Владимир Набоков
Пнин (41)

10

На още по-късен етап от вечеринката се състояха известни размествания. На дивана в ъгъла скучаещият Клемънтс прелистваше албума „Фламандски шедьоври“, подарен на Виктор от майка му и оставен от него у Пнин. Джоана седеше на ниска пейчица до коляното на мъжа си с чиния грозде върху широката пола, като преценяваше кога ще може да си тръгнат, без да огорчат Тимофей. Останалите слушаха Хаген, който обсъждаше съвременното образование.

— Ще ви се види смешно — каза той, като хвърли остър поглед на Клемънтс, който поклати глава да отхвърли това обвинение, сетне предаде албума на Джоана, за да й посочи нещо, предизвикало смеха му.

— Ще ви се види смешно, обаче твърдя, че единственият начин да се измъкнем от задънената улица — само капка, Тимофей, стига — е да запрем студента в звуконепроницаема килия и да опразним аудиторията.

— Да, точно така — тихичко продума Джоана на мъжа си, като му върна албума.

— Радвам се, че сте съгласни с мен, Джоана — продължи Хаген. — Въпреки това ме наричат enfant terrible^[1], задето проповядвам този възглед, и може би няма да се съгласите толкова лесно с мен, щом ме изслушате докрай. На разположение на изолирания студент ще има грамофонни плочи по всички предмети.

— Да, но индивидуалността на лектора — каза Маргарита Теър, — нали и тя значи нещо.

— Нищо! — извика Хаген. — Там е трагедията! На кого например е изтрябвал той — и посочи грейналия Пнин, — на кого е изтрябвала неговата индивидуалност? На никого! Без колебания ще се откажат от великолепната индивидуалност на Тимофей. Светът иска машина, а не Тимофей.

— Може да показват Тимофей по телевизията — каза Клемънтс.

— О, това би било чудесно! — възкликна Джоана, озарявайки с усмивка домакина си, а Бети закима енергично.

Пнин се поклони ниско, разперил ръце в смисъл на „нямам думи“.

— А на вас как ви се струва моят бунтарски проект? — попита Хаген съседа си Томас.

— Мога да ви кажа какво мисли Том — обади се Клемънтс, като разглеждаше все същата репродукция в разтворената книга на коленете си. — Том смята, че най-добрият метод за преподаване на каквото и да било е да се организират обсъждания в аудиторията, тоест да се дава възможност на двайсетина млади заплеси и на двамина нахални неврастеници да обсъждат в продължение на петдесет минути нещо, за което нито те, нито преподавателят имат някаква представа. Вече три месеца — продължи той без всякакъв логичен преход — търся тази картина и ето че я намерих. Издателят на новата ми книга за философията на жеста поиска мой портрет, двамата с Джоана знаехме, че у някакъв стар майстор бяхме видели един, който изключително прилича на мен, но не можехме да си припомним дори епохата му. И ето го тук, представете си. Единственото, което трябва да се направи, е да се ретушира леко, да се добави спортна риза и да се махне ръката на този войник.

— Категорично съм против — подхвана Томас.

Клемънтс предаде разтворената книга на Маргарита Теър и тя прихна.

— Протестирам, Лорънс! — заяви Том. — Непринудена дискусия в атмосферата на широки обобщения — това е по-трезвият подход към проблема за образованието от старомодната формална лекция.

— Разбира се, разбира се — кимна Клемънтс.

Джоана се надигна с усилие и закри чашата си с тясна длан, когато Пнин предложи отново да я напълни. Г-жа Теър си погледна часовничето и сетне мъжа си. Мека прозявка разтегна устата на Лорънс. Бети попита Томас дали не познава човек по фамилно име Фогелман, специалист по прилепи, който живее в Санта Клара, в Куба. Хаген поиска чаша вода или бира. „За кого ми напомня? — внезапно си помисли Пнин. — За Ерих Винд? Но защо? Външно никак не си приличат.“