Владимир Набоков
Пнин (32)

1

Започна есенният семестър на 1954 година. Върху мраморната шия на невзрачната Венера във вестибюла на зданието на Хуманитарните Науки отново се появи малинов отпечатък от червило, имитация на целувка. В „Уейндълски ведомости“ пак се развихри дебат по „Проблемът за Паркирането“. Усърдните първокурсници отново изписваха върху полетата на библиотечните книги полезни обяснения като „Описание на природата“ или „Ирония“, а един особено опитен учащ вече бе сварил да подчертае с лилаво мастило в прекрасното издание на стихотворенията на Маларме трудната дума „oiseaux“ и бе надраскал отгоре „птици“. Есенните вихри пак бяха облепили с нападали листа едната страна на зарешетената галерия, която водеше от Хуманитарните Науки за Фризхол. През безоблачните дни отново над асфалта и полянката се рееха огромните кехлибарено кафяви пеперуди-данаиди, бавно отплаваха на юг, без напълно да прибират черни крачета, увиснали доста ниско под черните телца на бели точици.

А в университета всичко със скрибуцане си вървеше по реда. Неуморните аспиранти с бременните си жени все така усилено пишеха дисертации за Достоевски и Симон дьо Бовоар. Над литературните катедри все още тегнеше бремето на увереността, че Стендал, Голзуърди, Драйзер и Ман са велики писатели. Все така бяха на мода синтетични думи от рода на „конфликт“ и „модел“. Както винаги безплодни инструктори успешно се занимаваха с „производствен труд“, рецензирайки книгите на по-плодовитите си колеги, и както винаги онези от професорите, които бяха извадили късмет, жънеха или се канеха да пожънат плодовете на различни субсидии, предоставени им в началото на годината. Така например забавно малко пособие достави на разностранно надарената двойка Стар (на Христофор Стар с бебешкото лице и на младичката му жена Луиза) от Факултета по изящни изкуства уникалната възможност да запишат следвоенните народни песни в Източна Германия, където тези смайващи млади хора по някакъв начин си бяха издействували разрешение да проникнат. Дъглас В. Томас (за приятелите си — Том), професор по антропология, получи десет хиляди долара от Мандоуилския фонд за изследване на гастрономичните навици на кубинските рибари и берачи на кокосови орехи. Друго благотворително учреждение подкрепи д-р Бодо фон Фалтернфелс, за да може да завърши „библиографията, обхващаща публикуваните и ръкописните трудове от последните години, изразяващи критична оценка за влиянието на последователите на Ницше върху съвременната мисъл“. И накрая особено щедра стипендия позволи на прославения уейндълски психиатър, д-р Рудолф Аура, да изпита върху десетки учащи се от началното училище тъй наречения „Пръстотопителен тест“, който предлага на детето да топне показалец в чашка с цветна течност, след което съотношението между дължината на пръста и намокрената му част се измерва и се чертае по разни увлекателни диаграми.

Започна есенният семестър и д-р Хаген се озова в трудно положение. През лятото един стар приятел неофициално го попита дали не желае да приеме изключително доходната професура в Сиборд, доста по-значителен университет от Уейндъл. Тази част от проблема се решаваше сравнително лесно. От друга страна обаче, го възпираше положението, че създаденият от него с толкова любов факултет, с който доста по-богатият на средства Френски факултет на Блоръндж не можеше да си съперничи по културно значение, попада в ноктите на коварния Фалтернфелс, когото тъкмо той, Хаген, бе измъкнал от Австрия и който сега му подливаше вода — например с помощта на задкулисни маневри докопа Europa Nova, влиятелен тримесечник, основан от Хаген през 1945 година. Предполагаемото заминаване на Хаген — за което засега не бе споменавал пред колегите си — би трябвало да има още по-печална последица: хоноруваният професор Пнин неминуемо изпадаше зад борда. В Уейндъл никога не бе имало постоянна Руска катедра, затова академичното съществуване на клетия му приятел винаги бе зависело от еклектичния Германски факултет, който го използуваше в нещо като подотдел за сравнителна литература, в едно от разклоненията си. Разбира се, Бодо просто напук ще отсече тази клонка и Пнин, който нямаше постоянен договор с Уейндъл, ще се види принуден да се махне — стига да не го приберат към някоя друга литературно-лингвистична катедра. Факултети, които долу-горе имаха такава възможност, бяха само Английският и Френският. Но Джек Кокеръл, шефът на Английския, се отнасяше неодобрително към всичко, каквото вършеше Хаген, не вземаше на сериозно Пнин и на всичкото отгоре неофициално, ала с известна надежда се пазареше да си осигури услугите на един известен англо-руски писател, който можеше при необходимост да чете всичките курсове, инак нужни на Пнин, за да остане. Затова Хаген се обърна към Блоръндж като към последна инстанция.