Джаки Колинс
Вендета: Отмъщението на Лъки (33)

ГЛАВА 32

„При Мортън“ беше оживено място. Винаги беше претъпкано с холивудски кинаджии и театрали. Беше място, където можеш да бъдеш видян. Когато Лъки влезе, всички се извърнаха да я погледнат. Днес тя беше голямата новина и всеки го знаеше.

Тя пристигна преди Винъс и вместо да почака на бара, последва оберкелнера до мястото си, пробивайки си път покрай маси, пълни с хора, които познаваше. Целуна Арнолд Копелсон, продуцента, и фината му съпруга Ан. Махна на Марвин Дависис, спря, за да размени няколко думи с Джоана и Сидни Поатие, поздрави Мел Гибсън, размени целувки с Чарли Долар и накрая стигна до местоназначението си.

Докато сядаше, Чарли стана и дойде при нея.

— Хей — провлече той и започна да тъпче ризата в панталоните си, раздърпан както винаги. — Фразата „стой тук“ не е в моя речник.

Тя направи изморена физиономия.

— Съжалявам, Чарли. Непредвидени обстоятелства.

— Да… Чух — каза той, придърпа стол и седна.

Тя въздъхна.

— Както и всеки друг в този ресторант.

— Хей, трябваше да дойдеш и да ме вземеш. Аз съм най-големият експерт в света по събиране на багажа.

— Това е само временно, Чарли. Ще се върна.

Той се облегна на масата.

— Искаш ли да ми кажеш истината? Трябва да има и нещо друго.

— Прецакаха ме. Да оставим това настрани засега, няма да се повтори.

— Е, Лъки — каза той — изглеждаше честен за първи път в живота си. — Не забравяй, че винаги ще бъда на твое разположение.

— Благодаря, Чарли. Благодаря ти за загрижеността.

Очите му на наркоман неспокойно оглеждаха помещението.

— С кого ще вечеряш?

— С Винъс.

— О, да, Винъс. Не искаш ли да ме запознаеш с нея?

— Можеш да се присъединиш към нас за кафето, ако искаш.

— Може би — отвърна той и стана.

— Трудно се играе играта, а, Чарли?

На лицето му се появи безумна гримаса.

— Скъпа, единствените твърди за мене неща са в главата ми. Възрастта не е ли кучка!

Винъс закъсня с няколко минути и постоя на вратата достатъчно дълго, за да може всеки да се обърне и да я огледа. Тя изглеждаше много секси в белия костюм на Тири Мюглер и с хубавите, украсени с дантела ботушки.

Оберкелнерът я заведе при Лъки. Тя го последва, без да се спира, знаейки, че ако се спре на една маса, ще трябва да спира на всички останали. Да се държи като звезда — това я зашеметяваше, защото тя никога не забравяше скромното си начало. Ако хората искаха да я поздравят, щяха да дойдат, след като вече беше седнала.

Лъки се изправи, когато тя се появи. Те се прегърнаха и се целунаха.

— Толкова се радвам, че ще вечеряме заедно — каза ентусиазирано Винъс. — Наистина ми липсваше.

— И ти ми липсваше — отговори Лъки. — Въпреки че е по-добре аз да ти кажа, преди да го стори някой друг — това не е най-върховната вечер в моя живот.

До масата им се появи внимателен сервитьор. Лъки си поръча „Перие“, докато Винъс пожела „Маргарита“.

— Какво е станало? — попита Винъс, след като сервитьорът се отдалечи достатъчно.

— Днес друг пое „Пантър“ — каза Лъки, барабанейки с пръсти по масата. — Вече не съм шеф на студиото.

— Сигурно се шегуваш — възкликна Винъс.

— Бих искала да е така. Но… Хей, не гледай така, сякаш ще се разридаеш над сутрешното си мляко с бисквити. Аз ще се върна. При това скоро.

— Не се и съмнявам. Кой пое студиото?

— Много е странно. Не е някой от големите конгломерати, а една жена с репутацията на обирджийка на компании. По една или друга причина тя много е искала „Пантър“ и така или иначе ги получи.

— Тя ли ще ръководи студиото?

Лъки се засмя невесело.

— Направо ще паднеш, като го чуеш. Познай кого вкарва тя! Твоя и моя любимец — Мики Столи.

— Стига бе!

— Вярно е — каза Лъки. — Тази жена очевидно е побъркана. Всеки с поне малко мозък щеше да знае, че той ще открадне всичко, което случайно е останало.

