Владимир Набоков
Пнин (16)

6

Беше вторник, значи можеше да иде в любимото си убежище веднага след обеда и да остане там до вечеря. Библиотеката на Уейндълския колеж не бе свързана чрез никакви галерии с другите здания, но пък съкровено и здраво — със сърцето на Пнин. Мина покрай бронзовата статуя на първия президент на университета Алфеус Фриз — по спортно каскетче и брич, хванал за рогата бронзов велосипед, на който бе обречен вечно да се качва, ако се съдеше по левия му крак, завинаги прилепен за левия педал. Сняг се стелеше върху седалката, сняг се стелеше в нелепата кошничка, окачена наскоро за кормилото от неизвестни палавници. „Хулигани“, възмути се Пнин, поклати глава и се подхлъзна леко върху плочите на пътечката, лъкатушеща по моравата на склона сред голите планински брястове. Освен дебелия том отдясно под мишницата с лявата бе понесъл старата си черна чанта средноевропейски тип, равномерно я полюшваше за кожената скобка, закрачил към своите книги, към своята работна килия сред стелажите, към своя рай на руската литературна стихия.

Източилото се като елипса ято гълъби в кръгов полет — ту сиво (реене), ту бяло (размах на крилата) и ето отново сиво — се въртеше по прозрачното бледо небе над Университетската библиотека. В далечината печално, както в степта, свирна влак. Хилава катеричка се юрна през обляното в слънце островче сняг, върху който сянката от дънера, маслиненозелена върху чима, по-нататък ставаше сиво-синкава, а самото дърво, като проскърцваше кратко, стърчеше голо в небето, където за трети, последен път, прелетяха гълъбите. Катеричката, сега невидима в чатала на дървото, се разбъбри, мъмреше злосторниците, които биха я прогонили оттам. Пнин отново се подхлъзна върху мръсния черен лед на плочника, рязко протегна ръка, изправи се и с усмивката на самотник се наведе, за да вдигне Зл. Фонд на лит., разтворил се при падането на снимка с руска поляна, по която към фотографския апарат бе поел Лев Толстой, а зад него се виждаха дългогривести коне, също обърнали наивните си глави към фотографа.

На бой ли, в поход, сред вълните? В Уейндълския ли колеж? Като цъкаше леко с изкуствената челюст, към която се бе прикачила лепкава ивичка извара, Пнин изкачи стръмните стъпала на библиотеката.

Също както мнозина възрастни професори той бе престанал да забелязва присъствието на студентите в университета, в коридорите, в библиотеката — изобщо навред, освен при функционалното им присъствие в учебните стаи. В началото много го потискаше видът на някои от тях, отпуснали клети млади глави върху ръка и дълбоко заспали сред развалините на науката; сега обаче не забелязваше никого в читалнята, ако не се броят мяркащите се тук и там изящни момински вратлета.

На масата дежуреше мисис Теър. Майка й се падаше братовчедка на майката на мисис Клемънтс.

— Как сте, професор Пнин?

— Много съм добре, мисис Файър.

— Какво стана, Лорънс и Джоана не са ли се върнали още?

— Не. Нося книгата, защото получих тази картичка…

— Нима горката Изабела наистина иска да се развежда?

— Не съм чувал. Може ли да попитам, мисис Файър…

— Сигурно ще трябва да ви намерим друга стая, ако тя се върне с тях.

— Може ли да ви попитам нещо, мисис Файър? Ето картичката, получих я вчера — не бихте ли ми казали кой е този друг читател?

— Сега ще видим.

Тя видя. Другият читател се оказа Тимофей Пнин; бе пуснал заявка за 18-и том миналия петък. Вярно бе също, че този осемнайсети том се водеше у същия Пнин, който го бе взел по Коледа и сега бе застанал с ръка върху него, напомняйки семейния портрет на някой съдия.

— Не може да бъде! — възкликна Пнин. — В петък пуснах заявка за деветнайсети том от хиляда деветстотин четирийсет и седма година, а не за осемнайсети от хиляда деветстотин и четирийсета.

— Но погледнете — написали сте „том 18“. Във всеки случай деветнайсети още не е обработен. Предишния ще си го вземете ли?

