Метаданни
Данни
- Серия
- Лъки Сантанджело (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Vendetta: Lucky’s Revenge, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Силвия Вълкова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2009)
- Сканиране
- ?
Издание:
Джаки Колинс. Вендета
Издателство „Прозорец“
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация
ГЛАВА 19
— О, Исусе! — изрева Алекс, когато се появи на бара и видя какво става.
— Всичко е наред, гарантирам ти. Наред е — бързо каза Лъки, скачайки на крака.
Джед вече демонстрираше силата си.
— Какво ти е, кучко? — настоя той войнствено, гледайки я право в очите. — Да не би да си прекалено добра за нас?
— Изчезвай — произнесе Алекс с каменна физиономия, докато гледаше гадно Джед.
Джед се изправи в целия си ръст.
— Не ми казвай какво да правя, дядка!
— Майната ти! — измърмори Алекс, чудейки се как се беше оказал въвлечен в тази сцена. И какви бяха тези глупости за дядката? За това трябваше да пречука тъпоносото копеле.
Вместо това той посегна към джоба си, измъкна пачка банкноти, хвърли ги на бармана и сграбчи ръката на Лъки.
— Изчезваме оттук — каза той, избутвайки я към вратата, без да поглежда назад. Това беше трик, който беше научил във Виетнам. Ако искаш да се биеш, застани лице в лице с врага си, а ако не искаш, върви по дяволите. И то бързо.
— Хей — Лъки възрази, когато стигнаха до вратата. — А какво стана с двадесетте ми долара, които дадох на бармана?
Алекс затегна хватката си.
— А какво ще кажеш да влезеш в колата и да си затвориш шибаната уста?
— Голям си шегаджия — оплака се тя.
— Ако искаш шеги, сбъркала си адреса — каза той отсечено.
— Нека да ти опресня паметта, Алекс — ти си този, който дотича в офиса ми и ме покани да пийнем по едно.
— Аз дойдох на делова среща — припомни й той. — Откъде можех да зная, че ти смяташ да си седиш тук полуизнасилена?
— Полуизнасилена? — каза тя обидено. — Аз съм съвсем трезва — въпреки че докато го произнасяше, вече знаеше, че беше почти на предела.
— Да, да — промърмори той, докато я буташе към поршето. С ъгълчето на окото си забеляза, че Джед излиза от бара с неколцина приятели кавгаджии. Настани Лъки на мястото до шофьора, наведе се и измъкна пистолета си от жабката.
— Какво правиш? — попита Лъки.
— Защитавам ни. Имаш ли нещо против?
— Да не си полудял? Не можеш да застреляш копелето просто защото е тръгнало след мене.
— Изобщо не смятам да застрелвам когото и да било. Просто ни осигурявам време да изчезнем.
— Джино ме научи никога да не вадя пистолет, преди да съм готова да го използвам.
— Добре те е научил, защото ако тези пънкари дойдат към мене, ще ги прострелям направо в мършавите им ташаци.
— Вече виждам заглавията — каза Лъки несериозно, въпреки че пистолетът му си беше съвсем истински. — „Студиен шеф и лошото момче на киното. В пандиза!“ — тя се разсмя на собствената си шега.
Джед и приятелите му се поколебаха на входа. Може би бяха видели проблясването на оръжие или пък бяха променили мнението си. Както и да е, за голямо успокоение на Алекс те не продължиха напред. И за щастие, защото той всъщност не мислеше това, което каза.
„Лъки не ме познава — помисли си той сърдито, — тя няма представа, че във Виетнам бях принуден да убивам хора — и то неведнъж.“ Това не беше нещо, което той искаше да си спомня. То се появяваше само в кошмарите му.
Той седна зад волана на поршето си, форсира двигателя и много бързо се отдалечи.
— Какъв срам — въздъхна Лъки и се смъкна надолу в седалката; вече не чувстваше болка. — Тооолкова щеше да ми е интересно да поговоря с Шофиращата мис Дейзи.
„Тази жена е луда — помисли си Алекс, докато отново излизаше на магистралата. — Какво правя с нея? Тя е по-луда и от мене.“
Пътуваха пет минути, когато Лъки осъзна, че е забравила чантата си на бара. Изправи се рязко, за да го обяви.
— Няма да се върнем — каза отсечено Алекс. — По никой шибан начин.