— Объркана съм — произнесе Винъс. — Как стана това?

— Точно това смятам да разбера.

Сервитьорът донесе питиетата им на масата.

— С комплименти от господин Долар — каза той с усмивка, в която се четеше: „Аз съм безработен актьор, който се надява да бъде открит.“

— Благодари на господин Долар и му кажи следващия път да бъде бутилка „Кристал“ или нищо — рече Винъс, докато отпиваше от „Маргаритата“ си. Сервитьорът кимна и се оттегли. — Знаеш ли, Лъки, опитвах се да ти се обадя толкова много пъти. Сигурно си имала нужда да изчезнеш за малко. Защо не се довери на приятелите си?

— Смъртта на Лени беше толкова страшен шок… — започна Лъки и очите й веднага се замъглиха. — Предполагам, че това ме беше вцепенило — тя млъкна задълго, преди да продължи. — Предполагам, че затова се втурнах в работата — и никакви приятели. По този начин изобщо не осъзнавах истинските си чувства.

— Това мога да го разбера — тихо каза Винъс.

— Искаш ли да знаеш истината? — меко продължи Лъки. — Той ми липсва във всеки момент от всеки ден.

— Сигурна съм — промърмори Винъс.

— Както и да е — произнесе Лъки, опитвайки се да прехвърли разговора върху приятелката си. — Кажи ми как мина с Алекс?

— Утре ще правя пробни снимки с Джони Романо.

— Алекс ще ти прави проба?

— Фреди каза, че трябва.

— Това е обмислен ход. Господин Уудс ти показва кой е шефът.

— О, Господи! — зави Винъс. — След като ти вече не ръководиш студиото, какво ще стане с „Гангстери“?

— Сигурна съм, че тази жена не е толкова тъпа, че да промени плана.

— Да. Е, Мики ме мрази — замисли се Винъс, докато отпиваше от „Маргаритата“ си. — Помниш ли онзи филм, където той настояваше да си съблека дрехите, докато от всички актьори изобщо не се искаше да си покажат каквото и да е? Тогава водихме голяма битка.

Лъки добре го помнеше.

— Сега ти си голяма звезда — напомни тя на приятелката си. — Мики няма да ти създава повече проблеми.

Един агент дойде на тяхната маса — с мисията да накара Винъс да прочете сценария на негов клиент. Той поздрави Лъки съвсем кратко — след всичко станало какво струваше тя вече? — и се съсредоточи само върху основната си молба.

Лъки позволи на мислите си да се носят и за момент се замисли за Алекс Уудс. С него беше прекарала добре, но това беше всичко — той беше постигнал целта си. А и бележката, която й беше изпратил, и цветята доказваха, че не означава нищо за него. За нея също беше добре. Било каквото било.

Джак Пайтън, водещ на ток-шоу, пристъпи към масата им.

— Лъки — рече той; проницателните му зелени очи се впиваха в нея. — Съжалявам за това, което чух.

— Какво си чул, Джак? — попита тя спокойно.

— Разбирам, че вече не ръководиш „Пантър“.

— Не е странно — каза Лъки. — Добрите новини наистина се разнасят бавно, но лошите се разпространяват бързо.

— Хей, не исках да кажа нищо лошо — обясни Джак. — Ела в шоуто ми и ще поговорим за това. Ще ти отпусна цял час.

— За какво толкова има да говоря, Джак?

— Хората се очароват от вътрешните работи на Холивуд, а ти си една от малкото жени — вероятно единствената жена, — които са притежавали и ръководили студио. Можем да направим интересно предаване.

— А защо не ме покани, когато студиото беше мое?

— Защото твоят шеф на връзките с обществеността нямаше да ме пусне на по-близо от шест-седем метра от тебе.

Тя не искаше да му се ядосва. Джак Пайтън беше едно от добрите момчета, ток-шоуто му беше интересно и динамично, далеч по-добро от останалото безсмислено дърдорене в късната нощ.

Джак се изнесе, а Винъс се отърва от агента. Поръчаха си пържоли и бутилка червено вино. Винъс започна да разказва забавни истории за Родригес, имитирайки акцента му и любовните му техники.

