Владимир Набоков
Пнин (37)

6

Същия ден вечерта Пнин едва устиска да дочака началото на кулинарните манипулации. Пристъпи към тях малко след пет, прекъсна ги само за да облече за посрещането на гостите горнище на смокинг от синя коприна с пискюли и атлазени ревери; бе го спечелил на емигрантския благотворителен базар в Париж преди двайсет години — как лети времето! Към него надяна стар панталон пак от смокинг, също от европейски произход. Като се оглеждаше в пукнатото огледало на аптечката, надяна очилата с костенуркови рамки за четене, изпод тях гладко щръкваше руският му нос, подобен на картоф. Огледа изкуствените си зъби. Изследва бузите и брадичката, за да се увери, че сутрешното бръснене още е валидно. Валидно беше. С палеца и показалеца хвана дълъг косъм в ноздрата, с повторно силно дръпване го отскубна и сладостно кихна, като приключи залпа с бодро „А!“.

В седем и половина се яви Бети, за да му помогне при последните приготовления. Бети преподаваше английски език и история в Изолската гимназия. Не беше се променила, откак бе пълничка аспирантка. Късогледите й сиви очи с розово ръбче ви гледаха със същата чистосърдечна симпатия. Косата й бе все така гъста, увита като при Гретхен на стегнат пръстен около главата. Същият белег личеше върху нежното й гърло. Но на пухкавата й ръка се бе появило брачно пръстенче с миниатюрен диамант и тя тържествено гордо го демонстрира на Пнин, а той усети неясно бодване от тъга. Мина му през ума, че беше време, когато би могъл да я поухажва — и дори бе започнал, но по душа тя бе камериерка и това у нея също не се беше променило. Както преди тя му предаваше някоя проточила се история по начина „тя казва — аз казвам — тя казва“. Нищо на света не можеше да я разубеди, че любимото и женско списание е мъдро и остроумно. Както преди имаше забавния навик, общ и за още две-три млади еснафки в ограничения кръг от познати жени на Пнин, лекичко, докато прави пауза, да ви потупва по ръкава, като по-скоро признава, отколкото отхвърля забележката ви, напомняща й за нейно дребно провинение. Вие казвате: „Бети, забравихте да ми върнете книгата“ или „Май твърдяхте, че никога няма да се омъжите, Бети“, а преди да ви отговори, тя задействува този уж учтив похват, като отдръпва къси пръсти тъкмо в мига, когато докосва китката ви.

— Биохимик е, сега е в Питсбърг — каза Бети, докато помагаше на Пнин да нарежда намазаните с масло кръгчета франзела около гърненцето свеж, гланцовосив хайвер и да измие три едри чепки грозде. Имаше и голямо блюдо студено месо, истински германски пумперникел^[1] и чиния със съвсем специална зеленчукова салата, в която скаридите бяха съчетани със зарзавата и граха, миниатюрни кренвирши в доматен сос, топли пирожки с гъби, с кайма, със зеле, четири сорта лешници и всякакви интересни източни сладкиши. Напитките бяха представени от бутилка уиски (принос на Бети), от рябинова настойка, от ликьор гренадин и, разбира се, от пнински пунш, опияняваща смес от охладено шато икем, ябълков сок и мараскин; домакинът вече бе започнал да го приготвя тържествено в голямата купа от бляскаво аквамаринено стъкло с декоративен орнамент, изобразяващ преплитащи се жилки и листа на водни лилии.

— Господи! Колко е хубаво! — възкликна Бети.

Пнин огледа купата, приятно учуден, сякаш я виждаше за пръв път. Подарък от Виктор е, рече. Виж ти, ами как е той, харесва ли му в „Сейнт Барт“? Долу-горе. Прекарал началото на лятото при майка си в Калифорния, сетне работил два месеца в йосемитски хотел. Къде? В хотел в планините на Калифорния. Та ето, върнал се в училището и неочаквано ми я прати.

По някакво трогателно съвпадение купата пристигна тъкмо в деня, през който Пнин преброи столовете и захвана да се готви за посрещането. Пристигна в кутия, поставена в друга кутия, намираща се в трета, беше опакована в изобилен мек талаш и в хартия, пръснали се из кухнята като буря от карнавални серпентини. Появилата се най-сетне купа беше от онези подаръци, които още от началото предизвикват цветен образ в душата на получателя, хералдично петно, определящо милата същност на дарителя с такава символична сила, че материалните признаци на предмета сякаш се разтварят в това чисто вътрешно сияние, но внезапно и навеки придобиват бляскаво битие, когато ги похвали чужд човек, непознаващ истинския чар на подаръка.