Джаки Колинс
Вендета: Отмъщението на Лъки (30)

ГЛАВА 29

Единственото, което Лъки се погрижи да вземе от бюрото си, бяха снимките в сребърни рамки на децата й и на Лени. Тя ги грабна и без да каже нито дума повече, излезе от офиса си.

Киоко тичаше редом с нея, докато тя бързаше към колата си.

— Какво стана? — попита той почти толкова стреснат, колкото беше и тя.

— Този измамен, лъжлив кучи син ме е продал! — кипна Лъки. — Ще го погреба. Чуваш ли ме, Киоко? Ще погреба това копеле.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Киоко.

— Да. Уреди веднага да преместят всичките ми неща от офиса. Искам да се махне бюрото ми, коженият ми стол. Искам си всяко парченце мебелировка, което ми принадлежи. А ако онази жена ти създаде неприятности, обади се на адвоката ми.

— Направо не е за вярване това, което се случи — ядосваше се Киоко.

— Много е просто — заключи Лъки. — Измами ме моят довереник и бизнес съветник — господин Мортън Шарки. Но не се безпокой, Киоко. Ще открия защо и ще го накарам да съжалява. Ще го направя на парченца.

— Да се обадя ли на Чарли Долар, че си си тръгнала?

— Да, моля те, направи го — каза тя, докато се опитваше да овладее гнева си и да мисли разумно. — Не искам това да се разнася из студиото. Кажи на Чарли, че е изникнало нещо спешно.

— Разбира се, Лъки.

— Ще работиш при мене, в къщи, Ки, докато оправим тази работа. Добре ли е за тебе?

— За мене ще е чест.

Тя го изпрати да каже на Чарли, че няма да се върне, качи се в колата си и за момент поседя зад волана, докато поставяше купчината сребърни рамки на мястото до шофьора. Образът на Лени се втренчи в нея. Импулсивно вдигна снимката и целуна образа му през стъклото.

— Липсваш ми, любов моя — промърмори нежно. — Толкова, толкова ми липсваш.

О, Господи, какво ставаше с живота й? Първо Лени, сега това. Всичко се разпадаше… Всичко.

Тя избухна в сълзи и напусна паркинга — нямаше къде другаде да отиде освен в къщи. Когато се посъвзе, се обади на личния си адвокат Брус Грей и му обрисува ситуацията.

Брус беше шокиран колкото нея.

— Как е позволил Мортън да се случи такова нещо? — каза той.

— Да позволи ли? — избухна тя. — По един или друг начин той го е организирал.

— Защо? — попита Брус озадачено.

— За да ме разкара — каза тя горчиво. — Каквото и да е, аз смятам да го открия. Междувременно ще ти изпратя наличните документи. Направи ми пълен списък на всички, които имат акции. Да видим дали са продали, или просто са гласували за тази жена.

— Това ще е лесно.

— Името й е Дона Ландсман. Звучи ли ти познато?

— Никога не съм чувал за нея.

— Изготви ми пълен неин портрет. О, да, Брус — събери ми тази информация преди края на деня.

Когато пристигна в къщи, децата бяха навън, всичко беше мирно и тихо. Тя отиде до прозореца и се взря в прекрасната гледка на океана. Импулсивно изтича нагоре, преоблече се с фланелка и къси панталони и се отправи към брега. Обичаше морето — да повърви по линията, където се разбиваха вълните, беше отличен начин да си събере мислите и да премисли нещата.

Защо това се случваше на нея? Какво беше направила, за да го заслужи? Не беше ли достатъчно, че беше загубила Лени? Изглеждаше, че нещата се нареждат против нея, но не беше ли такъв и целият й живот? Да. А тя не беше ли в състояние винаги да побеждава? Да. Добре, значи и този път ще се сражава и ще спечели. Нямаше друг начин.

Когато се върна в къщи, се чувстваше по-добре. Можеше да се справи с това. Щеше да се справи с него. Все трябваше да има някакъв начин.

Прииска й се Буги да е тук. Точно сега той беше в отпуска, но, за щастие, се връщаше утре. В такова време имаше нужда от подкрепата на всички свои познати — а никой не беше по-лоялен от Буги.