Лъки откри, че се отпуска, докато слуша приятелката си. Винъс беше силна и сладкодумна жена. За разлика от повечето жени звезди тя бе запазила приземения си хумор и винаги беше готова да ритне някого отзад. Също така отказваше да се примирява с глупостите на мъжете, когато ставаше дума за правене на кино. Режисьори и продуценти винаги се бяха опитвали да я принудят да върши на екрана неща, които тя смяташе за неприемливи. Винъс винаги се противопоставяше твърдо — никога не се боеше от нещо или от някого.

— Той наистина е много сладък. Проблемът му е, че толкова много се старае. Чак да те заболи! — приключи Винъс историите със своя Родригес.

— А Купър? — попита Лъки. — Липсва ли ти?

— Какво значи да ми липсва? — каза Винъс презрително, защото не желаеше да застане лице в лице с фактите — да, той много й липсваше, но вече нямаше връщане назад.

Лъки огледа помещението. Чарли си плащаше сметката, което означаваше, че след малко ще дойде при тях.

— Какво мислиш за Чарли Долар? — попита тя небрежно.

— Старият Чарли е най-великият — отговори Винъс, докато предъвкваше парче пържола. — Проблемът е, че винаги е друсан.

— Това не е ли част от чара му?

— Кокаин и чар не вървят ръка за ръка — твърдо произнесе Винъс. — Въпреки че чувам, че е доста добър в леглото.

— Наистина ли?

— Не че смятам да пробвам — бързо добави Винъс.

— Би ли излязла с него? — попита Лъки.

Винъс енергично поклати глава.

— Опасна територия — каза тя. — Няма начин Чарли да е способен да поддържа благоприлична връзка — твърде дълго е бил кинозвезда. С жените му е толкова лесно. Затова не дава и пукната пара за тях.

Лъки се съгласи.

— Обвързването не е точно в негов стил — изрече тя. — Вече не е и в моя. Единствените, с които съм обвързана, са децата ми и с това, да си върна студиото.

По времето, когато Чарли си пробиваше път към тяхната маса, Лъки поиска сметката.

— Ето, идва любимата ви кинозвезда — каза той с обичайната си маниашка гримаса. — Готов съм да доставям удоволствие и да забавлявам.

— Не се притеснявай — меко произнесе Лъки. — Ние се забавляваме една друга.

Той се придвижи към Винъс.

— Искаш ли да ударим по клубовете? Танцува ли ти се цяла нощ с грохнала стара икона?

— Трябва да си лягам рано, Чарли — извини се тя. — Утре ще снимам. И освен това… — добави тя палаво. — Какво ще правиш с мене? Вече съм на повече от осемнадесет!

Той благосклонно й направи друга гримаса на маниак.

— Мога да ти даря такива торбички под очите, че никога няма да ги забравиш — предложи той.

— Благодаря, но този път ще пропусна.

За голямо огорчение на Чарли те си тръгнаха малко след това — оставиха го в компанията на застаряла кинозвезда с лошо тупирана коса и на страстна привърженичка на „Лейкърс“ с огромен силиконов бюст. Чарли се разбираше с всекиго.

Пред ресторанта почакаха колите си.

— Трябва скоро отново да го направим — каза Винъс. — С тебе ми е по-забавно, отколкото с любовника ми.

— О, благодаря ти — засмя се Лъки. — А след това дори не трябва да ме разкарваш!

— Какво успокоение!

— Обади ми се след пробните снимки.

— Ще ти се обадя — обеща Винъс, докато се качваше в черната си лимузина, шофирана от въоръжен телохранител.

Пиколото докара червеното ферари на Лъки. Двете си махнаха за довиждане и потънаха в нощта.

* * *

Лъки подкара бързо към къщи по магистралата Сен Винсънт — тихоокеанското крайбрежие. Последните двадесет и четири часа бяха изтощителни и тя нямаше търпение да се свие в леглото си и добре да поспи. Трябваше да си почине, за да може да започне да работи по въпроса, как да се справи с последната си загуба, защото, всичко на всичко, беше това — временна загуба.

Докато още не беше уведомила Буги за това, какво трябваше да се направи, тя планираше да отведе децата и да ги остави при Джино в Палм Спрингс за дълга ваканция.

Обади му се от телефона в колата, за да го предупреди.

— Отново ти — въздъхна Джино. — Трябва да си се захванала с нещо, дечко. Първо ме посещаваш неочаквано, сега ми се обаждаш късно през нощта.

— Не те събудих, нали?

— Нямаше начин. Пейдж и аз седим тук и гледаме „Кръстникът“. Гледам го веднъж в годината. Но само „едно“ и „две“ — „три“ го забрави.

