Джаки Колинс
Вендета: Отмъщението на Лъки (36)

ГЛАВА 35

Бриджит се събуди в собственото си легло в апартамента, където живееше с Нона и Зандино. Полежа много тихо за момент, гледайки празно към тавана. Сълзите й отдавна бяха изсъхнали. Всичко от снощи й изглеждаше като обвито в мъгла. Спомняше си как Мишел я беше качил в едно такси с думите:

— Каквото и да правиш, Бриджит, това е нашата тайна. Само ще се нараниш, ако разкажеш на някого. Знам, че не би искала много твои снимки да станат общоизвестни, нали?

За няколко безкрайни часа Мишел и Робъртсън я бяха превърнали в своя играчка. Верен на думата си, Мишел не я беше докоснал, но беше наблюдавал всичко. А въпреки протестите й Робъртсън беше вършила каквото й хрумне. Все още се чувстваше уязвена и на показ — въпреки че изпитанието й бе свършило.

Защо не беше послушала Нона? Въпреки че Нона нямаше и представа колко перверзен е Мишел, тя си беше помислила, че е просто поредният похотлив плейбой. Тъжната истина беше, че Мишел се възбужда, когато наблюдава жени — особено ако едната от тях е неволна жертва — завързана и безпомощна.

Когато Сантино Бонати беше злоупотребил с нея, под ръка се беше оказало оръжие и тя го беше използвала, без да се разкае нито за момент. Но нямаше нищо, с което да се пребори с Мишел — нямаше друг избор, освен да лежи там и да понася ставащото.

Когато се прибра в къщи, Зан и Нона бяха заспали. Вмъкна се в банята, където стоя дълго под очистителния душ, преди мизерно да пропълзи в леглото си, където дълго лежа будна, преди да заспи неспокоен сън.

Сега беше вече сутрин и тя можеше да чуе Нона и Зан в кухнята. Реши, че е по-добре да стане. „Бъди спокойна — предупреди себе си. — Не им казвай какво стана. Това може да провали всичко.“

Когато стана от леглото и се протегна за робата си, забеляза червени следи по китките си. След като погледна надолу, видя още следи по глезените си и от вътрешната страна на бедрата. Обви се с робата и плътно я стегна.

— Хмм… — обади се Нона, когато видя Бриджит да влиза в кухнята. — Какво стана снощи?

Подозираше ли Нона? Не. Това просто си беше нейният начин да събере информация.

— Нищо особено — колебливо отговори тя, отвори хладилника и извади кутия мляко.

Нона беше решила да научи всичко.

— Не ми пробутвай това „нищо“. Той нахвърли ли ти се? Големият любовник получи ли си, каквото искаше?

— Не… — уклончиво произнесе Бриджит. — Той беше джентълмен.

— Мишел — джентълмен? — изсумтя Нона, без да повярва на нито една дума. — Сега вече чух всичко.

Бриджит си наля чаша кафе. Въпреки че изглеждаше изключително спокойна, отвътре трепереше. Седна на масата и взе вестника. Зан засия насреща й. Никога нищо не го притесняваше.

— Добре, значи, не искаш да говориш — каза Нона малко раздразнена. — Хайде, Зан, трябва да отидем при родителите ми тази сутрин. — Тя се обърна към Бриджит: — Не забравяй днес да отидеш в студиото на Антонио, за да се срещнеш със стилиста, гримьора и фризьора. Това е уредено отдавна.

Бриджит кимна.

— Добре.

— Ето адреса — и Нона й подаде лист хартия. — Искаш ли да се срещнем там?

— Ще се оправя и сама.

— Довечера ще ходим да гледаме новия филм на Ал Пачино. Искаш ли да дойдеш?

— Аз… Не мисля.

— Хмм… — каза Нона неодобрително. — Ще се видиш ли отново с Мишел?

— Не. Мисля, че довечера трябва да си легна рано — нали знаеш, утре имам снимки — провлече тя — искаше Нона вече да тръгва.

— Добро разсъждение — оживи се Нона и хвана ръката на Зан. — Между другото, родителите ми планират един от техните малки купони следващия петък. Не планирай друго.

След като Нона и Зан излязоха от апартамента, тя вдигна телефона и се обади на Айзък, модела от кампанията на джинсите „Рок-енд-рол“.

Той звучеше, сякаш беше заспал. Толкова по-зле за него.

— Помниш ли ме? — попита тя весело. — Бриджит Браун, партньорката ти за джинсите.

— Хей, скъпа — посъживи се той. — Трябва да ти кажа, че днес съм много зает.

— Направи ми една услуга — каза тя направо.

— Каква?

— Не мога да ти обясня по телефона. Може ли да се срещнем за обяд?

