Владимир Набоков
Пнин (49)

5

Когато прехвърляш в паметта си старите познанства, късните впечатления често се оказват по-мъгляви от ранните. Спомням си разговор с Лиза и с новия й мъж д-р Ерих Винд в антракта на руския спектакъл в Ню Йорк някъде в началото на четирийсетте. Той каза, че „хер професор Пнин“ предизвиквал у него „най-нежно чувство“, и ми разкри някои чудати подробности из съвместното им пътуване от Европа в началото на Втората световна война. През онези години няколко пъти се натъквах на Пнин в Ню Йорк по различни обществени и академични поводи; ала единственият ми ярък спомен е свързан със съвместното ни возене в автобус по западен маршрут през една много празнична и много кишава вечер на 1952 година. Бяхме пристигнали от своите университети, за да участваме в литературнохудожествена програма пред голяма емигрантска аудитория в центъра на града по случай стогодишнината от смъртта на един велик писател. От средата на четирийсетте Пнин преподаваше в Уейндъл и никога дотогава не бях го виждал толкова здрав, толкова благополучен, толкова сигурен в себе си. Оказа се, че двамата с него, както той се пошегува, сме осемдесетници, тоест двамината за през нощта ни бяха настанили в района на осемдесетте улици в западната част; докато висяхме на съседни ремъци в препълнения и обзет от конвулсии автобус, добрият ми приятел смогваше енергично да гмурва глава и да извива врат, непрестанно проверяваше и препроверяваше номерата на пресечките, а в същото време прекрасно разказваше всичко, каквото не бе успял да изрече на честването по повод Разрастващите се Сравнения между Омир и Гогол.