Владимир Набоков
Пнин (1)

1

Възрастният пътник, седнал до прозореца откъм северната страна в неумолимо препускащия вагон на железницата, до свободното място срещу две незаети, беше не кой да е, а професор Тимофей Пнин. Изцяло плешив, почернял и гладко избръснат, той начеваше твърде мастито: едро кафяво кубе, очила в рамки от костенурка (туширащи бебешката липса на вежди), маймунска горна устна, дебел врат и внушителен торс във възтясно сако от туид, ала някак внезапно завършваше с чифт нозе като на жерав (сега в панталон от каша) и крехки наглед, почти женски ходила.

Беше обул развлечени къси чорапи от червена вълна на люлякови ромбове; консервативните черни оксфордски обувки му бяха коствали, кажи-речи, по-скъпо от цялата останала екипировка (заедно с предизвикателно пъстрата вратовръзка). Преди четирийсетте години, през почтената европейска епоха от своя живот, винаги бе носил дълги наполеонки, чиито краища напъхваше в спретнати копринени чорапи с пусната бримка, спокойни на цвят, които се крепяха на жартиери върху пристегнатите му в платно прасци. През онези дни да се мерне ивичка от тези бели наполеонки под високо вдигналия се крачол за Пнин би изглеждало също толкова неприлично, колкото например да се яви пред дами без яка и вратовръзка, защото, дори когато увехналата мадам Ру, портиерка в долнопробното хотелче в Шестнайсети парижки район, където Пнин след бягството от ленинизирана Русия и след завършване на висшето си образование в Прага прекара петнайсет години, наминаваше понякога за наема, а той не беше със своята faux col^[1], благоприличният Пнин закриваше с целомъдрена ръка копчето върху гърлото си. Всичко това се преобрази в опияняващата атмосфера на Новия свят. Днес, на петдесет и две години, бе маниак на тема загар, носеше спортни ризи и панталони и като премяташе крак върху крак, старателно излагаше на показ, нарочно и дръзко, почти половин гол пищял. Такъв би го видял спътникът: но ако не броим войника, седнал в единия край, и двете жени, заети с бебе в другия, Пнин беше сам във вагона.

Сега да разкрием тайната. Професор Пнин се беше качил по погрешка на друг влак. Не знаеше това — както впрочем не го знаеше и кондукторът, който вече се промъкваше през композицията към вагона на Пнин. Откровено казано, в този миг Пнин беше много доволен от себе си. Когато го покани да изнесе лекция в петък вечер в Кремона — на около двеста версти западно от Уейндъл, академичното кацало на Пнин от 1945 година, — вицепрезидентката на женския клуб в Кремона мис Джудит Клайд осведоми нашия приятел, че най-удобният влак тръгва от Уейндъл в 1,52 следобед и пристига в Кремона в 4,17; но Пнин — който като мнозина руснаци направо обожаваше всевъзможни разписания, карти, каталози, трупаше ги, без притеснение си ги вземаше, зарадван от безплатната придобивка, и преливаше от особена гордост, ако успееше сам да се ориентира в разписанието на влаковете — подир известно проучване откри незабележима на пръв поглед бележка под линия за още по-удобен влак (тр. от Уейндъл в 2,19 следобед, приет, в Кремона в 4,32); бележката означаваше, че в петък и само в петък влак две деветнайсет спира в Кремона на път за далечния доста по-голям град, също украсен с милозвучно италианско име. За беля на Пнин разписанието му бе отпреди пет години и отчасти остаряло.

Той преподаваше руски в Уейндълския университет, възпровинциално учреждение, забележително с изкуственото езеро насред живописно планирания комплекс, с обвитите си в бръшлян галерии, свързващи различните сгради, с фреските, на които можеше да познаеш професорите от колежа, предаващи светилника на знанията от Аристотел, Шекспир и Пастьор на група селски момци и моми с чудовищни снаги, с огромния преуспяващ Германски факултет, наричан самодоволно от д-р Хаген, неговия шеф (с натъртване на всяка сричка), „университет в университета“.

