Джаки Колинс
Вендета: Отмъщението на Лъки (56)

ГЛАВА 55

Джони Романо не беше толкова настоятелен, колкото си беше мислила Винъс. След като отклони поканата му да отиде у тях, той прие отказа й добронамерено. Сега колата му беше паркирана пред нейната къща.

— Трябва да ти кажа, че съм очарован от това, че ще правим филма — каза той и разпери дългите си, изненадващо елегантни пръсти.

— Както и аз — тя забеляза огромния му диамантен пръстен и подобната на него гривна — също с диаманти. Трябва да носеше на себе си най-малко половин милион долара в диаманти. — Сценарият е брилянтен, а ти ще си страхотен.

Въпреки че вече беше голяма звезда, Джони все още обичаше да му правят комплименти.

— Така ли мислиш? — попита той нетърпеливо.

— Абсолютно.

— Намерил съм си преподавател по актьорско майсторство — гласът му беше изпълнен с момчешки ентусиазъм. — Не ми се смей — човекът идва у дома два пъти седмично. Навремето е работил с Де Ниро.

— Това е хубаво, Джони. Никога не можеш да знаеш достатъчно за собствения си занаят.

— Трябва да благодаря на Лъки, че върна кариерата ми в нормалното й русло.

— Как така?

— Помниш ли, когато тя за първи път пое „Пантър“?

— Мога ли някога да го забравя? С един удар се превърна от нелегална секретарка в студиен шеф.

— Дотогава играех само в боклуци. Насилие. Секс. Тя им викаше „шибаните ти филмчета“ — защото това беше всичко, което някога съм правил! Те ми донесоха състояние, но Лъки забеляза, че никога не съм бил героят. „Бъди герой — каза ми тя, — това иска да гледа публиката.“ И по дяволите — тя беше права.

— Имал си късмет, Джони. Няма нищо по-хубаво от това, да продължаваш напред.

Той се примъкна по седалката и се приближи.

— Хареса ли ти вечерта, скъпа?

— Добре беше.

— Не те ли обезпокои това, че виждаш стария си съпруг с това апетитно парче?

— Купър е вече минало.

— За негово нещастие — бедрото му се притискаше към нейното. — И за мой късмет.

— Не се обзалагай, Джони — и тя се отдръпна.

— Искаш ли да ти кажа нещо забавно?

— Какво?

— Вероника е била мъж.

— Хайде стига бе.

— Срещнах я преди години в Швеция, докато работех като сервитьор. Тъкмо си беше направила операцията.

— Хайде де.

Той се засмя.

— Купър никога няма да забележи разликата.

— Знаеш ли, че си лош? Защо не му каза?

— И да проваля красивия роман? Нямаше начин — и той се засмя. — Значи… Цяла вечер те гледах как дърпаш ухото на Мики.

— Много ми е навит. Какво мога да направя?

— О, скъпа, скъпа — назоваваш нещата така, както са в действителност.

— Тайната на успеха ми — уверено се усмихна Винъс. — А сега, Джони, ще съм ти много благодарна, ако ми позволиш да изляза от колата ти.

Той направи каквото поиска тя и й каза „лека нощ“, без да настоява.

Тя се успокои — не беше в настроение да води битка с прекалено любвеобилната латиноамериканска кинозвезда. Първото нещо, което направи, беше да прослуша телефонния си секретар. Имаше много съобщения от Родригес — молеше да я види — и едно щастливо — от Рон.

— Последвах съвета ти, сладурче — казваше Рон. — Местя се.

Не казваше къде се мести, иначе тя щеше да му се обади.

Отправи се към бялата си гардеробна, докато събличаше червената си рокля в движение. Телефонът иззвъня. Като се надяваше да е Рон, тя се втурна и се обади от спалнята.

— Здравей, Купър се обажда.

— О… Здрасти.

— Изглеждаше много секси тази вечер.

— Какво искаш, Куп? — попита тя и седна на ръба на леглото, чудейки се дали е открил истината за Вероника.

— Просто исках да ти кажа „здравей“.

— Не е много оригинално.

— Писнало ми е вече от новости.

— На тебе? Никога!

— Мислех си… — започна той.

— Какво?

— О, за страхотния брак, който имахме.

— Как можеш да говориш такова нещо, след като твоята мисия е да изчукаш толкова много жени, колко е възможно?

— Знам — той звучеше разкаяно. — През целия си живот съм правил точно каквото си исках и жените сами идваха при мене. След това те срещнах, влюбих се в тебе и се оженихме. Бях толкова самолюбив и глупав. Сега разбирам, че съм направил голяма грешка.

— Какво е станало? Да не си се скарал с модела? Или пък си нямаш никоя, а?

— Имам много, но проблемът е, че не ги искам.

