Джаки Колинс
Вендета: Отмъщението на Лъки (1)

ПРОЛОГ

1 юли 2008

Лос Анджелис, 1987

Големите ледени очи на Дона Ландсман се насочиха към скъпата махагонова заседателна маса към седналите около нея трима могъщи адвокати и мекушавия й на пръв поглед съпруг, Джордж.

— Колко време още ще е необходимо, докато се сдобием с достатъчно акции, за да поемем контрола над студиите „Пантър“? — нетърпеливо настоя тя. — Това продължава вече твърде дълго.

Заговори един от адвокатите — човек с румено лице, със събрани една до друга рунтави вежди и с нос като луковица:

— Наистина, Дона, отнема повече време, отколкото предполагахме. Но всъщност знаеш как е. Аз никога не съм се поставял в услуга на…

Презрителният поглед на Дона го удари.

— Изобщо чуваш ли ме, Финли? — прекъсна го тя. — Защото, ако не ме чуваш, разкарай се от очите ми. Отрицателните мнения не ме интересуват. Ако аз искам нещо, никой не може да ми каже „не“. А… аз… искам… „Пантър“.

Финли кимна, съжалявайки, че е заговорил. Дона Ландсман никога не се вслушваше в ничии съвети. Тя беше кралицата на поглъщането; всяка компания, към която се насочеше, се превръщаше в нов източник на състояние. Това беше една от причините, поради които Финли не можеше да разбере защо тя така се стреми да поеме контрола над „Пантър“. Това беше студио с големи проблеми — с огромни дългове и с неустойчиво движение на парите в наличност — и едва ли беше инвестиция, която ще донесе печалба.

— Да, Дона — каза той. — Всички знаем какво искаш и повярвай ми — работим върху това.

— Надявам се да е така — отвърна Дона, отбелязвайки си мислено да каже на Джордж, че е време да сменят поне двама от своите адвокати. Финли щеше да бъде първият, който ще си отиде.

Тя се изправи, показвайки, че срещата е свършила. Нямаше смисъл да се губи повече време.

Джордж също стана. Беше прехвърлил петдесетте и не изглеждаше изискано — с непривлекателни черти, с очила с тежки рамки и с тънка кестенява коса, подстригана твърде късо. Всички знаеха, че той беше финансовият мозък зад империята на Дона. Тя беше огънят, той беше касата. Двамата бяха прекрасна двойка.

— Ще се видим по-късно — обърна се Дона към съпруга си, отпращайки го с едно движение на ръката.

— Да, скъпа — отвърна той, не забелязвайки грубия й жест.

От заседателната зала Дона закрачи към офиса си — подобен на дворец апартамент от преходни стаи със спираща дъха гледка към Сенчъри сити. За момент тя спря на вратата, обхващайки всичко с поглед. Адвокатите — какво знаеха те? Съвсем нищо. Единственото нещо, в което наистина бяха компетентни, беше да изпращат огромни сметки. За щастие, тя имаше някого под ръка, който беше в състояние да прави точно каквото искаше тя. Екипът й от адвокати и представа си нямаше колко прецизно беше изпипала тази работа — дори и Джордж не беше наясно.

Дона се усмихна на себе си. Всеки си има слабост. Търси и ще я откриеш. Тя я беше открила.

Влезе в личната си баня, застана пред орнаментираното антично огледало над мивката и се взря съсредоточено в отражението си. Видя жена на четиридесет и три години с жилава руса коса, опъната назад в елегантен кок. Жена с изваяни черти — гордостта на пластичния й хирург. Слаба жена, която с вкус беше сложила костюм на Шанел и диаманти от „Уинстън“. Тя беше привлекателна по своя твърд, отработен и много богат начин. Беше привлекателна, защото сама беше работила над това.

Дона Ландсман. Донатела Бонати.

О, да… Тя беше изминала дълъг път от своето мизерно раждане в малко прашно село, разположено в югоизточния край на Сицилия. Дълъг, дълъг път…

И когато накараше Лъки Сантейнджело да падне на колене, щеше да е сигурна, че кучката знае точно с кого си е имала работа.