През есенния семестър на тази година (1950) в списъка на изучаващите руски бяха включени: една студентка (набитата и сериозна Бети Блис) в преходната група; един студент, Иван Дуб (празен звук — изобщо не се материализира), в по-горната, и трима в процъфтяващата начална: Джозефина Малкин, чиито деди били родом от Минск; Чарлс Макбет, чиято свръхестествена памет вече бе надвила шест езика и бе готова да нагълта още десетина, и морната Ейлина Лейн: някой й казал, че щом научи руската азбука, по принцип ще е готова да чете „Ана Карамазова“ в оригинал. Като преподавател Пнин не можеше да стъпи на малкото пръстче на поразителните руски дами, пръснати из цяла академична Америка, които без всякакво специално образование някак се изхитрят все пак с помощта на интуицията, на бъбривостта и на особен майчински напън да вдъхнат на групата яснооки студенти магичното знаене на своя мъчен и прекрасен език в атмосферата на песни за Волга матушка, на червен хайвер и чай; още по-малко Пнин като преподавател би дръзнал да доближи високите зали на най-новата научна лингвистика, аскетичното братство на фонемите, този храм, където обучават вглъбените младежи не на самия език, а на методиката, по която преподават въпросната методика; този метод като водопад, шуртящ от канара на канара, престава да бъде средство за разумна навигация, но току-виж, послужил в някакво баснословно бъдеще за изработването на езотерични диалекти — базов език на баските и тям подобни, — на каквито говорят само някои сложни машини.

Безспорно подходът на Пнин към неговата работа беше дилетантски и наивен: той разчиташе на граматичните упражнения, издадени от шефа на Славянския факултет в доста по-голям университет от Уейндълския — мастит шарлатанин, чийто руски бе комичен, но който великодушно заемаше уважаваното си име на произведенията на безименни труженици. Въпреки многобройните си недостатъци Пнин излъчваше обезоръжаващо, старомодно обаяние, защитавано пред мрачните настоятели от д-р Хаген, неговия верен покровител, като изискан чужбински продукт, за който си заслужава да се плащат отечествени пари. Макар научната степен по социология и политическа икономия, която Пнин бе получил в тържествена обстановка на Пражкия университет през май 1925 година, към средата на века да бе останала без полза, не можеше да се каже, че никак не го биваше за ролята на преподавател по руски. Обичаха го не заради специалните му квалификации, а по-скоро заради незабравимите отстъпления, когато сваляше очила, за да се усмихне на миналото, като същевременно бършеше стъклата на настоящето; заради носталгичните отстъпления на развален английски; заради забавните подробности от биографията му. Как Пнин пристигнал в Soedinyonnie Shtati: Разпит на борда — преди слизането на брега. Вери уел! „Нямате ли какво да декларирате?“ — „Нямам.“ Тогава — политически въпроси. Той пита: „Да не сте анархист?“ Аз отговарям — разказвачът прави пауза, за да се отдаде на уютно безмълвно веселие: „Първо: какво разбираме под анархизъм? Анархизмът бива практически, метафизичен, теоретичен, мистичен, абстрактен, индивидуален, социален. Когато бях млад — казвам, — всичко това имаше значение за мен.“ Ето че се завърза много интересна дискусия, в резултат от която прекарах цели две седмици на Елис Айлънд — шкембенцето започва да се люшка; люшка се; разказвачът се друса от смях.