— Поддържаш връзка със старите приятели, а? — пошегува се Лъки.

— Някой ден ще ти разкажа истинската история на моя живот, дечко — той щастливо се засмя на спомените си. — „Джино — ранни години“. Какъв филм само би могъл да стане!

— Не се и съмнявам. За тебе съм чувала разни истории от повече хора, отколкото ти познаваш.

— Добре. А сега какво има? — попита той. — С нещо мога ли да ти помогна?

Тя реши да не му казва истината. Защо да го товари с проблемите си?

— Мислех си да ти доведа децата за дълъг уикенд.

— Искаш да кажеш, че аз изобщо си виждам внуците?

— О, хайде, Джино, виждаш ги достатъчно често.

— Само те дразня, дечко. Ще накарам Пейдж да подготви всичко.

Джино звучеше толкова доволен. Изобщо не изглеждаше да му липсва животът в големия град. Очевидно му харесваше да живее в Палм Спрингс в голямата си къща и с Пейдж, която да му прави компания.

Тя се зачуди дали не трябва да направи точно това — да купи къща в Санта Барбара и да забрави за филмовия бизнес — просто да се махне оттук и постоянно да бъде с децата си.

Нямаше начин. Щеше да й стане досадно само след няколко дена. Тя имаше нужда от действие — при това от много действие. Включи касетофона и се заслуша в дрезгавия глас на Джо Кокър, който пееше „Ти си толкова красива“. Беше една от любимите песни на Лени. Безразсъдно подкара по-бързо и превиши разрешената скорост, стремейки се да се прибере у дома си.

Профуча по алеята, скочи от колата и влезе в къщи. Всички бяха заспали. Първо провери децата, след това се качи горе в спалнята си на втория етаж, излезе на малката тераса и си припомни времето, когато тя и Лени се любеха направо на пясъка отдолу и единствено шумът на разбиващите се вълни им правеше компания.

Телефонът иззвъня. Тя вдигна.

— Знаеш ли колко трудно беше да се свържа с тебе? — каза един сърдит Алекс Уудс.

По един или друг начин беше намерил телефонния й номер. Тя не беше доволна.

— Не бях точно на разположение — изрече тя — не желаеше да спори с него.

— Обаждах ти се в студиото сутринта — обвини я той. — Оставих няколко съобщения.

— Сигурна съм, че знаеш какво стана днес. Не бях в настроение да отговарям на телефонните обаждания.

— Да, чух — последва дълга пауза. — Ти добре ли си?

— Да, благодаря ти.

— Ъъъ… За бележката, която дойде с цветята. Получи ги, нали?

— Не трябваше да се безпокоиш.

— Погрешните цветя. Погрешната картичка.

— Наистина ли?

— Въпреки че се чудя защо изобщо ти изпратих нещо, след като ти ме заряза тази сутрин.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Слушай, Алекс — нека да бъдем честни един с друг. Това си беше само за една нощ. Аз имах нужда да бъда с някого и ти се случи там.

Той не беше доволен.

— О, това е чудесно — произнесе той равно. — Как мислиш, че се чувствам след такова признание?

— Това не означава нищо за никого от нас… Направих го, за да си върна на Лени. Съжалявам.

Настъпи дълго мълчание.

— След като не се чухме с тебе, останах във Вегас — най-сетне рече той.

— Какво правиш там?

— Оглеждаме местата за снимки. Ще се върна утре — и отново дълго мълчание. — Може ли да се видим утре вечер?

Тя въздъхна.

— Ама ти не чу ли какво казах току-що?

— Лъки — настоя той. — Имаш нужда от мене във време като това.

— Какво можеш да направиш, Алекс? — уморено каза тя. — Да ми държиш ръката, докато други хора поемат контрола над студиото ми?

— Не ти се обадих, за да се караме.

— Тогава защо се обади?

— За да ти кажа, че миналата нощ беше… специална.

— Не, Алекс — безизразно произнесе тя. — Моля те, чуй какво ти казвам. Беше просто поредното само-за-една-нощ и за двама ни.

— Грешиш, Лъки. Имал съм достатъчно само-за-една-нощ, за да разбера, когато нещо е специално.

Защо той просто не се разкараше? Тя нямаше нужда от усложнения.

— Съжалявам, че съм ти създала погрешно впечатление.

Той не можеше да повярва, че тя го отблъсква. Той, Алекс Уудс, да е разкаран всъщност от една жена.

