Джаки Колинс
Вендета: Отмъщението на Лъки (58)

ГЛАВА 57

— Татко се върна — каза Клаудия, нервно притиснала ръце една о друга. — Казва, че няма да идвам тук отново.

— Господи, Клаудия — Лени всячески се опитваше да преодолее отчаянието си и да не я изплаши. — Кога ще вземеш ключа?

— Този уикенд… Когато татко спи.

— Защо не можеш да се обадиш в американското посолство? Да извикаш помощ. Да ме измъкнеш от това шибано място.

Лицето й беше спокойно.

— Лени — сериозно произнесе тя. — Моят живот е тук — в това село… Помагам ти да избягаш, татко не може да знае. Никой не може. Трябва да го направим по моя начин.

Понякога се чувстваше така, сякаш играе в някакъв италиански филм. Красиво селско момиче с невероятно сластни гърди и здрави бедра спасява хубав непознат американец от пленничество. По дяволите! „Юнивърсъл“ биха го направили веднага.

— Клаудия — целенасочено говореше много бавно — за да не я изплаши и тя да не избяга. — Няма ли начин да ме измъкнеш оттук още днес? Ами твоят приятел? Той не може ли да помогне?

Тя свирепо се извърна към него:

— Не!

Беше я разстроил. Трябваше да внимава. Усещаше, че тя се колебае дали да предаде баща си. Сега осъзна, че дори не беше казала на приятеля си.

— Добре, добре — успокоително каза той. — Не можеш да ме обвиняваш за това, че съм нетърпелив.

— Къде е картата, която ти дадох? — попита тя. — Ако татко я види…

— Не се безпокой. Скрил съм я.

Днес беше рязка и изплашена. Ами ако променеше мнението си и го оставеше да изгние тук? Не. Тя не би направила това. Те се бяха свързали, съюзили. Тя го харесваше, той изпитваше същото към нея. Не че това намаляваше любовта му към Лъки. Никак даже. Просто такива бяха обстоятелствата.

— Клаудия — той протегна ръка. — Ела тук.

Тя се приближи колебливо. Днес носеше рокля като на София Лорен във филма „Две жени“. Къса памучна рокля с копчета отпред, от горе до долу, която разкриваше голите й крака и кожата й със слаб тен. Беше обута с прости сандали. Не носеше грим — само меко розово червило. Дългата й кестенява коса падаше свободно до кръста й. Забеляза, че тя има малък белег на лявата си буза и че миглите й бяха невъзможно дълги.

Стоеше съвсем близо до него. Той можеше да види, че беше готова да се разплаче. Вдиша аромата й и я попита какво има. Долната й устна започна да трепери.

— Аз… Аз съм объркана — заекна тя.

— Знам, че ти е трудно — той отчаяно се опитваше да я успокои. — Чувстваш, че предаваш баща си, и същевременно знаеш, че това, което той прави, е много лошо. Всъщност — престъпно.

Тя мълчаливо кимна.

Той протегна ръка и я докосна по рамото.

— Когато съм свободен, Клаудия, няма да те забравя. Искам да дойдеш и да ме видиш в Америка.

— Невъзможно — тя поклати глава. — Никой не може да знае, че съм ти помогнала.

— Виж — каза той. — Ако ми донесеш лист и молив, ще ти напиша адреса и телефона си. Винаги когато имаш нужда от нещо, аз ще съм насреща… , или ще ти изпращам пари. Каквото искаш.

— Знам, че това, което е направил татко, е лошо — произнесе тя със сериозна физиономия. — Ето защо ти помагам.

— Това ли е единствената причина?

— Лени — обърка се тя. — Чувствам… те близък. Толкова много близък.

Той я дръпна към себе си и я целуна страстно. Тя се възпротиви, но само за секунда, след това се отдаде на целувката му и отпусна главата си назад, а устните й бяха меки и щедри и много, много сладки.

„Прости ми, Лъки, но трябва да съм сигурен, че тя ще се върне, а това е единственият начин, който сега знам.“

Наред с всичко друго това, че докосваше друго човешко същество, че усещаше нейното тяло, го изпълни с надежда. Имаше бъдеще. Още не беше умрял.

Тя изучаваше лицето му с ръцете си, галеше го, целуваше го.

— Американският ми затворник — мърмореше с обич. — Ще те освободя. Ще го направя.

Той автоматично започна да разкопчава копчетата на роклята й и разголи големите й гърди. Тя наистина беше една от най-сочните жени, които някога беше виждал — кожата й беше мека, зърната й — твърди и мамещи, когато се наведе и меко ги целуна. Тя беше толкова сладка, че той не можеше да се спре.

Тя се отпусна върху влажната земя и вдигна ръцете си над главата в жест на пълно отдаване. Космите под мишниците й бяха дебели и някак си много секси. Той дразнеше зърната й с език.

— Не трябва да правим това — дишаше тежко тя. — Не е правилно.

Той забеляза, че тя не се отмести.

— Никой никога няма да узнае — само ние двамата — каза той, докато бързо доразкопчаваше роклята й — пръстите му се плъзгаха по плата.

Тя носеше старомодни дълбоки пликчета, които стигаха до кръста й. Без да мисли, той плъзна ръка под тях, усети плътното окосмяване на пубиса й и достигна до топлата влага на нейното желание.

Тя задържа дъха си, след това се задъха страстно. Беше последният му шанс за свобода.

— Този уикенд… ще се върнеш… ще ми помогнеш — говореше той, докато влизаше в очакващата го мекота.

— О, да, Лени, о, да — обещавам ти.