Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лъки Сантанджело (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vendetta: Lucky’s Revenge, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 23 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Джаки Колинс. Вендета

Издателство „Прозорец“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ГЛАВА 43

Докато Киоко преглеждаше пощата, Лъки изучаваше списъка на екипа от филма на Лени и отбелязваше хората, с които би искала да говори. Да изясни смъртта на Лени беше нейна лична работа, нещо, за което трябваше да се погрижи сама.

Първо се обади на Рос Вендърс, австралийския режисьор. Между два филма той си беше в къщи, в Бел Еър. Говориха дълго. Рос й каза колко съжалява за Лени, че той е бил толкова велик в неговия филм и че когато и тя да поиска да види полузавършените снимки, няма да има проблеми.

— Чудех се — опита Лъки — как Лени е прекарал деня преди катастрофата.

— Той беше в страхотна форма, Лъки — каза Рос с експлозивния си австралийски акцент. — Единственото, за което можеше да говори, беше, че ти летиш на следващия ден, нямаше търпение. Всъщност беше ни подлудил всичките: „Лъки ще бъде тук утре… Толкова я обичам… Никога не съм си мислил, че бракът може да бъде такъв…“ Казвам ти — на този човек не можеше да му се затвори устата.

Тя меко се усмихна.

— Наистина ли?

— Щях да ти го кажа още по-рано, но не исках да те безпокоя в твоята скръб.

— Много умно от твоя страна, Рос. — Тя спря за момент, преди да продължи: — Ъъъ… Може би си в състояние да ми кажеш с кого се е сближил Лени по време на снимките.

— По-скоро с никого. Няколко пъти идваше в бара след работа, но най-често се прибираше в стаята си и разучаваше сценария. Дженифър беше единствената, която често контактуваше с него.

— Дженифър? — попита тя небрежно, въпреки че сърцето й започна бясно да бие.

— Вторият ни асистент-режисьор — отговори Рос. — Страхотно момиче. Тя се грижеше за Лени — да идва на снимките навреме, да има кола, когато му потрябва. Всъщност в деня, преди ти да пристигнеш, тя промени часа на снимките му така, че да може да отиде на летището и да те посрещне.

— О, да… Дженифър… Мисля, че я познавам. — Нова пауза. — Тя е красива блондинка, нали?

— Такава е нашата Дженифър. Свястно момиче.

„Да. Особено гола и в прегръдките на съпруга ми.“

— Благодаря, Рос.

Тя прегледа списъка на състава, докато намери името на Дженифър Барън. След това позвъни на посочения номер.

Включи се телефонен секретар:

— Здравейте, тук е Дженифър. Ако ви трябвам, през следващите шест седмици ще работя в студиите „Стар“ в „Сватбата“. Оставете съобщение и аз ще се свържа с вас.

Лъки позвъни в студиите „Стар“, свърза се с продуцентския офис на „Сватбата“ и поговори с един от асистентите.

— Целият екип е на снимки — обясни асистентът. — Снимат в заливчето Парадайз.

Заливчето Парадайз беше на десет минути път от дома й. Каза на Киоко, че трябва да излезе, съобщи на охраната, че няма да има нужда от тях, скочи в колата си и подкара натам.

Големият паркинг над заливчето Парадайз беше препълнен с големи снимачни фургони и луксозни каравани. Тя паркира ферарито си, излезе от него и тръгна напред.

— Къде са всички? — попита минаващ статист.

— На брега са, снимат сцената на годежа.

Тя се отправи към брега и мина покрай фургон с декори на „Крафт“ и кикотеща се група статисти, които набиваха безплатни закуски.

И какво, ако Дженифър беше блондинката от снимките? Какво щеше да й каже? Какво смяташе да прави?

„Ти, кучко, си чукала съпруга ми!“

Не. Всичко, което искаше да знае, беше защо — нищо повече.

Екипът беше на пясъка — всички тичаха нагоре-надолу и подготвяха следващата сцена — всички с изключение на актьорите, които седяха в редица на собствените си столове и около тях се тълпяха гримьори, фризьори и различни асистенти.

— Извинете — обърна се тя към един сценичен работник. — Бихте ли ме насочили към Дженифър Барън? Мисля, че е един от асистент-режисьорите.

Той посочи към редицата на актьорите.

— Тя е ето там, говори със Сами Албърт.

— Благодаря.

Преди тринадесет години Сами Албърт бе най-пламенният актьор в града, но сега беше кралят на второкачествените филми — избледняла звезда с нездрава коса и развалени зъби. Лъки никога не се беше срещала с него, въпреки че съвсем точно знаеше кой е.

По-важна за нея беше блондинката, застанала до стола му. Момичето, с което той разговаряше. Бейзболна шапка, тъмни очила, стегнато лосанджелиско тяло в къси панталони и тениска. Лъки нямаше представа дали тя беше жената от снимките или не.