— Осемнайсети, деветнайсети — замърмори Пнин, — няма кой знае каква разлика. Правилно съм посочил годината, това е важното! Да, още ми трябва осемнайсети, пратете ми по-точна картичка, когато деветнайсети бъде готов.

Като леко я въртеше в ръка, той отнесе тромавата сконфузена книга в любимата си ниша и я остави там, увита в шала.

Тези жени не могат да четат. Годината е посочена съвсем ясно.

Както винаги се запъти за стаята с периодиката и там прегледа новините в последния (от събота, 12 февруари — а днес е вторник. О, Невнимателни Читателю!) брой на руския всекидневник, който издаваше от 1918 година емигрантска група в Чикаго. Както винаги грижливо прочете обявите. Д-р Попов, заснет в новата си бяла престилка, обещаваше на възрастните хора прилив на нови сили и веселие. Музикална фирма бе отпечатала списък от предлагани на купувача руски грамофонни плочи като валса „Разбит живот“ и „Песни на фронтовия шофьор“. Възгоголевският собственик на погребално бюро хвалеше надълго и нашироко луксозните си катафалки, които ставали и за пикници. Друг Гоголев герой от Маями предлагаше „дву-тристайно жилище за трезвеници; околовръст овощни дървета и цветя“, а в Хамънд замислено тъжно даваха под наем стая в „неголямо тихо семейство“ и внезапно без всякаква особена причина с гореща абсурдна ясност четящият видя родителите си — д-р Павел Пнин и Валерия Пнина, той с медицинско списание, тя с политическо, седнали в кресла един срещу друг в малката весело осветена гостна на улица „Галерна“ в Петербург, преди четирийсет години.

Прехвърли и поредното продължение на извънредно проточилата се и скучна полемика между три емигрантски течения. Бе я подхванала група А, обвинила група В в инертност, илюстрирайки това с пословицата „Да се кача на елхата, ама, току-виж, съм се изподрал“. В отговор се появи хапливо писмо до издателя от „Стар оптимист“, озаглавено „Елхите и инертността“ и започващо така: „Има стара американска поговорка: «Който живее в стъклена къща, не бива да се цели с камък в две птици едновременно».“ Последният брой предлагаше фейлетон от две хиляди думи — принос на представител от група С — под названието „За елхите, за стъклената къща и за оптимизма“ и Пнин го прочете с голям интерес.

Сетне се върна в кътчето си при своите издирвания.

Готвеше се да напише Petite histoire на руската култура, в която сбирка от руски куриози, обичаи, литературни историйки и тям подобни ще бъдат представени така, че в тях като в миниатюра да се отрази la Grande histoire. Великата Взаимовръзка между Събитията. Беше още в блажения период на събиране на материали и мнозина свестни младежи смятаха за удоволствие и чест да наблюдават как Пнин извлича кутията с каталога от обширната утроба на картотеката, носи я като едър орех в усамотеното си кътче и там от нея изчопля скромната си духовна храна — ту като движи устни в беззвучни забележки — критични, доволни, недоумяващи, ту като вдига зачатъчните си вежди и ги забравя високо върху просторното си чело, където остават още дълго, след като изчезне дори следата от всякакво неудоволствие или съмнение. Провървя му, че се бе озовал в Уейндъл. През деветдесетте години видният библиофил и славист Джон Терстън Тол (брадатият му бюст се кипреше над чешмичката фонтан) случайно посетил Русия, а след смъртта му книгите, които събрал там, преспокойно бяха струпани в дъното на книгохранилището. Нахлузил гумени ръкавици, за да избегне боцкането на „американското“ електричество в металните рафтове, Пнин понякога навестяваше тези книги и се опиваше от вида им: слабо известни списания от бурните шестдесети години в мрамороподобни подвързии; исторически монографии отпреди сто години, чиито дремещи страници бяха покрити от ръждиви петна плесен; руски класици с ужасни и трогателни камеи върху кориците, с пресовани върху тях профили на поетите, напомнящи на просълзилия се Тимофей за момчешките години, когато машинално прокарваше пръст по охлузения Пушкинов бакенбард или по изцапания нос на Жуковски.

