Владимир Набоков
Пнин (4)

1

Прочутите камбани на Уейндълския колеж редяха своята утринна мелодия.

Лорънс Дж. Клемънтс, уейндълски професор, чийто единствен популярен курс бе „Философия на жеста“, и жена му Джоана (Пенделтън, випуск 1930 година) се бяха разделили наскоро с дъщеря си, най-добрата студентка на своя баща: Изабела изостави следването и се омъжи за завършил Уейндъл инженер, заминал на работа в далечен западен щат.

Звънът на камбаните отекваше като същинска музика сред сребристото слънце. Рамкираният в широкия прозорец Уейндъл — бели къщи, черен орнамент от клони — бе като детска рисунка, вместена в примитивна перспектива, лишена от пространствена дълбочина, посред сиви като училищна дъска хълмове; всичко бе красиво нагиздено със скреж; лъскавите части на паркираните коли блестяха; старият шотландски териер, принадлежащ на мис Дингуъл, същинско цилиндрично прасенце, пое на обичайната си разходка по Уорън Стрийт, надолу по Спелмън Авеню и обратно; обаче никакви добросъседски отношения, нито грижливо отгледаният ландшафт, нито трелите на камбаните не можеха да разхубавят годишното време; след две седмици, щом преглътнеше паузата, академичната година влизаше в зимната си фаза — в пролетния семестър, и Клемънтсови изпитваха чувство на униние, на тревога и самота в милата си, стара, от край до край продухвана къща, която сега сякаш висеше отгоре им като надиплена кожа и провиснала дреха върху някой глупак, внезапно изгубил третина от теглото си. В края на краищата Изабела бе толкова млада и толкова разсеяна, всъщност не знаеха нищо за новия й род, ако не смятаме сватбения комплект от марципанови физиономии в наетата зала с въздушна младоженка, толкова безпомощна без очилата си.

В енергичните ръце на д-р Робърт Треблър, активен сътрудник на Музикалния факултет, камбаните звучаха все още с пълна сила в райското висине, а Лорънс, светлокос, възплешив, болезнено пълен мъж, пред оскъдната си закуска от портокали и лимони хулеше шефа на Френския факултет, един от поканените от Джоана гости за вечерта по случай пристигането на професор Ентуисъл от Холдуинския университет. „Всъщност защо — се пенеше той — ти е щукнало да каниш този толкова скучен Блоръндж, тази мумия, този варосан стълб на просвещението?“

— Обичам Ана Блоръндж — заяви Джоана, подкрепяйки с кимане своята симпатия.

„Вулгарна стара ехидна!“ — възкликна Лорънс. „Трогателна стара ехидна“ — избъбри Джоана. Едва тогава д-р Треблър престана с камбаните и вместо него зазвъня телефонът в антрето.

От професионална гледна точка умението на разказвача да вмества в разказа телефонни разговори все още изостава много от умението му да предава диалози, които се водят от стая в стая или от прозорец до прозорец през тясна синя уличка в старинно градче, където водата е толкова скъпоценна и магаренцата са толкова нещастни, където се продават килими, където е пълно с минарета, с чужденци и с пъпеши, а утринното ехо звънти. Когато Джоана с бодрата си дългобедрена стъпка се приближи до упорития апарат, преди той да млъкне, и каза „ало“ (вдигнати вежди, очите блуждаят), я приветствува пълна тишина; чуваше се само непринуденият звук на равномерно дишане; сетне гласът на човека с дишането произнесе с уютен чуждестранен акцент: „Извинете, момент.“ Беше казано някак между другото, той продължи да диша и сякаш да се окашля и пъшка или дори да въздиша леко под акомпанимента на шумолящи прелиствани малки страници.

— Ало! — повтори тя.

— Вие ли сте — предпазливо предположи гласът — мисис Файър?

— Не — каза Джоана и остави слушалката. — Освен това — продължи тя, като се върна чевръсто в кухнята и се обърна към мъжа си; той опитваше бекона, който тя бе сложила за себе си — нали няма да отречеш, че Джек Кокеръл смята Блоръндж за първокласен администратор?

— Кой беше?

— Някой търсеше мисис Фойър или Фейър. Виж какво, щом умишлено пренебрегваш всичко, каквото Джордж… (д-р О. Дж. Хелм, техният домашен лекар).

— Джоана — рече Лорънс, който се почувствува доста по-добре след седефеното късче сланинка, — Джоана, скъпа, нали помниш, вчера каза на Маргарит Теър, че търсиш квартирант?

— О, Боже! — възкликна Джоана и телефонът веднага услужливо звънна.

— Явно — изрече все същият глас, сякаш нищо не бе се случило, възобновявайки разговора — по погрешка използувах името на посредничката. С мисис Клемънтс ли съм свързан?

— Да, аз съм мисис Клемънтс — каза Джоана.

— Обажда се професор. — Последва свръхсмешен кратичък взрив. — Водя руските групи. Мисис Файър, която понастоящем работи в библиотеката на смени…

— Да, мисис Теър, зная. Какво, искате да видите стаята?

Да, би искал. Ще може ли да дойде приблизително след половин час? Да, ще си бъде вкъщи. Тя тръшна слушалката без всякаква нежност.

— Кой беше този път? — попита мъжът й, като се обърна (пухкава луничава ръка върху перилата) от стълбището на път за горния етаж, към безопасността на своя кабинет.

— Пингпонгово топче, с пукнатина. Русин.

— Но това е професор Пнин! — възкликна Лорънс. — О, как да го не зная — „безценна перла“… Не, категорично отказвам да живея под един покрив с това чудовище.

Той бясно изтропа нагоре. Тя извика подир него:

— Лор, вчера приключи ли статията?

— Почти. — Вече бе зад чупката на стълбището — тя чу как дланта му проскърцваше и сетне удряше по парапета. — Днес ще я завърша. По-напред трябва да подготвя този проклет изпит Е. С.

Това означаваше Еволюция на Смисъла — неговия най-важен предмет (изучаван от дванайсет души, които ни най-малко не приличаха на апостоли); курсът начеваше и трябваше да приключи с фразата, която предстоеше безкрайно да бъде цитирана в бъдеще: „Еволюцията на смисъла в известен смисъл представлява еволюция на безсмислицата.“