Отправи се нататък и докосна момичето по рамото.

— Дженифър?

— Да.

— Аз съм Лъки Сантейнджело. Вие ли сте работили във филма на съпруга ми в Корсика. Лени Голдън.

— Точно така.

— Може ли да отидем някъде и да поговорим?

— Разбира се.

Седнаха на пясъка под едно сенчесто палмово дърво.

— Дженифър — тя подбираше думите си внимателно. — Всички ми казаха колко… близки сте били с Лени по време на снимките. Е… Това, което искам да зная, е точно колко близки.

Дженифър се опули.

— Вие да не би да си мислите, че е имало нещо между мене и Лени? — възкликна тя. — Та той говореше само за тебе, Лъки — тя се поколеба. — Мога ли да те наричам Лъки?

— Давай.

Момичето очевидно беше объркано.

— Откъде ти хрумна идеята, че между Лени и мене е имало нещо?

— Аз ъъъ… видях снимките — каза Лъки.

Дженифър изглеждаше озадачена.

— Какви снимки?

Лъки бръкна в чантата си, разкопча ципа на отделението и извади снимката на Лени и блондинката на плажа.

— Това си ти без шапката и очилата, нали? — попита тя и я подаде на Дженифър.

Дженифър разгледа снимката и избухна в смях.

— Тази силиконова красавица… Ти шегуваш ли се с мене?

— Не си ли ти? — произнесе Лъки.

— Няма начин — отговори буйно тя. — Това е тъпото маце, което се влачеше подир Лени на снимачната площадка.

— Тя участваше ли във филма?

— Една от статистките. Знаеш ли — добави Дженифър замислено. — Странно, но Лени ми се обади да открия името й в нощта преди катастрофата.

— Защо?

— Не знам. Пошегувах се с него, казах нещо като: „Сигурно не искаш и мерките й и обема на гръдния й кош, а?“ Ъъъ… Просто чувството ми за хумор. Лени го разбираше.

— А той какво каза?

— Доколкото си спомням, нещо като: „Не е това, което си мислиш.“ — Дженифър взе снимката и отново я погледна. — — Къде е приятелят й? Той беше там, когато се снимаха. Някой го е изрязал — тя поклати глава. — Казвам ти, Лъки, Лени дори не я познаваше.

— Но те е питал за името й?

— Тя го преследваше — каза Дженифър. — По-рано същата вечер каза, че му се обадила в стаята.

— И?

— И нищо. Той я отрязал.

— Мислиш ли, че по-късно може и да си е променил мнението?

— Съмнявам се. Познаваш съпруга си — той не си падаше по никого освен по тебе. А и ако е смятал да прекара една нощ с тази блондинка, едва ли щеше да ме пита за името и телефонния й номер. Трябва да е имал друга причина за това.

Лъки отново бръкна в чантата си и извади и останалите снимки.

— Тези бяха в стаята му — изрече тя и ги подаде на Дженифър. — Когато пристигнах, тя изглеждаше така, сякаш някаква жена е прекарала нощта в нея.

За момент Дженифър се взря в снимките.

— Не разбирам — озадачи се Дженифър. — Защо трябва да стои с гола жена на вратата на хотелската си стая? По-скоро изглежда, че се опитва да я отблъсне.

— Така ли мислиш?

— Погледни ги отново.

Дженифър беше права. Изглеждаше, че Лени се чувства неудобно. Защо не го беше забелязала по-рано?

„Защото беше твърде заета да се ядосваш.“

— Как мога да разбера коя е тя?

— Приятелят ми Рико отговаряше за ангажирането на статистите. Чух, че сега работи в някакъв филм в Рим. Ще му се обадя — може би той може да помогне. — Тя спря за момент, преди да продължи: — Знаеш ли, Лъки, съпругът ти ми беше любимец. Толкова съм свикнала кинозвездите да ме унижават — винаги все едно и също: „Хайде, скъпа, какво ще кажеш да ми духаш?“ Шегувах се с Лени, че е единственият, който никога не е искал такова нещо от мене.

— Много ми помогна, Дженифър. Това е домашният ми телефон. Обади ми се веднага след като откриеш нещо.

— Ще го сторя — тя погледна настрани. — О, Господи! Гледай. Идва Сами Албърт. Когато чу името ти, веднага пламна.

— Сигурно не знае, че вече не съм шеф на студио? — сухо каза Лъки.

— Предполагам, че не — хитро се усмихна Дженифър. — А и аз няма да му кажа!

— Лъки Сантейнджело — и Сами постави ръце на раменете й. — Ти си куражлия момиче. Винаги съм искал да се запозная с тебе.

— Сами Албърт — каза Лъки със същия тон. — Аз съм твой голям фен.