— Добре — съгласи се Айзък и предложи малък италиански ресторант на Второ авеню.

Бриджит пристигна първа и почака отвън, нетърпеливо обикаляйки нагоре-надолу по тротоара.

Айзък се появи с петминутно закъснение на купен на старо „Харли“. Той паркира на улицата и я прегърна така, сякаш бяха приятели от години. Изглеждаше като рапзвезда със стърчащата си коса и развлечени дрехи.

— Мислех да ти се обаждам — каза той. — Но ти сколаса първа, малката.

— В това съм много добра — и тя пусна малка усмивка.

Хубава млада чернокожа жена фамилиарно поздрави Айзък на входа:

— Как я караш, човече?

— Всичко е наред, Сади — отвърна той.

Сякаш не забелязваше Бриджит, Сади ги поведе към маса до прозореца и подаде менюто на Айзък.

— Тя си пада по мене — призна Айзък, когато Сади се оттегли. — Доста тъпа история. Омъжена е за собственика на това. Няма смисъл да го зарязва — правят най-вкусните спагети в града. Умирам за тях и за соса им от миди. Искаш ли да опиташ?

Мисълта за храна накара стомаха й да се свие. Все пак разгледа менюто.

— Може би ще взема салата.

Той се отпусна назад.

— Видя ли снимките?

— Да. Изглеждаш добре.

— Само добре? — попита той отчаяно. — Какво ще кажеш за „прекрасно“, скъпа?

Тя отново се усмихна. Трябваше да продължава да се усмихва — иначе щеше да рухне и да се разплаче.

— Добре. Изглеждаш прекрасно.

— Хей… — започна той. — Чух да говорят за голям плакат на Таймс скуеър.

— Да, и аз чух.

Сади се върна, готова да вземе поръчката.

— Обичайното ли, Айзък?

Той й намигна.

— Позна, скъпа. А приятелката ми ще вземе „Сийзър“ — и след като тя се отдалечи, попита: — Е, каква е услугата?

Бриджит се наведе към него — големите й сини очи бяха отворени широко и молеха.

— Можеш ли да ми намериш пистолет?

— Хей… Оу! — той направи жест, като че се защитава. — Откъде ти хрумна идеята, че аз мога да ти намеря пистолет?

— Оня ден ти ми каза, че ако имам нужда от нещо в този град, да се обърна към тебе.

— По дяволите! И ти реши да се обърнеш към мене, защото съм лош.

— Можеш ли да ми намериш? — повтори тя.

Той се хвана за главата и се огледа наоколо, за да е сигурен, че никой не ги е чул.

— Какво ще правиш с пистолета? — попита той съвсем тихо.

— Ще се защитавам.

— Ако искаш да носиш такова нещо, скъпа, трябва да знаеш как да го използваш.

— Може би ти ще ме научиш.

Погледът му се насочи към съседната маса, където седяха мъж и жена. Доволен, че те не ги чуват, той промърмори:

— Ще видя какво мога да направя.

Сади се върна с поръчката им и остави салата на Бриджит пред нея, като я погледна кисело.

Айзък веднага се нахвърли върху спагетите.

— Хубаво — каза той. — Как е салатата ти?

Тя се насили да лапне малко маруля.

— Прекрасна е.

— Не, скъпа — пошегува се той. — Аз съм прекрасен — и добави кавалерски: — Е… Искаш ли да потанцуваме довечера? Да отидем на бар? Да нахраним с нещо душите си?

— Съжалявам, заета съм — отговори тя, като се надяваше, че отказът й да излезе с него няма да застане между нея и пистолета. — Но друг път ще бъде чудесно.

След обяда тя взе такси до студиото на известния италиански фотограф Антонио.

Млад мъж с вид на бизнесмен я въведе в странична съблекалня и каза със страхопочитание:

— Шшт… Не трябва да безпокоим Антонио — в момента снима. Ще уведомя всички, че си тук.

Тя седна пред голямо огледало с малки театрални светлинки отстрани и се загледа в отражението си. Не изглеждаше по-различна. Определено не изглеждаше така пропаднала и покварена, както се чувстваше. Всъщност изглеждаше си същата. Но не беше същата. Бяха злоупотребили с нея. Онази френска свиня и отвратителната му приятелка я бяха унизили.

След няколко минути дойде да я види предпочитаният от Антонио гримьор Раул. Раул беше пуерториканец с гъста напомадена коса и извити вежди.

— Антонио одобрява идеята за ретроимиджа — каза той, докато изучаваше отражението й в огледалото. — Аз съм за тънките вежди. Ще оскубем твоите и след това ще ги очертаем високи и остро извити. След това ще ти сложа хубав руж и ярко рубинено червило.

