Владимир Набоков
Пнин (50)

6

Когато реших да приема професорското място в Уейндъл, аз си издействах правото да поканя когото пожелая, за преподаване в отделния Руски факултет, който смятах да открия там. Щом получих съгласие за това, писах на Тимофей Пнин и с най-топлите изрази, на каквито съм способен, го поканих да ми асистира в каквато пожелае форма и степен. Отговорът му ме учуди и шокира. Кратко ми отговори, че изоставя преподаването и че няма да изчака дори завършването на пролетния семестър. След което сменяше темата. Виктор (за когото го питах учтиво) живеел с майка си в Рим; тя се развела, с третия си мъж и се омъжила за италиански търговец на картини. В заключение Пнин пишеше, че за негово голямо съжаление трябвало да напусне Уейндъл два или три дни преди публичната лекция, която се канех да изнеса там във вторник на петнайсети февруари. Не уточняваше къде отива.

Автобусът по дълъг маршрут, който ме докара в Уейндъл в понеделник на четиринайсети, пристигна в града вече по тъмно. Посрещнаха ме Кокерълови, нагостиха ме с късна вечеря у дома си, където, както се оказа, трябваше да пренощувам, вместо според моите очаквания да прекарам нощта в хотел. Гуейн Кокеръл се оказа твърде миловидна жена над четирийсетте с профил на котенце и с грациозни крайници. Мъжът й, с когото се бях запознал веднъж в Ню Хейвън и когото съм запомнил като отпуснат, кръглолик, с бледа коса англичанин, безспорно бе придобил прилика с тогова, когото изобразяваше вече десет години. Бях изморен и не изпитвах особено желание да се забавлявам по време на вечерята с номера от вариететна програма, но трябва да призная, Джек Кокеръл бляскаво имитираше Пнин. Цели два часа ми показва как Пнин преподава, как Пнин яде, как Пнин прави мили очи на студентка, как Пнин епично излага случая, когато несъобразително включил електрическия вентилатор на стъкленото рафтче точно над ваната, в която за малко да падне под въздействие на вибрацията; как Пнин се мъчил да убеди професор Войницки, слабо познат му орнитолог, че са стари приятели, Тим и Том — от което Войницки си направил извода, че някой си бие шеги с него, като се преструва на професор Пнин. Всичко, естествено, се базираше на пнинската жестикулация и на безумния пнински английски, но Кокеръл се изхитряше да имитира такива неща като тънкия оттенък в разликата между мълчанието на Пнин и мълчанието на Теър, когато седят неподвижно, потънали в мисли един до друг във фотьойлите в професорския клуб. Видяхме Пнин в библиотеката сред стелажите и Пнин край университетското езеро. Чухме как Пнин хули разнообразните стаи, които е наемал една след друга. Чухме отчета на Пнин как се учил да кара кола и какво предприел, когато пукнал гума на връщане от „кокошата ферма“, където според Кокеръл Пнин бил прекарал лятото. Накрая стигнахме до момента, когато Пнин веднъж съобщил, че го били „изронили“, докато според подражателя клетникът искал да каже „изгонили“ (съмнявам се моят приятел да е сторил такава грешка). Освен това Кокеръл бляскаво разказа за странната вражда между Пнин и съотечественика му Комаров — посредствен стенописец, който от време на време допълвал с професорски портрети фреските по стените на трапезарията в университета, нарисувани от великия Ланг. Въпреки че Комаров и Пнин били от различни политически течения, този художник патриот видял в уволняването на Пнин антируски жест и започнал да заличава надутия Наполеон, застанал между младия, охранен (сега кльощав) Блоръндж и младия мустакат (сега избръснат) Хаген, за да изрисува там Пнин; тъкмо тогава по време на обеда се разиграла сцена между Пнин и президента Пур — задавеният от яд, вече напълно изгубил всякаква власт над своя английски Пнин, като сочел с треперещ показалец зачатъчните контури на едва личащия призрак на селяк върху стената, крещял, че ще съди университета, ако лицето му се появи над тази рубашка; тогава невъзмутимо изслушалият го Пур, затворен в мрака на пълната си слепота, след като изчакал Пнин да се изчерпи, попитал, обръщайки се към всички присъствуващи: „Какво, този чуждестранен господин в нашия университет ли служи?“ О, да, това беше убийствена имитация и макар Гуейн Кокеръл вероятно много пъти да бе слушала цялата програма, сега се смя толкова гръмогласно, че старият им пес Кучо, кафяв кокершпаньол с плачлива муцуна, се разшава и взе да ме души. Повтарям, спектакълът беше чудесен, но прекалено се удължи. Посред нощ настроението започна да спада: чувствувах, че усмивката, която крепях през цялото време, започва да преминава в спазъм на устните. Накрая дотолкова ми дотегна, та се усъмних дали цялата тази пниниада в образа на някакво поетично възмездие не се е превърнала в своеобразна фатална мания за Кокеръл и той излага жертвата си на присмех вместо другата, на която първоначално са се подигравали.

Изпихме много уиски и в някакъв момент след полунощ на Кокеръл му хрумна една от внезапните идеи, които през известен етап от напиването изглеждат толкова бляскави и весели. Каза, че е сигурен, дето хитрецът Пнин вчера не е заминал, а просто се е спотаил. Защо да не му звъннем и да се убедим? Той набра номера и макар че никой не вдигна след поредицата настойчиви сигнали, симулиращи далечен звук на истински звънец във въображаемо антре, би било редно, ако Пнин наистина е напуснал къщата, този напълно редовен телефон да бъде изключен. Имах идиотското желание непременно да кажа нещо приятно на моя мил Тимофей Палич, затова след малко на свой ред опитах да се свържа с него. Внезапно нещо щракна, разкри се звукова далнина, долетя тежко дишане и сетне неумело променен глас произнесе: „He is not at home. He has quite gone“ (Няма го вкъщи, замина, съвсем замина) — след което говорещият затвори; ала никой друг освен стария ми приятел, дори най-добрият му имитатор не би могъл толкова явно да римува „at“ с германското „hat“ u „gone“ с първата част от „Goneril“. Сетне Кокеръл предложи да отскочим с кола до номер 999-и на улица „Тод“ и да направим серенада на окопалия се там обитател, но тогава се намеси жената на Кокеръл и всички се запътихме да спим след вечерта, оставила в душата ми усещане, съответстващо на лош вкус в устата.