— Разбира се, че си — пошегува се той. — На какво дължим честа да посетиш скромните ни снимки?

— Живея наблизо.

— Това означава ли, че ще обядваме у вас? — смигна й компетентно той.

Понякога мразеше актьорите! Те искрено вярваха, че всички жени са техни.

— Ще трябва да ме извиниш, Сами. Закъснявам за делова среща.

— Жалко.

— За мене беше удоволствие да се срещнем.

— Удоволствието беше мое, скъпа — и той отново й смигна компетентно.

След като се върна в къщи, тя се обади на Джино в Палм Спрингс.

— Какво правиш? — попита тя.

— Чудя се какво да правя. Какво друго?

— Скучно ли ти е?

— Не… Скучно може да е на никаквиците — и той се засмя тихичко. — Какво става там? Има ли нещо, което трябва да знам?

— Чакам Буги да ми донесе цялата информация.

Тонът му стана сериозен.

— Помни какво ти казах, дечко — трябва да внимаваш.

 

Буги пристигна точно в осемнадесет часа.

— Ела в гаража, Лъки — каза той. — Там има нещо, което може да те заинтересува.

— Какво става, Буг?

— Ще видиш.

Тя го последва през къщата и през една странична врата към гаража.

Завързан за един стол, със свързани ръце и крака и парцал в устата, там седеше един дребен, с лице на невестулка мъж и постоянно се потеше. Носеше кално-кафяв костюм, черни обувки и мръсна жълта тениска. Косата му — или каквото беше останало от нея — се спускаше по раменете му на мазни кичури.

— Запознай се със Сами глупака — рече Буги. — Той е шибанякът, изпратил двата куршума в Джино. Ето — Буги посегна към колана си и подаде пистолет на Лъки. — В случай, че поискаш да го използваш.

Очите на Сами почти изхвръкнаха.

Лъки знаеше каква игра играе Буги. Тя хвана пистолета в ръце и го насочи заплашително към Сами.

— Може би трябва да ти изпратя един направо в скапаните топки — тя беше студена като лед. — Ти какво мислиш, Сами? Да си върна ли за баща ми?

Буги отиде до него, измъкна нож от джоба си и разряза парцала, с който беше затъкната устата на Сами.

— Само си вършех работата, наеха ме, за да свърша тази работа — думите на Сами се застъпваха една друга, защото той бързаше да обясни. — Ако знаех, че човекът е Джино Сантейнджело, нямаше и да го докосна.

Лъки продължи да се взира в него, приковавайки го със смъртоносните си черни очи.

— Кой те нае? — попита тя.

— Не знам… Някакъв мъж в бара ми даде пари в брой. Не знаех, че мишената е Джино Сантейнджело.

— Ти си пълен боклук — каза Лъки. — Знаел си кой е той. Отишъл си и си стрелял в баща ми за пари. Що за тъп лайнар си ти? — тя вдигна пистолета и го насочи право към чатала му.

Той се напика в гащите си.

— Сега не си чак такъв голям мъж, а? — обади се Лъки. — Колко ти платиха?

— Четири хиляди в брой — промърмори Сами с наведена глава.

— И кой казваш, че те нае? — повтори Лъки, без да отмества пистолета.

— Някакъв мъж в един бар.

— В Лос Анджелис? — включи се и Буги.

— Да, има един стриптийз-клуб близо до летището. Този мъж… Той е идвал там няколко пъти.

— Как се казва?

— Не знам — той погледна Буги умолително. — Не можеш ли да я накараш да свали пистолета?

— Предлагам ти да си спомниш — каза Лъки преднамерено спокойно. — Защото ако нямам името му до утре, ще стрелям по смрадливите ти малки топки оттук до Куба. И повярвай ми — правила съм го и преди.

— Ти и аз сега си тръгваме — Буги отиде до Сами и му завърза очите. — Госпожица Сантейнджело ти дава двадесет и четири часа да откриеш името. Ще те откарам обратно в града и ще те пусна. Утре ще те върна отново тук — по същото време. А ти ще й кажеш едно име.

Лъки се прибра в къщата. Чувстваше се отвратена. Преследваха я толкова много спомени. Спомени за детството й, за мъжете, които идваха у дома им и с които Джино разговаряше шепнешком, за усещането, че тя беше различна от останалите малки момиченца, защото татко й прекарваше половината си живот в самолета за и от Лас Вегас. И след това бруталното убийство на майка й. Джино не беше във Вегас, когато това се случи. Но тя си беше в къщи.

Имаше ли нещо, което е могла да направи, за да спаси красивата си майка?

Не.

По онова време чувството за вина така я беше заляло, че чак я задушаваше.

Беше си отмъстила след години. Сега трябваше да го направи отново. Това беше зловеща мисъл.