Джаки Колинс
Вендета: Отмъщението на Лъки (13)

ГЛАВА 12

Лъки спа по време на почти целия полет до Европа, не се събуди дори когато спряха, за да презаредят. Тя беше запланувала да прочете няколко сценария, да прегледа какво пише пресата за двата нейни филма, които се въртяха в момента — всъщност да свърши много работа.

Но не би. Вместо това тя хапна нещо леко, отпусна се назад с чаша „Коантро“ и заспа дълбоко.

Последните й мисли, преди да се унесе, бяха за това, че тези дни трябва да забрави за бизнеса и да се концентрира върху чудесното време, което ще прекара с Лени. И двамата го заслужаваха.

* * *

След като беше прекарал целия ден на плажа, Лени не беше уморен, така че вместо да отиде направо в стаята си, той се присъедини към неколцина от екипа, заседна с тях в бара на хотела и изпи няколко бири.

Не можеше да спре да мисли за пристигането на Лъки. Боже, колко я обичаше. За него не съществуваше никой друг в света — и това за мъж, който някога беше голям женкар. Нещата определено се бяха променили. Сега той беше господин Жененият и обичаше жена си всяка минута.

— Трябва да вървя — каза той на Ал, първия помощник-режисьор. — Искам добре да поспя тази нощ.

— Хвърли едно око на тази малка красавица! — отговори Ал, обръщайки го към една блондинка с тяло, което не можеше да мине незабелязано.

Лени й хвърли поглед. Беше същата блондинка, която се беше разхождала пред очите му в бански костюм по-рано днес. Вместо рязания бански сега тя носеше изключително къса пола и скриващо само гърдите й бюстие.

Тя дойде право при него.

— Здрасти, Лени — измърмори с мекия си и с акцент глас. — Ще имаш ли нещо против да се присъединя към тебе?

Ама какво беше това „здрасти, Лени“? Той не можеше да повярва, че тя се държи така, сякаш са стари приятели.

— Не, скъпа, той изобщо няма нищо против — каза шефът на ефектите — истински англичанин с прическа като на Род Стюарт и с похотлив поглед. — Ако става за въпрос, можеш да се паркираш точно тук, до мене.

— Моля? — каза тя студено, едва поглеждайки към него.

— Изчезвам оттук — каза Лени, ставайки бързо. — Вие, момчета, правете каквото си искате.

— Благодарим, друже — обади се Ал с циничен смях. — Не знаех, че имаме нужда от твоето разрешение!

Лени се измъкна бързо, преди блондинката отново да има възможността да се хване за него. Инстинктът му подсказваше, че тя ще му създаде големи неприятности.

Горе в стаята си той съблече дрехите си, просна се на леглото си и започна да изучава тази част от сценария, която щеше да се снима на следващия ден. Телефонът иззвъня. Той сграбчи слушалката, надявайки се Лъки да му се обажда от самолета.

Провокиращо мъркане.

— Лени? Сам ли си?

— Кой е? — попита той, въпреки че веднага разбра — беше блондинката.

— Ще ме почерпиш ли едно питие? — кратка пауза. След това: — Да кажем… в твоята стая.

— Майка ми ми е казала никога да не пия с непознати — каза той, опитвайки се да схване до какво може да доведе тази абсурдна ситуация.

— Няма да съм непозната дълго време — отговори тя; сексапилният й глас беше пълен с обещания.

— Хей… Знаеш ли какво — каза той кратко. — Може би утре, когато жена ми пристигне, и двамата ще пийнем с тебе.

Блондинката се засмя меко.

— Оооо… Колко си й верен. Много мило!

— Сладка, върви да сваляш някой друг — каза той и осъзна, че на никого няма да е лесно да се откачи от нея. — Аз не съм заинтересуван.

— Ще бъдеш, когато видиш какво мога да ти предложа.

— Вече го видях — каза той остро. — Както и всички останали.

Тя все още не се отказваше.

— Значи… Ти си господин Праволинейният-и-верният.

— Изчезвай — рече той, трясвайки слушалката. След няколко минути телефонът отново иззвъня. Беше готов да не отговори, мислейки, че е госпожица Настоятелност.

— Да? — произнесе кратко.

— Ха! Звучиш ми като в добро настроение.

— О, Дженифър. Какво става?

— Промених времето на снимките ти. Свободен си да отидеш сутринта на летището. Ще изпратя кола да те вземе по обед. При това положение ще снимаш в два следобед. Не забравяй.

