Владимир Набоков
Пнин (45)

1

Първият ми спомен за Тимофей Пнин е свързан с въглищната прашинка, попаднала в лявото ми око през пролетна утрин на 1911 година.

Беше една от поривистите, ветровити, ярки петербургски утрини, когато Нева вече е отнесла последния прозрачен ладожки лед и индиговите й вълни се вдигат и лижат гранита на крайбрежните улици, буксирите и тежките шлепове, вързани покрай бреговете, скърцат ритмично и се трият един о друг, а червеното дърво и медта на пусналите котва парни яхти лъщят в лъчите на своенравното слънце. Свиквах с прекрасния си нов английски велосипед, подарен ми по случай моя дванайсети рожден ден, и когато го карах обратно към нашия розов тухлен дом на „Морска“ по гладката като паркет дървена улица, бях угрижен не толкова задето дръзко не послушах гувернанта си, колкото от зрънцето болка в северната част на очната ми ябълка. Домашните средства като напоено със студен чай памуче и метода „търкай към носа“ само влошиха положението, та когато се събудих на другата сутрин, прашинката, загнездила се под горния ми клепач, се усещаше вече като плътен многоъгълник, който се внедряваше все по-надълбоко, колкото повече воднисто мигах. Привечер ме отведоха при най-добрия очен лекар д-р Павел Пнин.

Времето, което прекарахме с гувернанта в осветената от прашни лъчи плюшена приемна на д-р Пнин, където синьото петно на прозореца в миниатюра се отразяваше в стъкления похлупак на позлатения бронзов часовник върху камината и две мухи все описваха бавни правоъгълници около безжизнения полилей, остана в паметта ми благодарение на един глупав инцидент от онези, които завинаги засядат във възприемчивото детско съзнание. Дама с шапка с пера и мъжът й с черни очила седяха сред съпружеско мълчание върху дивана; сетне се появи кавалерийски офицер и седна с вестник до прозореца; после мъжът влезе в кабинета на д-р Пнин, а сетне забелязах странния израз върху лицето на моя гувернант.

Със здравото си око проследих неговия поглед. Офицерът се бе свел над дамата. Бързо на френски я упрекваше заради нещо, което сторила или не сторила предишния ден. Тя му подаде ръката си в ръкавица да я целуне. Той се залепи за кръглата падинка в ръкавицата и веднага си тръгна, като внезапно оздравя от незнайното си страдание.

По меките черти, по едрата снага, по кльощавите нозе, по маймунската форма на ушите и на горната устна д-р Павел Пнин много напомняше за Тимофей, какъвто той стана след четирийсет години. При бащата обаче венче от сламена на цвят коса оживяваше восъчната плешивина; носеше пенсне с черна рамка като покойния д-р Чехов; говореше с леко заекване и по съвсем друг начин, не както синът му по-късно. А какво райско облекчение настъпи, когато този мил доктор с миниатюрен инструмент, напомнящ барабанена пръчка на елф, измъкна от окото ми тормозещия го черен атом! Интересно къде ли е сега тази прашинка? Скучна, безумна мисъл, но нали тя все някъде съществува.

Може би тъкмо поради това несъзнателно съм удържал в паметта си доста правдоподобния образ на пнинското жилище, защото, когато навестявах съучениците си, съм виждал безброй различни апартаменти буржоазен тип. Така че мога да докладвам: най-вероятно то се състоеше от две редици стаи, разделени от дълъг коридор; от едната страна беше приемната, кабинетът на доктора, а по-нататък вероятно трапезарията и гостната; от другата страна две или три спални, стая за уроци, баня, слугинска и кухнята. Наканих се вече да си ходя с шишенце течност за компрес, а моят гувернант, използвайки случая, питаше д-р Пнин дали преуморените очи могат да причинят храносмилателно разстройство, когато входната врата се отвори и се затръшна. Д-р Пнин чевръсто изхвърча в коридора, попита нещо, получи тих отговор и се завърна със сина си Тимофей, тринайсетгодишен ученик в униформа: черна риза, чер панталон, лъскава черна фуражка (аз учех в по-либерално училище, където носехме каквото си искаме).

Нима действително помня щръкналия му къс алаброс, подпухналото му бледо лице, червените уши? Да, при това съвсем ясно. Дори си спомням как той незабелязано измъкна рамо изпод гордата бащина ръка, докато гордият татков глас изричаше: „Този момък току-що изкарал пет плюс на изпита по алгебра.“ От дълбините на коридора достигаше устойчив пушек от печиво — зелник, а през разтворената врата на класната забелязах картата на Русия, окачена на стената, рафта с учебници, препарираната катеричка и моноплана играчка с платнени крила и гумен мотор. Имах същия, но два пъти по-голям, купен в Биариц. Ако дълго навиваш перката, гумата почва да се намотава по друг начин и се нарежда на интересни дебели завои, които предвещават края на лентата.