— О, напротив, ще се върнем — отвърна Лъки. — В нея са кредитните ми карти, мобифаксът ми, шофьорската ми книжка — всичко. Трябва да се върнем.
— Ти си трудна жена — заяви той кисело.
— Така са ми казвали.
Той не можеше да повярва, че го прави, когато на следващото разширение на магистралата остро зави обратно.
— Слушай — каза той сериозно; очите му бяха вперени в пътя пред него. — Ти оставаш в колата и двигателят работи, докато аз сляза и взема чантата ти. Ясно ли е?
— Няма да взимаш пистолета си.
— Не ми казвай какво да правя.
— Не, ти не ми казвай какво да правя.
Тя наистина ли винаги трябваше да има последната дума?
* * *
Той спря поршето си пред крайпътното заведение и излезе от него. Въпреки предупреждението на Лъки мушна пистолета под колана на гърба си. По-добре да си подготвен, отколкото да не си — дребните скандалджии в такива градчета бяха лоши момчета.
Когато влезе, на сцената усърдно се трудеше друга стриптийзьорка и беше привлякла вниманието на всички. Този път китайка. Определено ги избираха с различна националност — за разнообразие.
Алекс забърза към бара.
— Приятелката ми си е забравила чантата — каза той.
Старият сивокос барман порови под бара и мълчаливо му подаде чантата на Лъки.
— Не желаем неприятности по тези места — каза кисело мъжът. — Вие, хората от Лос Анджелис, с вашите пари и лъскави коли. Дръжте се на разстояние.
— Слушай, приятелче, това е свободна страна — отбеляза Алекс и излезе с чантата на Лъки под мишница.
Поршето му беше точно там, където го беше оставил. Имаше само един проблем. Лъки не беше в него.
Той постоя до колата си напълно объркан. Беше й казал да остане в проклетата кола — толкова ли беше трудно това? Твърде независима. Това беше проблемът на Лъки Сантейнджело.
Беше сигурен в едно. Никога не беше срещал жена като нея. Тя вероятно щеше да се погоди с майка му — нямаше начин да не влезе в тона на Доминик. Представата за Лъки и Доминик го накара да се усмихне. Двете заедно… — какъв купон! Той трябваше да й даде урок, като изчезне и я остави да загази. След това реши, че не може да направи това — никой не заслужаваше да бъде оставен в тази бърлога. Освен това именно нейното студио финансираше филма му.
Той отново влезе вътре, за да я търси.
Барманът беше зает да пренася тежки каси с бира, но поклати пръст, когато видя Алекс — ако може да се каже така. „Не ти отново.“
— Виждал ли си дамата, с която бях? — попита Алекс.
— Казах ви — отвърна барманът. — Не сте добре дошли тук.
Алекс бързо губеше търпение.
— Къде е дамската тоалетна? — зададе въпрос.
— Навън, на паркинга — отговори барманът. — И не се връщайте.
Като че на него му се искаше.
* * *
Външната дамска тоалетна беше разширена с гримьорна за стриптийзьорките. Те се втурваха вътре със своите пластмасови несесери и куфари-гардероби и се преобличаха в навалицата.
Когато Лъки влезе, чернокожата стриптийзьорка, позната като Шофиращата мис Дейзи, тъкмо се беше преоблякла в алена туника, прилепнала плътно по нея.
— Здрасти — каза Лъки. — Приятелят ми и аз искахме да те почерпим едно питие, само че, изглежда, тук не бяхме добре дошли.
Стриптийзьорката се взря в отражението си в напуканото огледало над някога белия умивалник.
— Момиче, това място е дяволски диво — отбеляза тя, докато бързо изтриваше червилото от зъбите си. — А ти за какво си тук?
— Заедно сме с Алекс Уудс, филмовия режисьор — обясни Лъки. — И двамата сме много любопитни да разберем защо хабиш в тази дупка най-хубавото тяло, което някога сме виждали.
Шофиращата мис Дейзи нагласи на главата си дългокоса червена перука.
— Слушай, момиче, всеки има периоди, когато няма избор. Аз работя на много места — на частни партита, другарски срещи, в разни глупави клубове и дупки като тази. Това, което има значение, момиче, е какво ти плащат.
— Ние бихме ти платили…
— О, не, не, не — каза Шофиращата мис Дейзи, размахвайки кокалест пръст срещу Лъки. — Аз не участвам в нито една от онези перверзни сцени, затова да не ти хрумват разни глупави идеи само защото аз се събличам.