Ала възникваха и доста по-смешни положения. Докато с нарочна тайнственост подготвяше младоците за дивното удоволствие, изпитано някога от него, и вече разкрил в неудържима усмивка непълния, но внушителен ред жълти зъби, благодушният Пнин затваряше понякога опърпаната руска книга с лента от изкуствена кожа за отбелязване, грижливо поставена вътре; сетне разтваряше книгата и тогава твърде често подвижните му черти се изкривяваха от израз на върховен смут; зяпнал, трескаво прелистваше тома надясно и наляво, понякога минаваха минути, докато намери нужната страница или се убеди, че все пак правилно я е отбелязал. Избраното място обикновено биваше от стара и наивна комедия из търговския бит, стъкмена от Островски почти преди сто години, или от също толкова старинен, но дори още по-вехт откъс от банален фарс на Лесков, изграден върху словесни изопачавания. Поднасяше тази залежала стока по-скоро в сочния стил на класическата Александринка (театър в Петербург), отколкото с ясната простота на Московския художествен театър; но тъй като за оценка на поне малкото забавно, запазило се все още в тези пасажи, бе необходимо не само сериозно познаване на разговорния език, но и достатъчен запас от литературни сведения, а клетият му скромен курс не притежаваше нито едното, нито другото, четецът самичък се наслаждаваше на тънките асоциации в избрания от него текст. Люшкането, отбелязано от нас в друга връзка, преминаваше в истинско земетресение. Както мереше при пълно осветление всички маски поред върху лицето си, както се обръщаше към дните на пламенната си и възприемчива младост (в бляскавия свят, особено ярък, откак историята го премахна с един удар), Пнин се опияняваше от бушуващата у него вина, докато един след друг извличаше от текста образците на онова, което слушателите учтиво вземаха за руски хумор. Бързо премаляваше от смях; по загорелите му бузи се стичаха крушовидни сълзи. Не само ужасяващите му зъби, но и смайващо широките ивици розов горен венец неочаквано изскачаха като пружинка от кутия и ръката му литваше към устата, а масивните рамене се друсаха и гърчеха. Макар че речта му, потискана от танцуващата длан, сега бе двойно по-неразбираема за курса, пълната капитулация пред собственото си веселие, което демонстрираше, въздействуваше неотразимо. Към момента, когато напълно капваше, студентите му си умираха от смях, при което Чарлс с гръмогласен кикот отривисто лаеше като курдисан, ослепително чаровният поток смях изненадващо преобразяваше невзрачната Джозефина, а обаятелната Ейлина се разплуваше в желето на непривлекателно кискане.

Което впрочем не променя факта, че Пнин бе хванал погрешен влак.

Как да обясним това печално произшествие? Пнин, специално ще подчертаем, бе всичко друго, но не и типът добродушна германска пошлост от миналия век, der zerstreute Professor^[2]. Напротив, може да беше дори твърде предвидлив, прекалено се предпазваше от дяволските клопки, доста болезнено се страхуваше да не би странната му среда (непредсказуемата Америка) да го въвлече в някоя нелепа история. Този свят беше завеян и се налагаше Пнин да въдворява ред. Животът му бе постоянна война с неодушевените предмети, които се разпадаха или го връхлитаха, не желаеха да му служат или напук се изгубваха, щом се озовяха в сферата на битието му. Бе сякаш с две леви ръце; но тъй като мигом можеше да стъкми еднозвучна свирчица от грахова шушулка, да запрати плосък камък така, че да подскочи десетина пъти върху гладкото езеро, да изобрази със свити пръсти силует на зайче върху стената (при това с намигващо око) и да покаже куп други домашни трикове, които руснаците винаги имат подръка, вярваше, че е надарен със значителни приложни и технически способности. Всевъзможните изобретения увличаха и него в някакъв ослепителен, суеверен възторг. Електрическите приспособления го възхищаваха. Плочите го изумяваха. Не можеше да се начуди на змиевидния цип. Но благоговейно включеният в мрежата часовник понякога го объркваше заран след нощна буря, парализирала местната електростанция. Рамката на очилата се пукваше на носа му и той оставаше с двете еднакви половинки, нерешително се мъчеше да ги съедини, вероятно с надеждата за някакво вълшебно органично сливане, което да му се притече на помощ. Понякога в кошмарен миг на бързане и отчаяние ципът, от който мъжът зависи най-много, запъваше в недоумяващата му ръка.

Но все още не знаеше, че е взел погрешен влак.

Особено опасна сфера за Пнин бе английският език. Без да броим такива не особено полезни случайни думи като the rest is silence (останалото е мълчание), nevermore (никога вече), weekend (краят на седмицата), who’s who (кой кой е) и няколко всекидневни думи като ям, улица, автоматична писалка, гангстер, чарлстон, марджинал ютилити, той изобщо не знаеше английски, когато потегли от Франция за Съединените щати. Упорито заседна да учи езика на Фенимър Купър, на Едгар По, на Едисън и на трийсет и първия президент. През 1941-ва, в края на първата година от заниманията си, беше достатъчно опитен, за да използува изрази като ушифул финкинг (вземам желаното за действително) и оки-доки. Вече към 1942-ра бе в състояние да прекъсва повествованието си с фразата „Ту мейк дъ лонг стори шорт“ (накратко казано). Към началото на втория мандат на Труман всъщност Пнин можеше да излезе наглава с всяка тема; от друга страна обаче, придвижването му напред сякаш бе заседнало въпреки всички усилия, затова около 1950 година английският му все още бе пълен с дефекти. През онази есен попълни руските си курсове със седмични лекции на тъй наречения симпозиум („Безкрилата Европа: оглед на съвременната континентална култура“), ръководен от д-р Хаген. Всички лекции, изнасяни от нашия приятел, редактираше един от младшите преподаватели в Германския факултет. Процедурата бе малко тромава. Професор Пнин старателно превеждаше своя руски словесен поток, пиперосан с идиоматични изрази, на грапав английски. Младият Милер поправяше това. После секретарката на д-р Хаген, мис Айзенбор, преписваше всичко на машина. Сетне Пнин зачеркваше местата, които не разбираше. Най-накрая четеше остатъка пред своята седмична аудитория. Беше напълно безпомощен без готовия текст, не можеше да използува и стария си похват да върти очи нагоре-надолу, като гребва шепичка думи, запраща ги по аудиторията и разтяга края на изречението, докато се гмурка за следващото. Неспокойният поглед на Пнин непременно би изтървал следата. Затова предпочиташе да чете лекциите, без да откъсва поглед от текста, с бавен, монотонен баритон, същинско изкачване по едно от безкрайните стълбища, използувани от хората, които се страхуват от асансьори.