Децата и Сиси бяха все още навън. Седна в дневната и се обади на Ейб Пантър, чудейки се дали вече е чул.

— Надявам се да си седнал — каза тя.

— Какъв ти е проблемът, момиченце? — изкряка той дрезгаво.

Автоматичен отговор:

— Колко пъти съм ти казвала да не ме наричаш така — пауза. — Други поеха „Пантър“. И — това е най-големият шок — любимият съпруг на внучката ти Мики Столи е бил отново назначен да го ръководи.

Ейб започна да преглъща на другия край на линията.

— Знам, че е трудно да се възприеме — каза Лъки. — Помислих си, че мога да дойда и да те видя, да получа съвет от тебе.

— Звучиш, като че ли наистина ти е необходим.

— Най-големият проблем е, че съм на кръстопът. Ще ти разкажа всичко, когато пристигна.

Тя се качи горе и бързо се преоблече. Точно когато излизаше от къщи, едно момче от цветарски магазин звънеше на вратата. Шофьорът излезе от колата и й връчи малък пъстър букет.

Тя скъса плика, извади картичката и бързо прочете надрасканото съобщение.

Съжалявам за снощи. Ще ти се обадя скоро.

Алекс

Това пък какво беше? Сто на сто не беше романтично съобщение. Не че искаше той да бъде такъв. Не че изобщо имаше нужда от него.

Хвърли картичката на масата в хола и излезе от къщи.

* * *

Алекс научи новините в самолета за Вегас. Лили го информира по телефона, че се носят някакви слухове, че някой е поел ръководството на студиите „Пантър“ и е освободил Лъки Сантейнджело.

— Няма начин — каза той. — Кой би го направил?

— Говори се, че е някаква бизнес дама. Изглежда, никой не я познава.

— Как е могло да се случи толкова внезапно?

— Очевидно е изхвърлила Лъки от студиото този следобед.

Алекс се намръщи.

— Какво е направила?

— Всички говорят за това.

— Виж какво друго можеш да откриеш, Лили, и ми се обади в хотела.

— Обади се Тин Лий.

— Тя пък какво иска?

— Каза, че ще е очарована да те види по-късно и че благодари за фантастичните рози и за поканата.

— Каква покана?

— Не знам, Алекс. Не мога едновременно да следя любовния ти живот и да ръководя продуцентската ти компания.

Алекс затвори озадачен. Защо Тин Лий е споменала за някаква покана, когато всичко, което беше написал, гласеше:

Съжалявам за снощи. Ще ти се обадя скоро.

Алекс

Хм… Поканата трябваше да е за Лъки. „Мога ли да те видя довечера? Обади ми се.“ Както и розите.

Майната му! Очевидно беше станала грешка. Тин Лий беше получила цветята и бележката за Лъки, докато Лъки трябва да беше получила тези за Тин Лий.

Той грабна телефона и се опита отново да се свърже с Лили. Линията не функционираше заради турбулентността.

Ръсел, човекът, който уреждаше местата за снимки, жизнерадостен мъж, стана от мястото си от другата страна на пътеката и се настани до Алекс.

— Как чете Винъс Мария днес? — попита Ръсел.

— Дяволски добре — отговори Алекс; в момента не беше в настроение да разговаря.

— Ще я вземеш ли?

— Не съм сигурен.

— Трябва да я вземеш — каза Ръсел. — Децата ми си купуват всеки неин компактдиск. Първи са на концертите й. Тя има добър имидж сред младата публика.

Ръсел беше работил в последните му три филма и Алекс ценеше мнението му.

— Как мислиш, че ще се сработи с Джони Романо? — попита той.

— И двамата са много пламенни — ентусиазира се Ръсел.

— Може и да си прав — отвърна Алекс, докато го обмисляше. — Ще се обадя на Фреди от Вегас и ще му предложа да направим пробни снимки.

— Дали тя ще се съгласи?

— Тя дойде и чете, нали?

* * *

Рон Манчио, най-добрият приятел на Винъс, пристигна в „При Орсо“ — препълнен италиански ресторант на Трета улица — с няколко минути закъснение. Рон беше висок и слаб и имаше права кестенява коса, вързана отзад на конска опашка, и издължено кокалесто лице.

