Джаки Колинс
Вендета: Отмъщението на Лъки (42)

ГЛАВА 41

Кога щеше да свърши това мъчение? Лени не знаеше колко още може да издържи. Последния път, когато един от неговите похитители беше дошъл в пещерата с храна, той го беше ритнал в лицето. Мъжът бе изревал поток от чужди думи и бе избягал. Лени не се беше притеснил.

МАЙНАТА ТИ — беше извикал той подире му. — ИЗОБЩО НЕ МИ ПУКА ВЕЧЕ. ЧУВАШ ЛИ МЕ, БОКЛУК ТАКЪВ? НЕ МИ ПУКА ДАЛИ ЩЕ ЯМ, НЕ МИ ПУКА ДАЛИ ЩЕ СПЯ. ПО-СКОРО БИХ УМРЯЛ, ОТКОЛКОТО ДА СТОЯ ЗАТВОРЕН В ТАЗИ ДЯВОЛСКА ДУПКА.

Знаеше, че сигурно изглежда като полудял с дългата си заплетена брада, сплъстена коса и изпочупени нокти. Но какво значение имаше това? Нямаше кой да го види.

Преди седмица беше открил стърчащо парче скала, заклещено в стените на пещерата. Бе му отнело много време, но накрая бе успял да го измъкне. Оттогава се беше съсредоточил върху това, да освободи глезена си от веригата. По няколко часа на ден работеше върху ръждясалите окови и се молеше да успее.

Да. Да не би да си правеше майтап? Може би след още шест месеца.

През последните няколко дена само единият от мъжете се беше появявал с храната му. Никой не му каза защо. Никой не говореше с него и това СТРАШНО ГО ВЛУДЯВАШЕ!

Какво щеше да стане, ако и двамата загинеха? Щяха ли да го оставят да умре от глад? Дали още някой знаеше, че е тук? Седмици, месеци наред се бе опитвал да контактува с тях. Те отказваха да го слушат. Бяха като роботи, като шибани роботи.

Днес смяташе да започне изпълнението на план, който беше обмислял от известно време. Когато мъжът дойдеше с храната му, щеше да го сграбчи и да опре острото парче камък на гърлото му. След това щеше да го заплаши, че ще му пререже гръкляна, ако оня не го освободи.

Отчаяните хора вършат отчаяни неща.

— ХЕЙ, ЛЪКИ — извика той на висок глас. — КАК СИ ДНЕС, ДЕЧКО?

Не, не трябваше да я нарича „дечко“ — така й викаше Джино. Не трябваше да застава между нея и татко. Между нея и баща й съществуваше силна връзка. Лени не ревнуваше — знаеше колко много са преживели двамата заедно.

— Но мене обичаш повече, нали, скъпа? — измърмори той трескаво. — Ти и аз — ние сме духовно свързани. — След това отново започна да вика: — КЪДЕ СИ, ЛЪКИ? КАКВО ПРАВИШ? ЗАЩО, ПО ДЯВОЛИТЕ, НЕ МЕ ИЗМЪКНЕШ ОТТУК?

Някъде в късния следобед чу някой да идва. Когато и да дойдеха похитителите му, той можеше да улови ехото от стъпките им много преди да се появят. Той се взе в ръце — беше готов на всичко. Това беше. Този беше денят, когато или щеше да умре, или да избяга.

По дяволите! Докато чакаше, чуваше сърцето си да бие в гърдите му — да подскача нагоре-надолу като топка за пинг-понг.

Притаи се в сенките и чу, че стъпките се приближават. Напрегна се и се приготви да действа. Всички упражнения, които беше правил, си струваха — въпреки жалката диета сега беше по-силен, отколкото в началото. По-силен и решен да оцелее.

Когато мъжът влезе, той скочи, изненада копелето и го сграбчи за врата със смразяващ кръвта вик. Само че не беше мъж — беше момиче и то също започна да вика.

— Aiuto mi^[1]! Aiuto mi! — чинията с храната, която тя носеше, се разби на земята. — Aiuto mi! — изкрещя отново.

Говореше на италиански. Той знаеше много малко от този език, но разбираше достатъчно, за да схване, че тя вика за помощ. Беше я сграбчил здраво за врата.

— Коя си ти? — изкрещя свирепо. — КОЯ, ПО ДЯВОЛИТЕ, СИ ТИ?

Тя се бореше, опитваше се да го ритне и да наруши равновесието му. Успя. Двамата паднаха на земята върху кофата с вода, с която той се миеше. Сега се търкаляха в калта и всеки се опитваше да вземе надмощие. Тя беше като подплашена сърна и хленчеше от страх. Той успя да се озове отгоре й и притисна раменете й към земята. След това я погледна в лицето и осъзна, че това е същото момиче, което беше виждал и преди.

Тя извика на италиански. Звучеше така, сякаш се молеше:

— Mi lasci in pace^[2]!

— Говори на английски — каза той грубо. — Parli inglese^[3]!

— Кой… кой си ти? — попита тя на развален английски — хубавото й лице се беше превърнало в маска на ужасната паника.

— А ти коя си? — отговори той.

— Фурио ня… ня… няма — заекна тя. — Той каза аз нося храна.

— Носиш ми шибаната храна, а? Кой все пак е Фурио?

Сълзи изпълниха очите й.

— Кой е Фурио? — повтори той.

— Татко ми — прошепна тя.

— Сама ли си? — попита той.

Тя кимна вцепенено.

— Затворен съм тук — знаеш ли това? Prigione^[4].

Тя се опита да се измъкне изпод него. Мекотата на нейното тяло, мирисът й — беше като прекрасен нектар, който му напомни за всички удобства, които бе изгубил.

— Имаш ли ключ да свалиш това от глезена ми? — поиска да знае той.

Тя безумно поклати глава.

Какво трябваше да направи? Точно сега тя беше във властта му. Но колко можеше да я държи, преди да я пусне?

— Трябва да ми помогнеш — заговори той много бавно, за да е сигурен, че тя го разбира. — Отчаян съм.

— Татко ми… Той каза ти лош мъж — произнесе тя. — Cattivo uomo^[5].

— Не. Не съм. Баща ти е лош. Той ме отвлече. ОТВЛЕЧЕ. Capisce^[6]?

Тя кимна мълчаливо.

— Не мога да ти позволя да си тръгнеш — каза той. — Не и докато не намериш начин да ме измъкнеш оттук. Можеш ли да го направиш?

Тя се втренчи в него.

— Можеш ли? — настоя той. — Puo lei^[7]?

— Опитам… — най-сетне изрече тя.

Нямаше начин да й се довери.

Но, за нещастие, нямаше избор.