Владимир Набоков
Пнин (3)

3

Някои хора — сред тях и аз — изобщо не понасят щастливите развръзки. Чувствуваме се излъгани. Злото си е в реда на нещата. Механизмът на фатума не бива да заяжда. Лавината, която спира по пътя си на няколко крачки от настръхналото селище, се държи не само противоестествено, а и неетично. Ако четях за този кротък възрастен човек, вместо да пиша за него, щях да предпочета след пристигането си в Кремона той да разбере, че лекцията му е насрочена не за този петък, а за другия. Обаче всъщност не само успешно пристигна, но дори свари за вечеря: за начало плодов коктейл, сетне желе от мента към безименно печено, сетне шоколадов сироп към сметанов сладолед. Малко след като се натъпка със сладки неща, облече черния си костюм и пожонглира с трите ръкописа, които натика по джобовете на сакото, за да разполага винаги с необходимия (по такъв начин математически безусловно предвари нещастния случай), и вече седеше на стола до катедрата, докато — на катедрата — Джудит Клайд, блондинка на неопределена възраст с аквамаринена рокля от изкуствена коприна, с големи плоски бузи, боядисани в прекрасен карамелово-розов цвят, и с чифт блеснали очи, тънещи в синьо безумие зад пенснето без рамка, представяше лектора.

— Днес — каза тя — пред нас ще говори… между другото, този е третият петък; миналия път, както си спомняте, всички изпитахме голямо удоволствие, докато слушахме лекцията на професор Мур за агрикултурата в Китай. Днес сред нас, казвам това с гордост, е роденият в Русия гражданин на нашата страна, професор — боя се, че ще се запъна, — професор Пан-нин. Надявам се, правилно го произнесох. Разбира се, едва ли има нужда да го представям, всички сме щастливи да го видим. Предстои ни дълга вечер, дълга и многообещаваща вечер, затова съм сигурна: на всички ви се иска да ни стигне времето и за въпроси. Между другото ми казаха, че баща му бил домашен доктор на Достоевски и че самият той е обиколил доста от двете страни на Желязната завеса. Затова няма да ви отнемам повече скъпоценно време, само ще добавя няколко думи за нашата лекция идния петък в рамките на тази програма. Сигурна съм, ще сте във възторг, щом чуете, че ни предстои дивен сюрприз. Следващият ни лектор е мис Линда Лейсфилд, авторка на бележити стихотворения и проза. Всички ние знаем, че пише стихотворения, проза и разкази. Мис Лейсфилд е родена в Ню Йорк. Дедите й по двете линии се сражавали от двете страни на Революционната война. Още като студентка написва първото си стихотворение. Многобройни нейни стихотворения — най-малкото три — са публикувани в сборника „Отклици: сто стихотворения на американски жени за любовта“. През 1922 година получава награда от…

Но Пнин не чуваше. Лекият трепет, предизвикан от наскорошната му криза, го бе завладял с омагьосано внимание. Така продължи само няколко сърдечни удара с излишна систула тук и там — последни, безвредни отзвуци — и се разтвори в прозаичната действителност, когато уважаемата председателка го покани на катедрата; но докато продължаваше — колко ясно бе видението! По средата на първия ред виждаше една от прибалтийските си лели, цялата в перли, дантели и с руса перука, каквато си слагаше за спектаклите на прочутия провинциален актьор Ходотов, комуто кимаше отдалеч, докато не се побърка. До нея, стеснително усмихната, навела гладка тъмнокоса глава, блеснала с нежен кафяв поглед към Пнин изпод кадифени вежди, седеше и си вееше с програмката покойната му любима. Убити, забравени, неотмъстени, неподкупни, безсмъртни — многобройни негови стари приятели бяха пръснати из тази мъглява зала сред новите за него хора като мис Клайд, скромно заела мястото си на първия ред. Ваня Бедняшкин, разстрелян от червените през 1919 година в Одеса, задето баща му бил либерал, радостно правеше знаци на някогашния си съученик от дъното на залата. А на закътано място д-р Павел Пнин и развълнуваната му жена — двамата малко смътни, но, общо взето, чудесно възстановени от неясния си разпад — гледаха сина си с все същата всепоглъщаща страст и гордост, с каквато го гледаха през онази вечер на 1912 година, когато на училищния празник по случай годишнината от поражението на Наполеон издекламира (очилато момче, съвсем само на сцената) стихотворение на Пушкин.

Краткото видение изчезна. Старата мис Херинг, пенсионирана професорка по история, авторка на книгата „Русия се пробужда“ (1922), се навеждаше през един или през двама междинни членове на събранието, за да направи комплимент на мис Клайд за речта й; в същото това време зад гърба на същата дама друга грейнала старица промушваше в полезрението й чифт увехнали, беззвучно ръкопляскащи ръце.