— Виждам, че не си в настроение да разговаряш — рязко каза той. — Ще ти се обадя утре.

— Губиш си времето.

— Това си е мой проблем.

Тя тресна телефона. Алекс Уудс не можеше да бъде разкаран лесно.

* * *

Дългата черна лимузина на Винъс се плъзна през вратите на имението й. Докато минаваха покрай къщичката на охраната, се появи един от пазачите и махна с ръка на колата да спре.

Шофьорът свали прозореца.

— Нещо не е наред ли?

— Не, не — отговори пазачът. — Моля, кажете на госпожица Винъс, че нейният брат е тук.

— Моят какво? — Винъс подскочи на задната седалка.

— Вашият брат Емилио, госпожице — втренчи се пазачът в колата.

— И ти си го пуснал в дома ми! — избухна Винъс ужасена.

— Е, ъъъ… Да, той доказа, че е ваш брат — каза пазачът и отстъпи крачка назад.

— Как го доказа? — настоя тя.

— Показа снимки на вас двамата, паспорта си. Знам, че истинското ви име е Сиера, и си помислих, че ще е добре да го пусна.

— Добре, няма нищо — ядосано произнесе Винъс. — Колко пъти трябва да ви казвам на вас, че никой няма да влиза в дома ми, докато аз не разреша.

Пазачът се обиди от тона й.

— Само изпълнявах задълженията си — нацупи се той.

— Задълженията ти са да пазиш никой да не влиза, докато аз не ти дам специални инструкции.

Беше толкова разярена, че едва можеше да диша. Емилио Сиера. Най-противният брат на света. Беше я продавал толкова пъти на таблоидите, че беше направо абсурдно. После беше отишъл да живее в Европа и тя се бе надявала и молила никога да не се върне обратно. Наскоро беше чула, че се е върнал, и знаеше, че е само въпрос на време, преди да се появи отново.

По дяволите! Защо трябваше да е точно тази вечер? Нареди на шофьора да чака, а тя се обади на Родригес от телефона в колата.

— Скъпа моя — каза Родригес, доволен, че му се обажда. — Цял ден чаках на телефона. Никой не се обади за видеоклипа.

Защо беше толкова настойчив? Стремежът му да участва в клипа й беше така отблъскващ.

— Какво правиш, Родригес?

— Чакам тебе, естествено.

— Имам желание за дълъг чувствен масаж — измърмори тя изкусително. — Можеш ли да дойдеш сега?

— Разбира се!

— Да вървим — нареди тя на шофьора.

Лимузината бавно се приближи към дома й и спря пред входа. Тя излезе от колата и влезе вътре.

Скъпият й брат седеше в дневната й, вдигнал крака върху мраморната масичка за кафе, смучеше бутилка бира и гледаше на големия й екран порнофилм по кабелната телевизия.

Дежа вю^[1]. Това не беше ли й се случвало и преди?

— Тук не си добре дошъл, Емилио — каза тя, докато се опитваше до контролира гнева си срещу него. — Не мога да повярвам, че си се върнал. Нямаш ли представа какво ми направи?

— Какво? — попита той, едва способен да откъсне очи от двете блондинки, които усърдно се опипваха по силиконовите гърди на телевизионния екран.

Тя сграбчи дистанционното и изключи телевизора.

— Ти ме продаде — избухна тя. — Отново и отново и отново.

Емилио скочи на крака и остави бирата си направо върху мраморната масичка. След това се опита да пусне в действие чара, от който беше напълно лишен.

— Бях принуден, сестричке — изцвили той. — Имах много дългове. Това е единствената причина, поради която го направих. Сега съм чист. Бях в клиника, лекувах си наркоманията — всичките процедури. Трябва да ми дадеш още един шанс.

— Няма нищо да ти давам — каза тя възмутена.

— Виж — той посочи с жест цялата й пищна дневна. — Ти имаш всичко. Аз нямам нищо.

— Работила съм упорито за това, което имам, докато ти просто си седеше на дебелия задник и нищо не правеше.

Емилио завъртя малките си очи.

— Ако майка ни беше жива, какво мислиш, че би искала да направиш?

— Разкарай се, Емилио. Не започвай пак да ми внушаваш чувство за вина — вече няма да ти помогне.

— Аз съм ти брат — изплака той; все още опитваше. — Ние сме от една и съща плът и кръв. Аз съм един от малкото хора, на които им пука за тебе.