— Наистина — тя не пожела да му провали вечерта с историята на Джони.

— Ами ти? Романо нахвърли ли ти се в колата? Нали знаеш, той се шегува с всичките си приятели — казва на всекиго, че ако веднъж качи някое момиче на задната седалка на колата си, духането му е в кърпа вързано.

— Би трябвало да ме познаваш по-добре.

— Може ли да дойда?

— За какво?

— Да поговорим… Това е всичко, обещавам.

Тя знаеше, че трябва да каже „не“, но се почувства слаба. Той използва мълчанието й.

— Странно съвпадение — каза. — Точно сега съм близо до вас.

— Добре — произнесе тя въпреки горчивата си преценка. — Идвай.

* * *

Колата на Джони Романо се носеше надолу по булевард „Сънсет“. Той седеше на задната седалка и говореше по телефона с Лесли.

Тя отговори, докато хвърляше поглед на Джеф. Той се беше проснал по средата на леглото й, все още с дрехите, и хъркаше като заклан. Господин Романтичният отново атакуваше.

— Ти ми даде телефонния си номер и аз го използвам — каза Джони. — Този мъж се чуди какво правиш в момента.

— Къде е Винъс?

— Защо трябва да съм с Винъс, след като имам твоя телефон, скъпа? — гласът му звучеше секси, като на големия мъж — използваше го, за да прелъстява безотказно. — Какво ще кажеш да пийнеш с мене?

Джеф повърна и се претърколи през леглото, оригвайки се на алкохол.

Лесли си мислеше за Купър. Той сигурно се чувстваше добре с онази голяма кобила с огромните конски зъби. Беше й тъжно — беше обичала Купър през целия си живот и за няколко вълшебни седмици го беше имала, а сега той вече не я искаше. Не беше честно.

— Мога да те взема след пет минути — каза Джони. — Само ми кажи къде трябва да паркирам колата си и, скъпа — повярвай ми, — ще съм там.

* * *

Алекс подкара право към къщата на Лъки на брега. На вратата го спря охрана.

— Добър вечер, господин Уудс — учтиво каза мъжът. — Госпожица Сантейнджело спомена, че може да наминете.

— Тя е споменала? Добре.

— Тя каза също и че не желае да я безпокоят.

— Остави ли съобщение за мене?

— Госпожица Сантейнджело каза, че ще ви се обади утре, господин Уудс, и ви моли да не й звъните тази вечер.

— О… хубаво… добре…

Алекс се качи отново в колата си, ядосан, че Лъки си играеше с него. В един момент му се доверяваше. В следващия се отнасяше към него като към напълно непознат. Той разбираше, че тя има проблеми, но защо не му позволяваше да й помогне?

Тръгна към дома си, изпълнен с чувства, каквито никога преди не беше изпитвал. Това любов ли беше? Защото ако беше, значи, любовта е вечно оплакване. Реши, че трябва да се вземе в ръце, да забрави за Лъки Сантейнджело и да се концентрира върху това, което правеше най-добре. Филми.

* * *

Охраната почака, докато Алекс потегли обратно, и звънна на Лъки.

— Господин Уудс беше тук. Казах му, че ще говорите с него утре.

— Благодаря, Енрико — изрече тя.

„Постъпваш правилно — каза си тя. — Не трябва да го окуражаваш. Алекс ми става прекалено близък, а аз не искам точно това.“

Седна на леглото си и се пресегна за снимката на Лени в сребърна рамка. Толкова много й липсваше. Усмивката му, присъствието му, начинът, по който правеше любов, разговорите с него.

Това не можеше да бъде заменено. Още не, в края на краищата.

* * *

— В къщи не отговаря никой — каза Джордж, след като остави слушалката. — Може би трябва да изчакаме Санто у дома.

— Съгласна съм — отговори Дона и се втренчи в Мики. — Трябваше да се консултирате с мене, преди да изпратите сина ми навън с дъщеря си.

Мики сви рамене.

— Помислих си, че правя услуга на децата. Откъде да знам, че няма да се върнат навреме?

— Ще са тук скоро — обади се Абигейл. — На Табита може да се разчита.

— Да, във вида, в който я видях, наистина много бих разчитала на нея — саркастично изрече Дона.

— Моля? — тонът на Дона изобщо не хареса на Абигейл.

— Вие всъщност позволявате ли на дъщеря си да се облича по този начин? — попита Дона.

— Поне не е подпухнала и дебела — отговори Абигейл, без да й пука дали Мики ще полудее или не.

Мики се намеси бързо и бутна с лакът жена си да мълчи.

— Сигурен съм, че ще бъдат тук всеки момент — каза той. — Веднага след като пристигнат, аз лично ще докарам Санто у вас. Всичко ще е наред.

