Владимир Набоков
Пнин (29)

3

Болотови и Шполянска, мършава дребна жена по панталон, първи видяха Пнин, който тъкмо предпазливо завиваше по пясъчната алея, обрамчена от дива детелина; седнал изправен, сякаш глътнал бастун, стиснал напрегнато волана като фермер, свикнал повече с трактора, отколкото с колата, със скорост десет мили в час на първа предавка, той навлезе в старата, чорлава, удивително истинска борова горичка, която отделяше пътя от Замъка на Кук.

Варвара живо скочи от пейката в беседката, където с Роза Шполянска тъкмо бяха заварили Болотов да чете опърпана книжка и да пуши забранена цигара. Тя радостно запляска с ръце, щом зърна Пнин, докато мъжът й изяви максимума сърдечност, на която бе способен, като бавно размаха книгата с мушнат в нея палец за отбелязване, Пнин угаси мотора и сега седеше, лъчезарно усмихнат на приятелите си. Яката на зелената му риза бе разкопчана; импрегнираното яке с дръпнат цип изглеждаше тясно за внушителния му торс, побронзовялата му плешива глава с набърчено чело и релефна червеобразна вена върху слепоочието се наведе ниско, докато се бореше с ръчката на вратата; най-сетне изскочи от колата.

— Автомобил, костюм — същински американец, същински Айзенхауер! — възкликна Варвара и представи Пнин на Роза Абрамовна Шполянска.

— Имахме общи приятели преди четирийсет години — отбеляза тя, като оглеждаше любопитно Пнин.

— Ах, да не споменаваме такива астрономически цифри — каза Болотов, докато се приближаваше и заменяше палеца с тревичка. — Ами знаете ли — продължи той, като стисна ръката на Пнин, — за седми път препрочитам „Ана Каренина“ и изпитвам същата наслада, каквато изпитвах не преди четирийсет, а преди шейсет години, когато бях седемгодишно момче. Всеки път откриваш нещо ново — например сега забелязвам, че Лев Николаевич не знае през кой ден започва неговият роман. Уж в петък, защото през този ден у Облонски идва часовникарят да навива часовниците в къщата, но е също и четвъртък, както се споменава в разговора на Левин с майката на Кити на пързалката.

— Не е ли все едно — възкликна Варвара. — На кого всъщност му е изтрябвал точният ден?

— Със сигурност мога да ви кажа кой е денят — отбеляза Пнин, като примигваше от променливото слънце и вдъхваше запомнения остър дъх на северни борове. — Действието на романа начева в началото на 1872 година, именно в петък, на двайсет и трети февруари нов стил. В утринния си вестник Облонски прочита, че Байст според слуховете бил заминал за Висбаден. Естествено, има се предвид граф Фридрих Фердинанд фон Байст, тъкмо тогава назначен за австрийски посланик към английската корона. След представянето на акредитивните си писма Байст заминава за континента да прекара малко проточилата се коледна ваканция — остава там два месеца със семейството си и се връща в Лондон, където според мемоарите му в два тома се подготвя благотворителен молебен на двайсет и седми февруари в катедралата „Св. Павел“ по случай оздравяването на Уелския принц от тиф. Ама че е горещо при вас! Според мен сега трябва да се явя пред пресветлите очи на Александър Петрович, а сетне да се топна в реката, която толкова живописно ми обрисува в писмото си.

— Александър Петрович няма да е тук до понеделник, замина по работа или да се поразсее — каза Варвара Болотова, — но вярвам да намерите Сузана Карловна — пече се на любимата си полянка зад къщата. Викнете й, преди да я наближите.