Джаки Колинс
Вендета: Отмъщението на Лъки (52)

ГЛАВА 51

Името й беше Клаудия и доколкото това засягаше Лени, тя беше ангел. Беше му върнала желанието да живее, а това означаваше всичко — даде му надеждата, че има бъдеще.

Той беше разбрал, че се намира в Сицилия. Как беше попаднал тук и защо, беше още загадка. Клаудия му беше казала всичко, което знаеше. Беше открила, че на баща й Фурио и на приятеля му Бруно им се плаща, за да го държат затворен в пещерата. Някой от Америка ги беше наел да го направят и тя подозираше, че това е сестрата на Бруно.

— Коя е тя? — беше попитал той.

Клаудия каза, че тя е много богата жена, която живее в Лос Анджелис. Доколкото Клаудия знаеше, никой не подозираше за него — освен Бруно и Фурио. В момента Бруно беше в болницата — беше претърпял автомобилна катастрофа — със счупен крак. Фурио не беше в селото — беше отишъл по работа. Ето защо нея я бяха натоварили да му носи храна.

Клаудия беше на двадесет и една години и работеше като шивачка в едно съседно село. Живееше в дома си с петимата си братя и сестри. Беше учила английски в училище.

— Татко ми… той ми има доверие — каза тя на развален английски. — Той не доверие на други. Сега аз чувам твоята история… Не съм сигурна какво мисля.

Няколко часа след като я хвана през онзи първи ден, Лени беше принуден да я пусне — но само след като дълго говориха. Беше се опитал да й обясни кой е, че е бил отвлечен и на кого точно да се обади в Америка. Беше й дал телефонния номер на Лъки.

— Невъзможно — беше казала тя.

— Защо? — беше поискал да знае той.

— Невъзможно — беше повторила тя.

Преди да напусне пещерата, я беше накарал да обещае, че ще се върне, че ще му помогне.

— Трябва да намериш начин да сваля тази верига от глезена си. Трябва, Клаудия, иначе те ще ме оставят да умра тук.

Тя се беше върнала на другия ден; донесе му две цигари, една ябълка и кутия кибрит. Безценни съкровища.

Сега идваше при него всеки ден, носеше му каквото може и разговаряше с него. Той научи всичко за живота й в малкото селце, където нямаше дори кино, за приятеля й, когото баща й мразеше, и за противния й по-голям брат, когото — според нея — всички мразеха.

— Трябва да намериш телефон — молеше я той. — Да се обадиш за помощ…

— Не — каза тя и поклати глава. — Татко ще знае — аз бях. Трябва да ти помогна по моя начин.

— И кога ще стане това? — грубо попита той. — Ще полудея, хванат в този капан.

— Бъди търпелив, Лени. Ще ти помогна. Моето обещание.

— Кога, Клаудия, кога?

— Един ден искам да отида в Америка — очите й заблестяха при тази мисъл.

— Помогни ми и аз също ще ти помогна — увери я Лени.

На следващия ден тя му донесе грубо нарисувана карта.

— Когато взема ключа, ще го донеса. Тръгваш веднага. Аз връщам ключа, преди татко да разбере — липсва. Ти следваш картата.

— Защо ти не можеш да ме изведеш оттук?

— Не — тя поклати глава и дългата й коса се развя около красивото й, невинно лице. — Аз отивам в моето село. Ти пътуваш по друг път. Те тръгват след тебе.

— Кога можем да го направим?

— През уикенд мой татко пие бира… Той спи. Опитвам се да взема ключ.

Само още няколко дена. Той не можеше да повярва. Само още няколко дена и може би щеше да бъде свободен.