Кондукторът, белокос, по бащински добродушен човек със стоманени очила, доста ниско кацнали върху обикновения му, функционален нос, с мръсна лепенка на палеца, оставаше да мине три вагона до последния, в който седеше Пнин.

Междувременно Пнин се захвана да удовлетворява особената си пнинска страст. Беше в пнинско затруднение. Сред останалите неща, необходими за пнинско нощуване в чужд град — калъпи за ботуши, ябълки, речници и тъй нататък, — в куфара му бе сгънат сравнително нов чер костюм, щеше да го облече вечерта за лекцията („Комунисти ли са руснаците?“) пред дамите в Кремона. Пак там бе лекцията за идния понеделник („Дон Кихот и Фауст“), която смяташе да разучи следващия ден, на връщане за Уейндъл, както и работата на аспирантката Бети Блис („Достоевски и Гещалт психологията“), която трябваше да прочете вместо д-р Хаген, главен ръководител на мисловната й дейност. Затруднението бе следното: ако държи кремонския ръкопис — снопче страници машинописен формат, грижливо сгънати на две — у себе си, в безопасната топлина на своето тяло, теоретично бе вероятно да забрави да го премести от сегашното сако в сетнешното, което ще облече. От друга страна, ако сега сложеше лекцията в джоба на онзи костюм, който се намираше в куфара, знаеше, че щеше да се измъчва заради възможната кражба на багажа. От трета страна (подобни душевни състояния все обрастват с допълнителни страни), във вътрешния джоб на сегашното си сако носеше скъпоценен портфейл с две десетдоларови банкноти, с вестникарска изрезка на писмото, което бе написал с моя помощ до „Ню Йорк Таймс“ през 1945 година по повод на конференцията в Ялта, и със своето удостоверение за американска натурализация; по принцип, току-виж, както вади портфейла, ако му потрябва, изръсил сгънатата лекция. През двайсетте минути, прекарани във влака, нашият приятел вече на два пъти отваря куфара, слага и вади различните книжа. Когато кондукторът стигна до неговия вагон, усърдният Пнин усилено разгадаваше произведението на Бети, което започваше така: „Разглеждайки духовния климат, в който живеем всички, не можем да не забележим…“

Кондукторът влезе; не взе да буди войника; обеща на жените да им каже кога да слязат; сетне поклати глава над билета на Пнин. Спирането в Кремона било отменено преди две години.

— Важна лекция! — извика Пнин. — Какво да правя? Това е катастрофа!

Белокосият кондуктор важно, полека се отпусна отсреща на седалката и мълчаливо взе да рови в опърпана книга, пълна с листчета с навили се крайчета. След няколко минути, а именно в 3,08, Пнин ще трябва да слезе в Уитчърч; тогава ще може да хване автобуса в четири, който към шест пристига в Кремона.

— Смятах, че печеля дванайсет минути, а сега губя цели два часа — горчиво отбеляза Пнин. След което се прокашля и без да слуша утешенията на белокосия добряк („Нищо, имате време“), свали очилата за четене, вдигна тежкия си като камък куфар и се запъти към края на вагона, за да изчака там, докато сплъстената, плъзгаща се покрай него зеленина престане, отстъпвайки на необходимата му гара.