— Ти си най-добрата.

— Благодаря.

— Между другото, помниш ли онази блондинка? Дето днес дефилираше пред мене по бански костюм?

— Какво за нея?

— Можеш ли да повярваш, че току-що ми се обади в стаята?

— Да, Лени — въздъхна Дженифър. — Мога да повярвам всичко за армията силиконови блондинки, които тичат подире ти ден и нощ.

— Хайде да не се занимаваме с нея.

— Ти какво й каза?

— Чакай да си спомня… — рече той саркастично. — О, да… Казах й да се качи в стаята ми с бутилка водка и с кутийка презервативи. Ти какво си помисли, че съм й казал?

На Дженифър не й беше забавно.

— Искаш ли да те придружа до летището?

— Не — каза той сухо. — Мисля, че и сам ще успея да се събера с жена си.

— Не забравяй, Лени — утрешните ти снимки сега са в два следобед.

— Добре, добре.

— Знам те какъв си — запиши си.

— Нямаш проблеми.

Той остави слушалката, протегна се за сценария и започна да чете. След няколко минути на вратата се почука. Беше убеден, че е Дженифър. Тя не му вярваше и идваше лично да му донесе листа с времето за снимките му утре, за да е сигурна, че всичко ще е точно. Той направи физиономия, стана от леглото и отвори вратата. Там обаче стоеше лично госпожица Силиконов бюст — с боси крака, свободно пусната къса роба и изкусителна усмивка.

— Сигурна съм, че си самотен — измърка тя. — Голяма американска кинозвезда, а съвсем сам — това не е правилно.

Тази жена не се предаваше.

— Слушай — каза той търпеливо. — Не знам как да ти го кажа, но аз съм напълно щастлив, така че си върви в къщи — където и да е това.

— Сигурен ли си, Лени? — попита тя, взирайки се право в очите му, докато разкопчаваше робата си и тя се разтвори. Естествено, под нея не носеше нищо.

— О, по дяволите! — измърмори той, поглъщайки с поглед всеки сантиметър на невероятните й форми.

— Това ще промени ли мнението ти, Лени? — произнесе тя с цялата задушевност на сексапилния си глас.

— Слушай — повтори той сериозно. — Направи ми една услуга и се махай оттук.

Тя нямаше намерение да ходи никъде.

— Ти не го мислиш — каза тя убедено — като жена, свикнала да постига каквото иска.

— Напротив, мисля го. Не искам да те виждам. Не искам да те докосвам. Така че изчезвай бързо. Става ли?

Тя облиза показалеца си, плъзна го надолу и погали възбуденото си зърно.

— Не ти ли харесва това, което виждаш?

— Ще се обадя на хотелската охрана, ако не се махнеш веднага.

Тя се отърси от робата си. Дрехата се свлече на купчинка в краката й, оставяйки я съвсем гола.

— Продължавай, Лени. Аз пък ще им кажа, че си ме примамил в стаята си и си ме нападнал.

Сега вече той се ядоса.

— Махай се от мене! Върви на майната си! — извика той, опитвайки се да затвори вратата пред нея.

Но преди да успее да го направи, тя обви с ръце врата му, притискайки се плътно до него. В края на коридора се появи фотограф и проблесна светкавица.

Лени се бореше да я отблъсне, твърде късно осъзнавайки, че това е капан. След като най-сетне успя да се откъсне от голата блондинка, той се втурна към фотографа. Мъжът с фотоапарата веднага изчезна.

Лени започна да го преследва, преди да се сети, че единственото, с което е облечен, бяха долни гащи. Каква картинка щеше да бъде само! По-добре да се споразумее с блондинката и да разбере каква игра играе тя.

Той се обърна и спринтира обратно към стаята си. Нея я нямаше. Те си бяха получили своите снимки и бяха изчезнали и двамата. Сграбчвайки телефона, той се обади на охраната.

След няколко минути на вратата стоеше лично управителят на хотела.

— Да, господин Голдън? — каза той, опитвайки се да изглежда както обикновено, въпреки че беше ясно, че го бяха вдигнали от дълбок сън.

Какво трябваше да каже? Че в стаята му е имало гола жена и фотограф. Някак си не звучеше като нещо, на което някой би повярвал. Най-добре беше да забрави и да се надява, че снимките няма да излязат, въпреки че имаше лошо предчувствие.

