Владимир Набоков
Пнин (42)

11

Място на действието при финалната сцена бе антрето. Хаген не можеше да си намери бастуна, с който бе дошъл (беше паднал зад сандъка в килера).

— А аз май си оставих чантичката където седях — каза г-жа Теър, като подтикваше леко замисления си мъж в посока на гостната.

Пнин и Клемънтс, заприказвали се в последната минута, стояха от двете страни на вратата за гостната като две преяли кариатиди и си прибраха коремите, за да мине мълчаливият Теър. Насред стаята стояха професор Томас и мис Блис — той с ръце на гърба и като час по час се вдигаше на пръсти, тя с табла в ръцете — и разговаряха за Куба, където според нея живял доста дълго братовчедът на годеника й. Теър неуверено преминаваше от кресло към кресло и откри в ръцете си бялата чантичка, без изобщо да си дава сметка къде я бе намерил, защото главата му бе заета с още неясния силует на стиховете, които предстоеше да запише по-късно през нощта.

Седяха, пиха; и всеки бе със своето минало, и всекиму съдбата за уречен час будилник бе навила. Ръка размахана, мъж и жена с поглед се разбраха…

Междувременно Пнин попита Джоана Клемънтс и Маргарита Теър дали не искат да погледнат как е подредил горните стаи. Тази мисъл ги възхити. Поведе ги. Тъй нареченият му kabinet сега изглеждаше много уютен, когато подът му грижливо бе покрит с повече или по-малко пакистански килим, купил го бе някога за служебния си кабинет, а наскоро мълком и решително го бе издърпал изпод краката на слисания Фалтернфелс. Карираното одеяло, под което Пнин бе пресякъл океана, бе напуснало Европа през 1940 година, някои възглавници от местен произход бяха драпирали неотстранимия креват. Розовите рафтове, на които бе намерил няколко поколения детски книги — от „Том ваксаджийчето, или път към успеха“ от Хораций Алджер (1889) през „Ролф в горите“ от Ърнест Томсън Ситън (1911) до „Комптънска илюстрована енциклопедия“, издадена през 1928 Година, в десет тома, с размазани малки снимки, — сега бяха натоварени с тристате шейсет и пет тома от библиотеката на Уейндълския университет.

— Само като си помислиш, че на всичките съм сложила печати — въздъхна госпожа Теър, като извъртя очи с престорен ужас.

— Някои е регистрирала госпожа Милер — каза Пнин, убеден привърженик на историческата истина.

В спалнята посетителките бяха поразени най-вече от сгъваемия параван, защищаващ двойния креват с четири колонки в ъглите от проникващите навсякъде течения, а също и от изгледа от четирите малки прозорчета — към тъмната стена на канарата, издигаща се остро на петдесет фута, с ивичка бледо звездно небе над черната растителност на върха й. На задната полянка Лорънс премина в сянката, като прекоси отражението на прозореца.

— Най-сетне действително удобно сте се уредили — каза Джоана.

— И знаете ли какво ще ви кажа сега — отвърна Пнин интимно, с тържествуваща нотка, звъннала в гласа му. — Утре заранта под покрова на тайната ще се видя с един господин, който иска да ми помогне да купя тази къща!

Отново слязоха долу. Рой връчи на жена си чантичката на Бети. Хърман си намери бастуна. Продължиха да търсят чантата на Маргарита. Отново се появи Лорънс.

— Довиждане, довиждане, професор Войницки! — изкаканиза Пнин и бузите му бяха румени и кръгли под лампата на входа.

(Бети и Маргарита Теър още се любуваха в антрето на бастуна на поласкания д-р Хаген, бе го получил наскоро от Германия — чвореста сопа с дръжка като магарешка глава. Тази глава можеше да мърда едното си ухо. Бастунът по-рано принадлежал на баварския дядо на д-р Хаген, селски свещеник. Механизмът на другото ухо се счупил през 1914 година, както станало ясно от оставената от свещеника бележка. Хаген го взел, обясни, за да се брани от немската овчарка от улица „Морава“. Кучетата в Америка не са свикнали с пешеходци. А той винаги предпочитал разходката пеш пред автомобила. Ухото не можело да се поправи. Поне в Уейндъл.)

— Бих искал да зная защо ме нарече така — каза Д. В. Томас, професор по антропология, на Лорънс и Джоана Клемънтс, докато вървяха през синия мрак към четирите коли, паркирани под планинските брястове от другата страна на пътя.

— Нашият приятел — отговори Клемънтс — ползва собствена номенклатура. Словесните му чудачества придават нов трепет на живота. Грешките на произношението му са митотворчески. Неволните му думи са достойни за оракул. Нарича жена ми Джон.

— Доста странно — рече Томас.

— Сигурно ви взема за някой друг — продължи Клемънтс. — Знае ли човек, може наистина да сте някой друг.

Преди да прекосят улицата, ги настигна д-р Хаген. Професор Томас, още недоумяващ, се сбогува.

— Това беше — каза Хаген.

Беше ясна есенна нощ, долу кадифена, горе стоманена.

Джоана попита:

— Наистина ли не искате да ви откараме?

— Само десет минути е пеш. А в такава великолепна нощ направо е необходимо да повървя.

Тримата постояха безмълвни към минута, загледани в звездите.

— И всичките са светове — каза Хаген.

— Или — допълни Клемънтс през прозявка — е страшна бъркотия. Подозирам, че всъщност това е флуоресциращ труп, а ние сме в него.

От осветения вход се чу сочният смях на Пнин, приключил подробния си разказ пред Теърови и Бети Блис как той самият върнал веднъж погрешно дамска чанта.

— Да вървим, мой флуоресциращ трупе, време е да си ходим — каза Джоана. — Много ни бе драго да се видим, Хърман. Поздравете Ирмгард. Каква чудесна вечеринка! Никога не съм виждала Тимофей толкова щастлив.

— Да, благодаря — разсеяно продума Хаген.

— Да бяхте видели лицето му — каза Джоана, — когато ни каза, че утре щял да говори с агента да купи тази вълшебна къща.

— Виж ти? Сигурни ли сте, че е казал така? — рязко попита Хаген.

— Именно — потвърди Джоана. — Ами да, разбира се, никой не се нуждае толкова от своя къща, колкото Тимофей.

— Е, лека нощ — каза Хаген. — Радвам се, че дойдохте. Лека нощ.

Изчака да влязат в колата, поколеба се и свърна обратно към осветения вход, където, застанал като на сцена, Пнин за втори или трети път се захващаше да стиска ръцете на Теърови и на Бети.

(„Никога — каза Джоана, като даваше заден ход и въртеше волана, — никога не бих позволила на дъщеря си да замине за чужбина с тази стара лесбийка.“ — „По-тихо — каза Лорънс, — може и да е пиян, но е достатъчно близо, току-виж, те чул.“)

— Няма да ви простя — мълвеше Бети на домакина си, леко пийнал, — задето не ме оставихте да измия съдовете.

— Аз ще му помогна — рече Хаген, като се качваше по стъпалата и тропаше с бастуна по тях. — Вие си вървете вече, деца.

Още един, последен кръг от ръкостискания и Теърови и Бети си отидоха.