Днес Пнин с въздишка, без сянка от горест се захвана да изписва от обемистия труд на Костромски за руските легенди (Москва, 1855) — рядка книга, не позволяваха да се изнася от библиотеката — местата с описание на древните езически празненства, тогава още разпространени край гористите извори на Волга едновременно с християнския ритуал. През цялата празнична майска седмица — така наречената Зелена седмица, постепенно превърнала се в Петдесетница — селските моми виели венци от лютичета и девесил; сетне окачвали гирляндите си по крайбрежните върби, като пеели откъси от старинни любовни песни; на Троица отърсвали венците от върбите и те плавали, виели се като същински змии, а момите плували сред тях и пеели.

На Пнин му се мярна странна словесна асоциация; не успя да я хване за русалкината опашка, но си направи бележка върху картончето за справки и отново потъна в Костромски.

Когато отново вдигна очи, се оказа, че е време за вечеря.

Като свали очилата, потърка с кокалчетата на придържащата ги ръка оголените си изморени очи и все още в размисъл, впери кротък поглед във високия прозорец, зад който през неговите разсейващи се съждения постепенно избиваше теменужносиният въздух на здрача, а в сребристите орнаменти от флуоресциращата светлина от тавана и между черните паякообразни вейки — отразеният ред от ярките книжни гръбчета.

Преди да излезе от библиотеката, реши да провери как правилно се произнася причастието от английския глагол „интересувам се“ и откри, че „Уебстър“ — поне опърпаното му издание от 1930 година, поставено на масичка в читалнята — за разлика от него самия не слага ударението върху третата сричка (интерѐстид). Потърси в края списъка на печатните грешки, не намери такъв и като хлопна слоноподобния речник, с досада се сети, че е зазидал някъде вътре картончето с бележките, което през цялото време бе държал в ръка. Ха търси го сега сред 2500 тънички страници, от които някои разкъсани! При възгласа му се доближи учтивият мистър Кейс, дългунест, розовобузест библиотекар със зализана бяла коса и папийонка; вдигна гиганта за кориците, преобърна го и леко го разтърси, отвътре изпаднаха: джобно гребенче, коледна картичка, картончето на Пнин и прозрачен призрак от цигарена хартия, съвсем безучастно кацнал в краката на Пнин и върнат от мистър Кейс на мястото му при Големите печати на Съединените щати и техните територии.

Пнин мушна картончето в джоба и начаса без всякакъв повод си спомни това, което не можа да си припомни одеве: „плува и пя, пя и плува…“. Ами да, разбира се! Смъртта на Офелия! „Хамлет“! В руския превод на стария достолепен Андрей Кроненберг от 1844 година — разтуха през младите дни на Пнин и на бащата на Пнин, и на неговия дядо! Чини му се там, както при Костромски, също има върби и венци. Но къде ли да провери? Уви, „Хамлет“ от Вилям Шекспир не е бил купен от мистър Тод, не се намираше в библиотеката на Уейндълския университет и ако за нещо си ви потрябваше да направите справка в английската версия, така и не намирахте някой прекрасен, благороден, звучен стих, запомнен за цял живот от Кроненберг в прекрасното издание на Венгеров. Печално!

В тъжния университет съвсем се бе стъмнило. Над далечните, още по-тъжни хълмове, под облачната върволица полека гаснеше дълбокото костенурково небе. Разкъсващите сърцето светлини на Уейндълуил, като пулсираха в диплите на тези здрачени хълмове, придобиваха всякогашния си вълшебен облик, макар че всъщност, както Пнин със сигурност знаеше, идеш ли там, нямаше да намериш нищо освен редица тухлени къщи, бензиностанция, скейтингринг и супермаркет. По пътя за малката кръчмичка на Библиотечна улица, където го очакваше голяма порция шунка и бутилка хубава бира, Пнин внезапно почувства страшна умора. Не само защото томът от Зл. Фонд след никому ненужното разкарване до библиотеката бе станал още по-тежък; ала нещо, каквото Пнин през целия ден бе чувал с половин ухо, но не бе пожелал да се вслуша, сега го измъчваше и потискаше, както може да мъчи спомен за пълна излагация, за грубост, която сме си позволили, или за закана, която сме предпочели да пренебрегнем.