Владимир Набоков
Пнин (28)

2

Ал Кук беше син на Пьотър Куколников, заможен московски търговец, по произход от староверците, издигнал се от низините, меценат и филантроп, онзи известен Куколников, който при последния цар на два пъти лежал в доста удобна крепост заради финансова помощ за социалреволюционни групи (предимно терористи), а при Ленин бе екзекутиран като „империалистически шпионин“ след почти цяла седмица средновековни изтезания в съветска тъмница. Около 1925 година семейството му стигна в Америка през Харбин и младият Кук благодарение на спокойното си упорство, на практичната си съобразителност и на известно техническо образование постигна високо и стабилно положение в голямо химическо предприятие. Добър, крайно затворен, набит мъж с едро неподвижно лице, стегнато по средата от спретнато пенсне, той изглеждаше такъв, какъвто си беше — администратор, масон, играч на голф, преуспяващ и предпазлив човек. Говореше забележително правилен, неутрален английски със съвсем лека отсянка на славянски акцент и беше очарователно радушен домакин от мълчаливата им разновидност с пламъче в очите и с чаша уиски с газирана вода във всяка ръка; едва когато се случеше среднощният му гост да се окаже някой отколешен и любим руски приятел, Александър Петрович внезапно започваше да говори за Бога, за Лермонтов, за Свободата и разкриваше тогава наследствената си склонност към безогледен идеализъм, който дълбоко би смутил някой подслушващ марксист.

Съпруга му беше Сузана Маршал, привлекателна приказлива блондинка, дъщеря на Чарлз Е Маршал, изобретател, а тъй като човек не можеше да си представи Александър и Сузана другояче освен начело на голямо здраво семейство, аз, както и останалите приятели на къщата, бях смаян, когато узнах, че поради преживяна операция Сузана ще остане бездетна за цял живот. Още бяха млади, обичаха се с някаква старовремска простота и чистота, от която ти светва на душата, и вместо да изпълнят имението си с деца и внуци, всяка година през лятото събираха в дома си престарели руснаци (нещо като бащи или дори дядовци на Кук), а през нечетните години им гостуваха „американци“ — делови познати на Александър или роднини и приятели на Сузана.

Пнин отиваше в Борово за пръв път, аз съм ходил там и по-рано. Имението гъмжеше от руски емигранти — от либерали и интелигенти, напуснали Русия през 1920 година. Можеше да ги зърнеш на всяко петънце шарена сянка — насядали по дървените пейки и обсъждащи емигрантските писатели Бунин, Алданов, Сирин; налягали в хамаците, закрили лице с неделния брой на емигрантски вестник (традиционна защита от мухите); пийващи чай със сладко на верандата; разхождащи се из гората и гадаещи дали местните гъби могат да се ядат.

Самуил Лвович Шполянски, снажен, величествено невъзмутим старец, и дребният, бързо кипващ пелтек граф Фьодор Никитич Порошин през 1920 година, и двамата членове на едно от героичните местни правителства, които се формираха из руската провинция от демократичните партии за съпротива срещу болшевишката диктатура, бродеха из алеята, между боровете, и обсъждаха тактиката, която трябва да изберат за предстоящото съвместно заседание на Комитета за свободна Русия (основан от тях в Ню Йорк) с друга, по-млада антикомунистическа организация. От полуобрасналата с бяла акация беседка се дочуваха откъслеци от разпаления спор между професор Болотов, който преподаваше история на философията, и професор Шато, който преподаваше философия на историята. „Реалността представлява продължителност във времето“ — избоботи единият глас (на Болотов). „Нищо подобно!“ — изкрещя другият. — „Сапуненият мехур е също толкова реален, колкото и изкопаемият зъб!“

