Владимир Набоков
Пнин (47)

3

Едва ли през революционните години и през последвалата ги гражданска война съм имал случай да си спомня за д-р Пнин и за сина му. Възстанових с известни подробности предишните си впечатления само за да укрепя мярналите се в ума ми, когато едно априлска вечер в началото на двайсетте години в парижко кафене стиснах ръката на русобрадия, с детски израз в очите Тимофей Пнин, младия ерудиран автор на няколко забележителни статии по руската култура. Емигрантските писатели и художници имаха навика да се събират в „Трите фонтана“ след публични концерти или лекции, толкова популярни сред руските изгнаници; и ето че при един такъв случай аз, още прегракнал от четенето, се мъчех не само да припомня на Пнин срещите ни в миналото, но и да позабавлявам него и хората около нас с необичайната сила и яснота на паметта ми. Обаче той отрече всичко. Каза, че много слабо си припомнял леля, но мен изобщо не е срещал. Каза, че винаги получавал ниски оценки по алгебра и че във всеки случай баща му никога не го е изтъквал пред пациентите си; каза, че в „Забава“ („Libelei“) играл само бащата на Христина. Повтори, че никога дотогава не сме се били виждали. Краткото ни спречкване бе просто добродушна размяна на шеговити реплики и всички се смяха; щом забелязах колко неохотно говори за миналото си, смених темата с друга, не толкова лична.

Скоро обърнах внимание, че млада девойка с поразителна външност в черна копринена блуза, пристегнала кестенявата си коса със златна лента, се превърна в моя основна слушателка. Стоеше пред мен, десният й лакът бе в лявата длан, в дясната си ръка държеше цигара между палеца и показалеца като циганка и цигареният дим струеше нагоре; ярките й сини очи бяха примижали от пушека. Беше Лиза Боголепова, студентка медичка, която при това пишеше стихотворения. Попита дали може да ми прати няколко стихотворения за преценка. Малко по-късно, все на същото сборище, забелязах, че седи до отвратително косматия млад композитор Иван Голия; пиха на брудершафт, при което двама души трябва да преплетат ръце; на няколко стола от тях д-р Баракан, талантлив невропатолог и последен Лизин любовник, я следеше с кротко отчаяние в тъмните си бадемови очи.

Подир два-три дни получих произведенията й; характерен образец на нейната продукция бяха този род стихотворения, по които се прехласваха, подражавайки на Ахматова, емигрантските стихоплетки: капризна лирическа пиеска, пристъпваща на пръсти в повече или по-малко четиристъпен анапест, за да се тръшне тежко в края с морна въздишка:

Освен очите си, безценни вещи,

аз други нямам никакви,

но има роза по-нежна

и от устните ми розови.

Младежът бледен промълви:

„Сърцето ви най-нежно е…“

И сведох аз очи…

Такива приблизителни рими като „мълви — очи“ минаваха за твърде елегантни. Забележете също еротичния подтекст и намеците à la cour d’amour.

Писах на Лиза, че стихотворенията й са слаби и че не бива да пише повече. Сетне веднъж я видях в друго кафене; тя седеше на дълга маса, цветуща и пламенееща, в компанията на дузина руски поети. С присмехулен и загадъчен инат не сваляше сапфирения си поглед от мен. Заприказвахме се. Предложих й да ми покаже същите стихотворения още веднъж, на по-спокойно място. Тя се съгласи. Казах й, че ми се струват още по-слаби, отколкото при първото четене. Тя живееше в най-евтината стая на западнало хотелче, без баня, до двойка чуруликащи млади англичани.

Бедната Лиза! Разбира се, и тя имаше своите поетични минути, когато сякаш омаяна спираше през нощ в кална уличка, като се любуваше — не, като се прехласваше пред пъстрите дрипи на стар афиш от мократа черна стена в светлината на уличната лампа и прозрачната зеленина на липовите листа, клюмнали към лампата, но беше от онези жени, в които здравата хубост съжителства с истерична немарливост, лиричните взривове — с много практичен и съвсем банален ум, отвратителният характер — със сантименталност, и морната покорност — с крайно силна способност да създава безсмислени главоболия на хората. Като резултат от преживелиците й в хода на събития, чието изложение не представлява никакъв интерес за читателя, Лиза глътнала шепа хапчета за сън. Изпадайки в безсъзнание, съборила отвореното шишенце тъмночервено мастило, с каквото пишеше стихотворенията си, Крис и Лу забелязали тази ярка струйка, изпълзяла изпод вратата тъкмо навреме, за да я спасят.

Не бях я виждал около две седмици след тази неприятност, когато преди заминаването ми за Швейцария и Германия тя ме издебна в градината в края на моята улица — стройна непозната в нова рокля, сивкава като Париж, и със съвсем нова шапка със синьо птиче крило, — за да ми връчи сгънато листче. „Искам от вас последен съвет — промълви Лиза с глас, който французите наричат «бял». — Получих едно предложение. Ще чакам до среднощ. Ако не ми отговорите, ще го приема.“ Спря такси и отпраши.

Писмото случайно се е запазило сред книжата ми. Ето го.

„Опасявам се да не изпадна в немилост заради признанието си — сигурно ще ви заболи, скъпа Lise (авторът на писмото, въпреки че пишеше на руски, навсякъде използваше тази френска форма на името й, за да избегне според мен прекалено фамилиарното «Лиза», а също и твърде официалното «Елизавета Инокентиевна»). Чувствителният човек винаги страда, когато види друг в неудобно положение. А аз съм именно в неудобно положение.

Вие, Lise, сте заобиколена от поети, учени, художници, контета. Прочутият художник, който миналата година нарисува Вашия портрет, сега, както чувам, се пропил в дебрите на Масачузетс. Има и всякакви други слухове. И ето че аз посмях да Ви пиша.

Грозен съм, безинтересен съм. Не съм талантлив. Дори не съм богат. Но, Lise, предлагам Ви всичко, каквото имам, до последното кръвно телце, до последната сълза, абсолютно всичко. Вярвайте, това е повече, отколкото може да Ви предложи който и да било гений, защото геният трябва да запази толкова много в резерва, че не може да Ви се предложи целият като мен. Може би не ще бъда щастлив, но зная, че ще сторя всичко Вие да сте щастлива. Искам Вие да пишете стихове. Искам да продължите психотерапевтичните си изследвания — слабо се ориентирам в тях, а това, което ми е достъпно, ми изглежда съмнително. Между другото, в отделно писмо Ви изпращам брошура, отпечатана в Прага от моя приятел професор Шато, в която той бляскаво опровергава теорията на Вашия д-р Галп, че раждането представлявало самоубийствен акт за бебето. Позволих си да поправя явната печатна грешка на с. 48-а в тази прекрасна статия на Шато. Очаквам Вашето (вероятно «решение»).“ Лиза бе отрязала края на писмото явно с подписа.