Сами, фризьорът, дойде втори. Сами беше висок, блед и с дълга светла коса, която носеше сплетена на плитка на тила си.

— Може би ще ти отрежем косата и ще я боядисаме черна — рече той, като застана до Раул — и двамата внимателно изучаваха образа й в огледалото.

Тя се почувства като вещ.

— Може би не — бързо проговори тя.

— Моля? — попита Сами с ръце на кръста — не беше свикнал да му отговаря непознато момиче.

— Отказвам да ми режете косата — настоя тя.

— А мога ли да попитам защо? — тонът на Сами казваше: „Ти за каква се мислиш?“

— Имам договор с джинсите „Рок-енд-рол“. Те не разрешават.

— О — каза той надменно. — В такъв случай, сладурче, ще трябва да ти сложа черна перука.

— Това е първата ми корица и е важно да съм такава, каквато съм, а не такава, каквато вие смятате, че трябва да изглеждам — изрече Бриджит и изненада и самата себе си.

Двамата мъже се втренчиха в нея. Как си позволяваше да има мнение? Та тя беше модел. Моделите трябваше да изглеждат добре, да мълчат и да следват съветите на експертите.

— Мишел знае ли какви чувства изпитваш? — попита гадно Раул.

— Мишел е мой агент, а не пазач — отряза тя.

Раул и Сами се спогледаха с вдигнати вежди и излязоха от стаята — очевидно за да докладват на великия Антонио, че тази е досадна малка кучка.

След това дойде Паркър, стилистката. Тя беше слаба жена с късо подстригана сива коса и съчувствена усмивка.

— Чух, че си създала проблеми на Тик и Так — каза тя тържествено.

— Само изразих собственото си мнение — Бриджит беше отегчена и реши, че трябва да има всичко, което може да получи.

— Забрави ги — оживи се Паркър. — Важното е какво ще облечеш. Хмм…

Паркър присви очи и се отдръпна назад.

— Виждам съвсем съвременен имидж. Какво ще кажеш за това? — и тя измъкна къса бяла рокля на Унгаро от гардероб, претъпкан с дрехи. — И за тези обувки от тигрова кожа? — добави тя, като се наведе и ги избра от кутия, пълна с всякакви обувки. — Съвсем съвременно. Без бижута. Обикновена и естествена.

— Харесва ми — каза Бриджит.

— Добре. Мислех си, че и мене също ще изхвърлиш.

— Не искам да бъда груба — обясни Бриджит. — Просто чувствам, че и аз трябва да имам думата по отношение на имиджа, който представям.

— Абсолютно си права — живо отговори Паркър. — Въпреки че трябва да те предупредя — Антонио има много големи идеи, така че не се нервирай утре, когато започне да ти разказва как точно те вижда. Сега снима Робъртсън. Искаш ли да хвърлиш едно око?

Бриджит усети пристъп на отвращение. Никога повече не искаше да вижда Робъртсън.

— Не, благодаря — бързо каза тя. — Имам друг ангажимент.

— Ще кажа на Антонио. Когато направи почивка, ще дойде да те види.

— Трябва ли да чакам?

— Ако искаш Антонио да те снима за корицата ти утре. Той е много темпераментен.

— Както и аз — промърмори Бриджит.

— Какво? — попита Паркър — не беше сигурна, че е чула добре.

— Нищо.

Антонио дойде след пет минути. Раул и Сами се мъкнеха подире му. Той беше нисък, но забележителен италианец, чийто голям специалитет беше фотографирането на най-известните суперзвезди. Бриджит си спомни, че с майка си е идвала в студиото му, когато беше десетгодишна. Беше ги снимал за портрет на майка и дъщеря за „Харпърс базар“. Той едва ли щеше да си я спомни.

— Имаш проблеми? — попита той и я погледна с малките си като мъниста очи.

Тя му върна погледа.

— Само ако си мислиш, че е проблем, дето искам да изглеждам като себе си на първата ми корица.

Антонио сви рамене — какво му пукаше? Не си струваше да води битка за някаква си мизерна корица. А и това момиче беше наистина хубаво. Щеше да стане.

— Всичко е наред — каза той; това напълно обърка Раул и Сами. — Утре в десет. Не закъснявай.

— Той те хареса — весело каза Паркър, когато Антонио излезе.

— Изобщо не ме интересува — отговори Бриджит. И наистина беше вярно — за една нощ всичките й мечти бяха разбити на хиляди парченца. Беше й омръзнало все да бъде безпомощната жертва. Осъзнаваше, че отсега нататък трябва да се насили да бъде твърда и безчувствена като всички наоколо. Вече я нямаше госпожица Сладкото момиченце. Тя трябваше да си възстанови самоуважението и ако трябваше да бъде груба, за да го направи, щеше да стане такава.