— Без абсолютно никакви перверзни сцени — увери я Лъки. — Всичко, което искаме, е да чуем твоята история. Алекс се интересува дали може да те включи в новия си филм.
— Неговият филм, а?
— Сто долара дали ще ни осигурят двадесет минути от твоето време?
— Това е твърде странно — каза стриптийзьорката, разклащайки дългата си червена перука.
— Че какво му е странното? Това е просто възможност. Използвай я.
Жената прехапа устни.
— Никога не съм имала възможности — произнесе тя замислено.
— Тогава не я изпускай — настоя Лъки.
— Трябва да вървя за друго изпълнение.
— Ще дойдем с тебе.
— Не знам…
— Къде е това?
— Игрална зала… На около двадесет минути оттук — тя млъкна и се замисли. — Предполагам, че може да дойдете — каза неохотно.
— Става — бързо се обади Лъки, преди стриптийзьорката да е променила мнението си.
Излязоха навън и се озоваха право пред сърдития Алекс.
— Казах ти да стоиш в колата — рече той свирепо.
— Не си падам по инструкциите.
— Това е очевидно!
— Алекс, това е Шофиращата мис Дейзи… Или ъъъ… — тя се обърна към стриптийзьорката: — Предполагам, че си имаш име, нали?
— Защо искате да знаете името ми? — попита жената подозрително.
— Защото се чувствам малко глупаво, като продължавам да те наричам Шофиращата мис Дейзи. Не е, за да съобщя за тебе на Обществената сигурност или нещо подобно.
Стриптийзьорката присви очи.
— Само защото съм чернокожа, вие си мислите, че тъна в нищета? Това са глупости!
— Това ли казах?
— Лъки — прекъсна я Алекс нетърпеливо. — Може ли да тръгваме?
— Ще отидем да видим… Ама как е истинското ти име?
— Дейзи — промърмори жената.
— Хубаво. Ще видим как ъъъ… Дейзи танцува на друго място и след това тя ще пийне по едно с нас.
— Няма да ходя в още една такава бърлога — процеди Алекс все още доста свирепо.
— Обещавам — каза сладко Лъки. — Няма да има повече проблеми.
Алекс не повярва.
— Да, като че ли можеш да го контролираш — каза той.
— Мога — увери го тя.
Той поклати глава.
— Ти си нещо съвсем различно, Лъки.
— Както и ти, Алекс — каза тя. — Но нека да се върнем към това друг път — и тя се обърна към стриптийзьорката. — Дейзи, ние ще те следваме. Къде е колата ти?
— Ама вие сте наистина странни хора — рече Дейзи, въртейки очи.
— Можеш пак да го кажеш — измърмори Алекс.
— Аз съм с жълтия шевролет ей там — каза Дейзи и посочи остатъка от кола.
— Ще сме точно зад тебе — каза Лъки.
— Луда ли си? — попита Алекс, когато седнаха в поршето му. — Защо го правим?
— Ако не искаш да участваш, остави ме пред следващия бар и аз ще повикам кола — каза тя; мърморенето на Алекс й беше омръзнало.
— Не мога да те оставя тук — рече той безизразно.
Тя отчаяно се нуждаеше от поредното питие.
— Хайде, пали — каза тя. — Ще има купон. Още текила. Игрални маси. Какво му е лошото? — тя го побутна с лакът, опитвайки се да го съблазни с това, което изброяваше. — Хващам се на двадесет долара, че ще те надмина.
Той я изучаваше известно време.
— Мислиш си, че ме превъзхождаш във всичко, нали?
— Може би — отговори тя и си помисли, че наистина би могла.
— Егото ти си има собствен живот.
— Пък аз предполагам, че твоето вече е само малка бледа сянка, а? — контрира тя и посегна към цигарите.
Той не можа да не се засмее.
— Обзалагам се, че винаги си пробиваш свои собствени пътища.
— А ти да не би да не го правиш? — рече тя и се зачуди защо изпитва това постоянно желание да го уязви.
Той я погледна твърдо.
— Съдрал съм си гъза от бачкане, за да съм в състояние да вървя по собствения си път.
— А какво мислиш, че съм правила аз? — отвърна тя и погледите им се срещнаха.
— Тогава предполагам, че си приличаме повече, отколкото осъзнаваме.
Жълтият шевролет излезе от паркинга.
— Да вървим — каза Лъки. — Да последваме приключението, което е на път да се случи!