пукот на мазилка, ронеща се от невидимия таван. Лабиринтът завършваше с малка площадка, скрита под самата носеща греда на покрива, сред пъстро разпилените тук и там шарени комикси и прясна цигарена пепел. Пепелта бе открита; момчетата си признаха. Тони Брейд, внукът на славния сейнтбартски директор, бе пуснат да замине по семейни причини; нежно привързан към него братовчед искал да го види преди отпътуването си за Европа. Тони благоразумно помоли да го оставят заедно с другите.

Както вече казах, директор по времето на Виктор беше преподобният мистър Хопър — безвредно нищожество с тъмна коса и свеж тен, високо ценен от бостънските матрони. Когато Виктор заедно с другарите си по престъпление вечеряше с цялото хопъровско семейство, ту от една, ту от друга страна се правеха различни кристално-прозрачни намеци; особено се стараеше г-жа Хопър, сладкогласна англичанка, чиято леля била омъжена за граф: г-н Хопър можел да смени гнева с милост и да не праща момчетата рано в леглото, ами да ги заведе през тази последна вечер на кино в града. И наистина след вечерята, като им намигна хитро, тя им каза да тръгнат подир мистър Хопър, който бързо се запъти за антрето.

Старомодните училищни настоятели можеха да оправдаят онези два или три случая на побой, на който Хопър подложи особено провинилите се през краткото си и не твърде забележително пребиваване на длъжност; но едно не можеха да понесат момчетата — гнусната усмивчица, изкривила червените устни на директора, когато се поспря на път за антрето, за да вземе грижливо увития пакет — расото и стихара; автомобилът семеен тип бе пред вратата и „за мезе към наказанието“, както се изразиха момчетата, този фалшив свещенослужител ги почерпи със специална служба в Радбърн, на дванайсет мили от Крантън, в студена тухлена черква с малобройни енориаши.