Сега той отиде твърде далече.

— Изчезвай на майната си оттук! — каза тя презрително.

— Не — бързо отговори той. — Ако искаш да си отида, извикай ченгетата.

— Мислиш, че няма да го направя? — заплаши тя с поглед, вперен във вратата — надяваше се Родригес да се появи скоро. — Какво стана с голямата ти любов в Европа?

Емилио се опули.

— Тя беше твърде стара — заяви той. — Не съм седял тук-там двадесет години, за да чакам на врата ми да се обеси някаква стара кошница.

— Ти наистина си страхотен — поклати глава Винъс. — Какво направи тя — изрита те, когато е открила какъв неудачник си всъщност?

— Сам я зарязах — възмути се той.

— И нямаше търпение отново да дойдеш да ме тормозиш?

За щастие, Родригес избра точно този момент, за да пристигне. Влезе и се стъписа, когато съзря Емилио.

— Ах, Родригес — каза Винъс. — Запознай се с брат ми Емилио. Той тъкмо си тръгваше.

— Не, не си тръгвах — възрази Емилио.

— Напротив — настоя Винъс.

Двамата се втренчиха един в друг.

Родригес местеше поглед от единия към другия и реши, че няма да е благоразумно да се намесва.

Но Винъс не му позволи това. Тя се обърна към него и произнесе кратка и страстна реч.

— Аз не разговарям с брат си — разгорещи се тя. — Аз дори не харесвам брат си. А сега той е тук, в къщата ми. Как да се отърва от него.

Родригес сви рамене.

— Какво ще кажеш да го изхвърлиш вместо мене? — попита Винъс с надежда. — Ще помоля охраната да ти помогне.

— Изхвърли ме навън, малка сестричке, и ще съжаляваш — предупреди Емилио. — Ако си мислиш, че това, което съм направил досега, е лошо, само почакай. Ще дам на таблоидите нещо, което ще разбие приятния ти живот на парчета.

— Виж какво ще ти кажа. Ще ти дам петдесет долара — отиди на хотел за през нощта. А утре си намери работа.

Изражението на Емилио стана лукаво.

— Направи ги хиляда и си тръгвам.

— Ние не преговаряме — тя едва успяваше да говори хладно.

Той се хвана за брадичката.

— Аз нямам никакви, а хилядарката за тебе е нищо. Ти си купуваш обувки, които струват дори повече.

Родригес я дръпна настрани.

— Дай му парите — предложи той. — Тогава може би ще си отиде.

— Емилио никога няма да си отиде — изстена тя.

— Но това поне ще го отведе далеч от дома ти.

Той беше прав — важното беше да се отърве от брат си.

— Не ти се случва да имаш хиляда долара в себе си, нали, Родригес?

Той изобщо не си направи труда да й отговори.

Тя остави двамата долу и забърза към сейфа в спалнята си, като затвори вратата зад себе си, защото си спомни времето, когато Емилио се бе добрал до комбинацията й, откраднал снимките й с Мартин Суонсън и я беше изнудвал. Тя взе хиляда долара в брой и се върна долу. Емилио направо държеше ръката си протегната. Тя му подаде малката пачка банкноти.

— Сбогом — произнесе тя и студено се взря в него. — Не се връщай.

Той пъхна парите в джоба си и поклати глава, сякаш тя беше лошата.

— Малка сестричке — каза й тъжно. — Нямаш добра памет, нали?

— За какво?

— За детството ни. За добрите стари времена.

Той да не се шегуваше? Четирима братя и баща, за които да се грижи. Тя беше тяхната неволна робиня, а всички те се отнасяха с нея като с боклук.

— Сбогом — повтори тя, блъскайки го към вратата.

Искаше добре да си почине през нощта — утре бяха пробните й снимки с Джони Романо и трябваше да впечатли Алекс Уудс. А присъствието на Родригес беше съвсем на място — сексът й даваше онзи специален огън по-добре от ежедневния грим.

Когато Емилио си тръгна, тя хвана ръката на Родригес и го заведе горе, в спалнята си.

— Утре трябва да изглеждам спокойна и красива — каза тя. — Така че… Бих искала да се любим бавно и мързеливо и след това да си тръгнеш. Можеш ли да ми услужиш?

— Принцесата ми — произнесе той и страстният му латиноамерикански поглед се впи в нея. — Обръщаш се точно към когото трябва.