Владимир Набоков
Пнин (13)

3

Органите, които участвуват в производството на звуци в английския говор, са: гръклянът, небцето, устните, езикът (полишинелът^[1] в тази група) и освен тях — не на последно място — долната челюст, на чието преувеличено и малко дъвкателно движение се осланяше Пнин, когато превеждаше на курса откъси от руската граматика или някое стихотворение на Пушкин. Ако неговият руски беше музика, английският му бе ужасен. С огромно усилие („дзификултси“ на пнинския английски) преодоляваше палатализацията и изобщо не се научи как да се избавя от излишната влага на руските „т“ и „д“ (пред гласни), които смекчаваше толкова забавно. „Hat“ (шапка) в устата му звучеше като взрив. „Никога не нося шапка, дори през зимата“ — се различаваше от обичайното американско произношение „hot“ (горещо) (присъщо например на уейндълските граждани) само по краткостта си, поради това много приличаше на германския глагол „hat“ (има). Всички дълги „о“ при него неизбежно се превръщаха в кратки: неговото „по“ (не) със сигурност беше италианско, което се задълбочаваше още повече от навика му да утроява обикновеното отрицание: „Да ви откараме ли, господин Пнин?“ — „Но-но-но, оттук съм на две крачки.“ Не владееше (без впрочем да подозира) дългото „у“: това, което успяваше да произнесе, когато трябваше да каже „noon“ (пладне), бе рохкавата гласна в германското „nun“ (сега). („Във вторник нямам лекции през деня“, „Ин дзе афтернун“, „Днес е вторник“.)

Вторникът си е вторник, но каква дата сме днес, ще попитаме ние. Рожденият ден на Пнин например се падаше на 3 февруари по Юлианския календар, по който се бе родил в Петербург през 1898 година. Сега вече никога не го празнуваше — отчасти защото, откак бе напуснал Русия, този ден някак незабележимо се изплъзваше в Грегорианска маска (със закъснение от тринайсет — не, от дванайсет дена), отчасти защото през академичната година животът му най-вече следваше ритъма на „повтосреща — мояви“.

Ето изписва датата върху черната, замъглена от тебешира дъска (блекборд), която остроумно наричаше „сива“ (греборд). Още усещаше в сгъвката на лакътя тежестта на Зл. Фонд на лит. Поставената върху дъската дата нямаше нищо общо с деня, който бе сега в Уейндъл: „26 декември 1829“.

Усърдно завинти дебела бяла точка и отдолу допълни: „3,03 следобед. Санкт Петербург“.

Всичко това бе грижливо преписано от Франк Бакмън, Роза Балзамо, Питър Волков, Ъруин Д. Херц, от умната красавица Мерилин Гон, от Франк Керъл, от Джон Мид и от Алън Бредбъри Уолш.

Пнин отново седна на масата, разлюлян от безмълвно веселие: беше им приготвил разказ. Този ред в абсурдната руска граматика: „Аз бродя ли по шумни улици“, всъщност представляваше начало на прочуто стихотворение. Макар че в този начален руски курс бе редно Пнин да се придържа към граматическите упражнения („Мамо, телефонът!“ „Аз бродя ли по шумни улици.“ „От Владивосток до Вашингтон има 5000 мили“), той винаги използуваше подходящия случай, за да поведе студентите си на литературна или историческа екскурзия.

В продължение на осем четиристъпни строфи Пушкин описва постоянния си злощастен навик — където и да се намира, с каквото и да се занимава — да потъва в размишления за смъртта и грижливо да изследва всеки изживян ден, мъчейки се да разгадае в тайното му значение възможна „грядуща годишнина“: деня и месеца, които някъде, някога ще се появят върху надгробния му камък.

„And where will fate send me“ — бъдеще несвършено, „death“ — вдъхновено декламираше Пнин, отметнал глава и храбро превеждайки дословно: „in fight, in travel, or in waves? Or will the neighboring dale“ — същото, каквото на руски означава „долина“ или както сега бихме казали — „valley“; „accept my refrigerated ashes“, ponssière „cold dust“, може би така ще е по-точно… „and though it is indifferent to the insensible body…“^[2]

Пнин стигна до края, а сетне, като посочи театрално дъската с късчето тебешир, стиснато още в ръката му, привлече вниманието на слушателите върху факта колко грижливо е отбелязал Пушкин деня и дори минутата, когато е записал това стихотворение.

— Но — възкликна тържествуващо Пнин — той умря през съвсем, съвсем друг ден! — „Той умря“ — облегалката на стола, върху която се бе отпуснал, нададе зловещ трясък и курсът разреди напълно разбираемото напрежение чрез гръмогласен смях.

(Някога, някъде — Петербург? Прага? — един музикален клоун дръпна въртящото се столче пред рояла изпод другиго, но той продължи юначно да пердаши рапсодията си в седнало положение, макар и без седалка. Ала къде? В цирк „Буш“ в Берлин!)