— Е, мадам — рече той, докато подробно разглеждаше Винъс, която вече седеше на една маса във вътрешния двор и пиеше бяло вино.

— Сядай — каза тя, щастлива, че го вижда. — Поръчах за тебе. Вино и спагети. Аз плащам.

— Да не сме преоткрили себе си отново? — попита той, отпусна се на стола и протегна дългите си крака.

— Не, Рон — отговори тя. — Аз съм тази, която ще играе роля в новия филм на Уудс. Аз съм тази, която смята да спечели „Оскар“.

Рон вдигна вежди.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Вярвам, че ако искаш нещо достатъчно силно, можеш да го получиш. Погледни ни — ние сме прекрасен пример. Дойдохме в Лос Анджелис без нищо, а сега аз съм госпожица Суперзвезда-и-големи-пари, а ти си преуспяващ режисьор. Направо е невероятно, като си помислиш, че никой от нас не е завършил колеж.

— Много преуспяващи хора не са завършили колеж — компетентно заяви Рон. — Всички те са все бивши отрепки. А останалите финяги, които са си загубили младостта в колежи, свършват като роби в пощенската служба.

— Много философско, Рон. Влияние на големия магнат?

— Бих искал да не го наричаш така — подразни се Рон. — Ако го познаваше, щеше да откриеш, че е много приятен.

— Сигурна съм, че Харис фон Щеп са го наричали с много имена навремето, но никога и „приятен“.

— Е, той е такъв. Просто…

— Се стяга — предположи тя. — Това ли е думата, която търсеше?

— Винъс — сгълча я Рон и размаха пръст срещу нея. — Можеш да бъдеш много гадно малко момиче.

Сервитьорът донесе две порции спагети със сос от миди.

— Както и да е — каза Винъс. — Четох на Алекс и той, изглежда, ме хареса. Ще се обади на Фреди.

— Фреди? — попита Рон и хвана вилицата си.

— Не съм ли го споменавала? Фреди Леон ме представлява сега.

— Боже, Боже… Голяма сме работа.

— Беше време да си сменя агента — заяви тя с уста, пълна със спагети.

— И естествено трябваше да имаш най-добрия.

— Но разбира се!

— Стига бе!

— Разказах ли ти за новия си асистент Антъни?

— Неее…

— Прекрасен блондин — подразни го тя. — Това не беше ли твоята слабост — прекрасните блондини?

— Опитваш се да ме изкушиш?

— Бих ли се осмелила? — попита тя съвсем невинно.

— Да — каза Рон, навивайки спагети около вилицата си. — Точно това би направила.

— На колко е големият магнат? — зададе въпрос Винъс, сякаш не знаеше.

— Какво общо има възрастта му с останалото?

— Защото не трябва да се занимаваш с този старец — практикуват именно по-младите мъже. Онзи вече е минало. И ти нямаш нужда от него.

— Направо си готова за лектор — твърдо отговори Рон. — Спомня ли си мадам възрастта на Купър? Той е с най-малко двадесет години по-възрастен от тебе.

— Да. И виж докъде ме докара — каза тя печално.

— Като говорим за връзки — продължи Рон, — какво става с твоя масажист?

— Ах… Родригес — въздъхна Винъс, въртейки няколкото сребърни гривни, които носеше на тънката си китка.

— Не е ли каквото очакваше?

— Никой не е такъв, какъвто в действителност очакваш — отново въздъхна Винъс и се усмихна замислено. — Предполагам, че е добре.

— Само добре?

— Проблемът, Рон, е, че след Купър…

— О, искаш да кажеш, че репутацията на Купър е самата истина?

Тя се засмя меко.

— Купър беше най-добрият любовник, когото съм имала някога. Трябва да извървя дълъг път, за да намеря някой толкова добър, колкото е той.

— А… — проточи Рон. — Само ако можеше да си го държи в панталоните.

— Да — съгласи се Винъс и продължи шегата: — Всеки път, когато си ги разкопчае — и си губи акъла!

И двамата избухнаха в смях.

— А за този Антъни… — осмели се Рон.

Винъс направи гримаса.

— Толкова си похотлив!

— Струва си някой да се запознае с някого.

— Мисля, че кафето ще го пием у дома, нали?

— Е… Щом настояваш.