Владимир Набоков
Пнин (10)

7

Когато в пет и петнайсет Джоана се върна с пълна торба продукти, с две илюстровани списания и три пакета, намери авиописмо от дъщеря си, пуснато в пощенската кутия на верандата. Бяха изминали повече от три седмици, откак Изабела на кратко бе известила родителите си, че след медения месец в Аризона благополучно е пристигнала в града на мъжа си. Докато манипулираше с покупките, Джоана разкъса плика. Беше възторжено щастливо писмо и тя го погълна на един дъх — от облекчение всичко пред очите й заплава в пъстро сияние. Отвън на входната врата напипа, а сетне с минутно учудване видя ключовете на Пнин, увиснали като грозд негови вътрешности от ключалката заедно с коженото калъфче; използува ги, за да отключи, а щом влезе, дочу откъм кухненското килерче гръмко анархистично тропане: шкафовете се отваряха един след друг и се затръшваха.

Остави торбата и пакетите върху бюфета в кухнята и попита към килерчето: „Какво търсите там, Тимофей?“

Той излезе отвътре морав и с див поглед; тя бе потресена, като зърна лицето му със следи от неизбърсани сълзи.

— Търся уиски и минерална вода, Джоана — каза той трагично.

— Май нямаме минерална вода — отвърна тя с характерната си англосаксонска невъзмутимост. — Но пък в трапезарията, в шкафчето има уиски колкото ти душа иска. Според мен обаче ще е по-добре да пийнем чайче.

Той направи руския жест „предавам се“.

— Не, всъщност нищо не ми трябва — отрони той и седна край кухненската маса с ужасна въздишка.

Тя се отпусна до него и разтвори едно от списанията, които беше купила.

— Погледайте картинки, Тимофей.

— Няма нужда, Джоана. Нали знаете, не разбирам кое е реклама, кое — не.

— Просто си почивайте, Тимофей, а аз ще ви обяснявам. О, погледнете — това ми харесва. Много остроумно. Тук виждаме комбинация от две идеи — за Необитаемия остров с Въображаемата девойка. Тимофей, хайде, погледнете, моля — той неохотно надяна очилата за четене, — ето това е необитаем остров с една-единствена палма, а това са останки от строшен сал, тук е морякът, претърпял корабокрушение, това — корабната котка, която той е спасил, а пък на камъка…

— Невъзможно — каза Пнин. — Толкова малък остров, при това с палма, не може да съществува в толкова голямо море.

— Да, но тук съществува.

— Невъзможна изолация — каза Пнин.

— Да, но, наистина, Тимофей, това е недобросъвестно. Нали прекрасно знаете, съгласни сте с Лор по въпроса, че мисленето се базира върху компромис с логиката.

— При известни условия — каза Пнин. — Преди всичко логиката сама по себе си…

— Хайде, добре, добре, забравихме нашата картинка. Но погледнете я де. Ето го значи моряка, ето я и котката, до тях има една доста вкисната русалка, а сега вижте тези облаци над моряка и над котката.

— Взрив на атомна бомба — тъжно рече Пнин.

— Не, нищо общо. Много по-забавно. Тези кръгли облачета са просто нещо като проекция на мислите им. Матросът мечтае за русалка с крака, а котката си представя цялостна риба.

— Лермонтов — каза Пнин, като вдигна два пръста — е изразил всичко за русалките само в две стихотворения. Не ми е по силите да разбера американския хумор дори когато съм щастлив, а трябва да отбележа… — Той свали очилата с треперещи ръце, блъсна с лакът списанието встрани и като отпусна глава върху ръцете си, избухна в задавен плач.

Тя чу как входната врата се отвори и затвори, миг по-късно Лорънс, прокрадвайки се шеговито тайнствено, надникна в кухнята. С дясната ръка Джоана му махна да не влиза, с лявата посочи плика с пъстра ивичка, оставен върху пакетите. Особената домашна усмивка, която грейна на лицето й, бе като резюме на писмото от Изабела; той го грабна и отново на пръсти, но вече без да се маймуни, излезе.

Безсмислено могъщите рамене на Пнин още се друсаха. Тя затвори списанието и към минута гледа корицата: ярки като играчки дребни ученичета; Изабела и дъщерята на Хагенови; сенчести дървета, засега безучастни; бяла кула; уейндълските камбани.

— Не иска ли да се върне? — тихо попита Джоана.

Пнин — с глава върху сгънатия лакът — заудря по масата с леко свит юмрук.

— Нищо си нямам — застена Пнин през паузите между гръмките влажни хлипове. — Нямам нищо, никого нямам!