Пнин и Шато, и двамата родени в края на деветдесетте години на деветнайсети век, в сравнение с останалите бяха младежи. Повечето други мъже бяха на шейсет и отгоре. От друга страна, някои от дамите, например графиня Порошина или Болотова, бяха едва над петдесетте и благодарение на здравословната атмосфера на Новия свят не само се бяха запазили, но дори се бяха разхубавили. Някои родители бяха довели чедата си — яки, високи, равнодушни, мъчни американски деца на студентска възраст без всякакво чувство за природата, не знаещи руски и напълно безразлични към тънкостите в произхода на родителите си. В Борово те сякаш живееха на съвсем друга физическа и духовна плоскост в сравнение с тях: от време на време преминаваха от своя свят в нашия през блещукането на някакви междинни измерения; отривисто отговаряха на добродушна руска шега или грижовен съвет, сетне отново се изпаряваха; винаги се държаха безразлично (с което предизвикваха у родителите си чувството, че са произвели някакви елфи), предпочитаха всяка стока от онкуедското дюкянче, всякаква манджа в консервна кутия пред великолепните руски ястия, сервирани у Куколникови на шумните дълги вечери в закритата с мрежа веранда. Порошин горчиво говореше за своите деца (Игор и Олга, студенти втори курс): „Близнаците ми са невъзможни. Когато ги виждам вкъщи на брекфаста или на вечеря и се мъча да им разкажа нещо изключително интересно и увлекателно — например за местното изборно самоуправление в Крайния руски север през седемнайсети век или примерно случай из историята на първите руски медицински училища (между другото на тази тема има чудесна монография от Чистович от 1883 година), те просто излизат и пускат радиото в стаите си.“ И двамата пребиваваха в Борово през същото лято, когато бе поканен Пнин. Но бяха невидими: щяха чудовищно да скучаят в това затънтено място, ако Олиният поклонник студент, чието презиме май никой не знаеше, не бе пристигнал от Бостън в края на седмицата с грандиозен автомобил и ако Игор не бе намерил подходяща приятелка в лицето на Нина, дъщерята на Болотови, красива мърла с египетски очи и почернели крайници, която учеше в балетното училище в Ню Йорк.

За къщата се грижеше Прасковя, яка простовата жена на шейсет, но по-чевръста от четирийсетгодишна. Драго ти бе да я гледаш, когато с ръце на кръста заставаше на задния вход и оглеждаше кокошките, облечена в торбести саморъчни шорти и блуза от господарката, обшита с фалшиви камъни. Бе бавила Александър и брат му в Харбин, когато те бяха деца, а сега й помагаше да излезе наглава с домакинството. Нейният съпруг, навъсен флегматичен казак, чиито основни страсти бяха аматьорското увлечение по книговезката работа, беше усвоил тънкостите й сам и се отдаваше с почти патологичен инат на любимото си занимание, като подвързваше всеки попаднал му стар каталог или списанийце; а също изготвянето на плодови ликьори и изтребването на дребни горски животни.

От поканените същата година Пнин добре познаваше професор Шато, приятел от младини; бяха учили заедно в Пражкия университет през началото на двайсетте, освен това бе близък познат с Болотови, които беше виждал за последен път през 1944 година; Болотов бе държал приветствена реч на официалната вечеря по случай пристигането им от Франция, дадена от Обединението на руските учени емигранти. Лично мен никога не ме е интересувал нито самият Болотов, нито философските му съчинения, странно съчетаващи слабо разбираемото с пошлото; дори да бе струпал планина, това бе планина от плоскости; впрочем винаги ми е харесвала Варвара, жизнерадостната, похватна жена на очукания философ. Преди първото си посещение в Борово през 1951 година тя изобщо не бе виждала новоанглийско село. Тамошните брези и черни боровинки й внушиха измамното впечатление, че Онкуедското езеро е разположено не на широтата например на Охридското езеро на Балканите, както си е всъщност, а на широтата на Онежкото в Северна Русия, където бе прекарвала летните месеци до петнайсетте си години, преди да избяга от болшевиките в Западна Европа с леля си Лидия Виноградова, известна феминистка и обществена деятелка. Затова колибрите във въздуха, вкусващи от венчетата на цветята, Варвара приемаше като някакво свръхестествено или екзотично видение. Грамадните дикобрази, идващи да гризат вкусните, ароматни стари греди на къщата, или изящните страховити дребни скунксове, които лочеха в задния двор млякото на котката, за нея бяха по-легендарни от средновековните изображения на неизвестни животни. Дивеше се и се възхищаваше от вида на множеството растения и твари, които не умееше да назове, като вземаше жълтото американско коприварче за случайно попаднало тук канарче, и веднъж на рождения ден на Сузана донесе с гордост и задъхана от възторг наръч красив отровен смах за украса на трапезата, като го притискаше здраво към розовата си луничава гръд.