— Ъъъ… Стори ми се, че чух някой да се опитва да влезе — каза той неубедително.

— Ще огледам всичко наоколо лично, господин Голдън — каза управителят с едва забележим поклон.

— Направете го.

Този урок трябваше да го запомни. Папараците нямаше да се спрат пред нищо, за да получат снимките, които им бяха необходими, за да ги продадат на безбройните таблоиди в Америка. Утре щеше да се обади на адвокатите си и да им разкаже точно какво се е случило, така че да бъдат готови да спрат публикациите, ако снимките излезеха.

Той вдигна телефона и се обади в стаята на Дженифър.

— Да, Лени? — каза тя търпеливо.

— Как е името на онази блондинка?

— Лени! — извика Дженифър. — Жена ти пристига утре. Мислех си, че поне ти си един от свестните.

— Намери ми името и телефонния й номер.

— О, да, добре — рече саркастично Дженифър. — А какво ще кажеш за мерките й и за обема на гръдния й кош?

— Не е това, което си мислиш.

С многострадална въздишка Дженифър отново си каза, че всички мъже са свине.

— Както кажеш, Лени. Ти си звездата тук.

Той знаеше, че тя не му повярва, но Лъки щеше — само това имаше значение.

На сутринта беше станал много преди да дойде времето, когато щеше да тръгне за летището. Смяташе през този уикенд наистина да направи жена си много щастлива.

* * *

Лъки сънуваше. В съня си тя лежеше на брега на морето, където вълните меко се разбиваха и постоянно се движеха напред-назад. Лени стоеше до нея и докато масажираше раменете й, й казваше, че я обича.

— Госпожице Сантейнджело… Госпожице Сантейнджело… Ще се приземим след един час. Помислих си, че може да искате да се освежите.

Тя с усилие отвори очи. Пред нея стоеше Томи, стюардът на самолета. Лени се беше оказал само сън.

— Кафе и портокалов сок, госпожице Сантейнджело? — настоя Томи загрижено.

Тя се прозина, все още полузаспала.

— Чудесно, Томи. Ще си взема набързо един душ и веднага ще се върна.

Самолетът на „Пантър“ беше оборудван като луксозен хотелски апартамент. В банята тя постоя под студения душ, опитвайки се да се събуди. Когато отново се появи, се чувстваше освежена и пълна с енергия. Гримира се, оправи косата си и облече широки панталони и свободна копринена риза.

Беше наистина невероятно — с Лени бяха женени вече от четири години, а тя все още се вълнуваше от това, че ще го види, сякаш отиваше на първата си среща.

Кой беше казал, че страстта не е трайна?

* * *

— Къде е колата ми? — Лени попита портиера.

Портиерът щракна с пръсти и един шофьор докара стар мерцедес пред вратата. Друга кола, друг шофьор.

— Къде е днес Пауло? — попита Лени, настанявайки се на задната седалка.

— Болен е.

— Отиваме на летището.

— Зная — отговори шофьорът и бързо подкара стария мерцедес.

* * *

Самолетът се приготви да кацне плавно на летище „Порета“ в Корсика. Лъки нямаше търпение да се приземи, да усети ръцете на Лени около себе си, да види лицето му, просто да го прегърне.

Тя изскочи от самолета и беше разочарована да открие, че го няма на летището. Летищните власти я запитаха дали желае да изчака в частния салон. Тя се съгласи, въпреки че беше полудяла от нетърпение.

Първото нещо, което направи, беше да се обади в хотела на Лени. Свързаха я със стаята му. Женски глас каза кратко:

— Ало?

— Лени? — попита Лъки намръщено.

— О… Лени… Той излезе рано тази сутрин — каза гласът.

Лъки разпозна слаб френски акцент. Можеше ли да бъде камериерката?

— С кого разговарям? — попита тя подозрително.

— Негова приятелка. А кой е отсреща?

— Съпругата му.

Последва бързо затваряне.

Лъки започна да се вбесява. Беше ли възможно Лени да чука някоя друга?

Нямаше начин. Той не беше от този тип мъже, дето изневеряват на жените си. Те бяха свързани по особен начин помежду си — имаха си доверие един на друг. Връзката им беше много специална.

ТОГАВА КОЙ, ПО ДЯВОЛИТЕ, БЕШЕ В НЕГОВАТА СТАЯ?

Тя излезе от малкия салон и се отправи към летищните власти.

— Намерете ми кола и шофьор — каза тя. — Реших да не чакам.