Дона го погледна. Как си позволяваха тези да отпращат сина й само защото не искаха той да седи на скучната им маса за вечеря? Тя мразеше семейство Столи. Хрумна й хубавата идея да уволни Мики веднага след като намери някой, който да заеме мястото му. Всъщност цялата вечер беше голямо разочарование.

Колата им беше паркирана пред входа. Дона се отправи натам и зачака шофьорът й да изскочи и да й отвори вратата.

Мъжът не се и помръдваше — беше се отпуснал върху волана и очевидно спеше. Дона потропваше нетърпеливо, докато Джордж почука на стъклото. Никакъв отговор. Джордж отвори вратата и шофьорът Джон Фардо падна на бетонната пътека.

— Боже мой! — извика Дона.

Джордж се наведе над мъжа и напипа пулса му.

— Извикай помощ — отсече той.

Дона забърза обратно към входната врата на семейство Столи и натисна звънеца.

— Шофьорът ни е болен — съобщи Дона. — Извикайте лекар.

Мики излезе навън.

— На мене ми изглежда пиян — взря се той в мъжа на земята.

Джон Фардо изохка — постепенно идваше в съзнание.

— Добре ли си, Джон? — попита Дона.

— Да, да, добре съм… — промърмори той, объркан от станалото.

Всичко, което можеше да си спомни, беше, че някой го беше измъкнал от колата, бе го пребил и го бе набутал обратно зад волана с краткото предупреждение: „Повече никога не се ебавай със Сантейнджело.“ След това трябва да е бил в безсъзнание.

С огромни усилия се свести и се изправи.

— Извинете, госпожо Ландсман… Не знам какво стана. Аз… ъъъ… предполагам, че съм паднал.

— Паднал? — повелително произнесе тя.

Той се надяваше, че няма да забележат подпухналото му лице на неясната светлина.

— Сега вече съм добре. Нека да ви закарам у дома ви.

Семейство Ландсман се качиха в колата.

Мики сви рамене и се прибра в къщи.

— Шофьорът им беше пиян — съобщи той на Абигейл, която вече се качваше на горния етаж.

— Какво мислиш за вечерята? — попита го тя през рамо.

— Обичайният ти успех — и той я последва по стълбите.

— Откъде можеш да знаеш? — натърти тя. — След като прекара цялата вечер да надничаш в деколтето на Винъс.

— Скъпа, не можеш изобщо да ме ревнуваш от Винъс. Тя работи в моето студио.

— Обръщаш й прекалено много внимание, Мики. За мене това не е достойно за уважение.

— Трябва да правя актрисите щастливи.

— Ха! — изсумтя Абигейл и спря за момент.

Мики я хвана за задника.

— Ела тук, скъпа — придумваше я той. — Нали знаеш, че за мене ти си единствената.

* * *

Първото нещо, което Дона забеляза, когато се приближиха към дома й, беше БМВ-то на Табита, паркирано отпред.

— Слава Богу, тук са — каза тя на Джордж. — Бях започнала да се притеснявам.

— Той е шестнадесетгодишен, Дона. Прекалено много се безпокоиш за него. Санто има нужда от дисциплина, а не от галене с перо.

— Ама защо е довел Табита тук? — замисли се Дона. — Аз знам. Вероятно защото тези глупаци Столи са му дали да разбере, че не е желан гост на вечерята им. Санто е бил разстроен.

„Все някога щеше да дойде денят — помисли си Джордж. — Дона щеше да разбере какво чудовище е отгледала.“

Влязоха в къщата.

— Санто! — извика Дона в тъмното антре и се пресегна да включи осветлението.

— Сигурно са горе, в неговата стая — обади се Джордж.

— Ама защо я е довел тук? — повтори Дона.

„Защо толкова го мислиш?“ — каза си Джордж и я последва към личния им асансьор.

— Не мога да повярвам, че бяха поканили и Лъки Сантейнджело тази вечер — мърмореше Дона. — Това показва пълно отсъствие на преценка за нещата от страна на Мики. Оттук нататък ще го наблюдавам много внимателно.

— Да, скъпа — Джордж беше застанал плътно до нея в малкия, но луксозен асансьор.

Вратата на стаята на Санто беше затворена.

— Почукай — предложи Джордж.

— Защо? — и Дона със замах отвори вратата. — Това е моята къща.

Санто се беше проснал на леглото си като умрял. Върху него лежеше полуголата Табита — също надрусана до безсъзнание. Силна рап-музика се носеше от компакт-диска в задименото помещение. На нощното шкафче имаше полуизядена пица, пръснати пуканки, половин цигара марихуана и празна бутилка от уиски, несигурно балансирана в хоризонтално положение.

— Боже мой! — изплака Дона. — Какво е направила с детенцето ми?