Джаки Колинс
Вендета: Отмъщението на Лъки (48)

ГЛАВА 47

— Той е тук — каза Буги.

— Как го накара да се върне? — попита Лъки.

— Опита се да избяга от града. Убедих го да не го прави.

— Носи ли ни отговор?

— Чуй сама.

Тя последва Буги в гаража. Същата сцена. Там седеше Сами глупака, завързан за стол. Зачервените му очи се оглеждаха уплашено из затвореното пространство — като животно, което търси начин да избяга.

Този път тя извади собствения си пистолет — малък сребърен автоматик, който имаше от години. Нямаше намерение да го използва като патетично извинение за този мъж. Обаче не беше лошо да затегне капана около него. Той беше стрелял в баща й, на сантиметри беше пропуснал малката Мария. Намерението му е било да убие Джино за пари. Ако това се беше случило, тя щеше да го пречука, без да се замисли — жалко парче човешки отпадък.

Тя се изправи пред него, като спокойно държеше пистолета пред себе си — за да може той да го види.

— Носиш ли ми име, Сами? — попита тя. Гласът й отекваше в празния гараж. — Надявам се да го носиш, защото днес не съм в настроение да се размотавам.

Сами погледна първо пистолета, след това — Буги, който се беше подпрял на стената.

— Давай — каза спокойно Буги. — Кажи й.

— Джон Фардо — той ме нае — измърмори Сами. Пот течеше по челото му.

— Кажи й кой е той — окуражи го Буги.

— Джон е шофьор. Един от неговите клиенти му казал да уреди работата.

— Какъв клиент? — попита Лъки. Черните й очи бяха смъртоносни и наблюдателни.

— Не знам — отговори Сами с изтънял глас. — Джон работи в „Галакси стар“ — в Сепулведа — докато се въртеше на стола, по плъхоподобното му лице се стичаше пот. — Сега ще ме пуснете ли да си вървя?

— Махай това лайно оттук, Буги — каза тя и се отправи към вратата. — И уреди да вземе всичките пари, които е получил, и да ги даде за благотворителност. Всяка стотинка.

Тя се върна в къщата, мислейки си, че вече няма такива стрелци като едно време. За късмет на Джино. Сами глупака беше сбъркан аматьор без капка мозък.

Тя седна в кабинета, обади се на информация и взе номера на автомобилната компания. След това им се обади.

— Имате шофьор на има Джон Фардо — каза тя много делово. — Той обикновено кара госпожа Ландсман… госпожа Дона Ландсман… Така ли е?

Администраторът я помоли да почака за момент, върна се и каза:

— Права сте, мадам.

— Добре. Трябва да се свържа с госпожа Ландсман по-късно. Джон ще я кара ли и тази вечер?

— Да, мадам. Той я кара всяка вечер.

Голяма изненада.

* * *

Алекс беше очарован, когато Лъки се обади и каза, че може да дойде. Той й обеща да я вземе в седем часа, след това веднага се опита да се свърже с Тин Лий и да отмени срещата. Тя не си беше в къщи.

Това много го нервира, тъй като Тин Лий знаеше, че вечерята ще е у Мики Столи. Обади се на Лили у дома й. Тя беше човекът, който решаваше всичките му проблеми, и той бе сигурен, че може да го измъкне от всяка бъркотия.

— Как мина огледът на местата за снимки? — попита Лили.

Той можа да чуе как работи телевизорът й и се зачуди дали тя беше сама.

— Добре — каза той. — Ъъъ… Слушай… Трябва да променя плановете си. Не мога да заведа Тин Лий у семейство Столи.

— Обади ли й се?

— Опитах се, но тя не си е в къщи. Какво да направя?

Лили намали звука на телевизора.

— Трябва да се срещнеш с нея в апартамента си и да й съобщиш лошата новина.

— Смятах да остана на брега.

— Да се обадя ли у семейство Столи и да им кажа, че няма да отидеш?

— Не, не го прави — бързо каза той. — Все още смятам да ходя.

— Все още смяташ да ходиш — произнесе Лили търпеливо, — но няма да вземеш Тин Лий със себе си?

— Позна.

— Да не би да имаш друга среща?

— Всъщност да.

— Тогава ти предлагам да се свържеш с Тин Лий колкото е възможно по-скоро.

— Много умно от твоя страна, Лили, но мисля, че току-що ти казах, че не мога да я открия, по дяволите.

— Съжалявам, Алекс — продължи тя, необезпокоена от все по-нарастващия му гняв. — Не мога нищо да направя.

Той подозираше, че Лили просто се наслаждава на объркания му любовен живот.

— Добре, добре — каза той ядосан, че тя не иска да му помогне. — Не ми се обаждай, ако намериш някакво решение.

Обади се на портиера на сградата на булевард „Уилшър“, където беше апартаментът му.

— В седем часа очаквам гостенка. Когато пристигне, кажи й, че ме задържаха по работа и че не мога да отида на вечерята. Тя да си отиде в къщи и да чака да й се обадя. Разбра ли?

— Да, господин Уудс — рече портиерът.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно, господин Уудс.

Алекс не знаеше какво друго може да направи. Ако подкараше обратно към града, за да се погрижи за всичко сам, щеше да закъснее да вземе Лъки. Най-добре беше да си остане на брега.

Влезе в спалнята си и се опита да реши какво да облече. Черно, разбира се, защото никога не носеше нещо друго. Черна копринена риза, черно сако на Армани, черни панталони. Щеше да изглежда добре.

Исусе! Беше нервен като тийнейджър преди първата му среща. Каква шега.

След като се облече, отиде до бара, взря се в една бутилка водка и реши да не пие. Половин цигара марихуана щеше да го отпусне. Трябваше да бъде свеж.

Погледна часовника се — беше почти седем.

Една цигара марихуана — и щеше да е готов на всичко.

* * *

Мики се качи в колата си и напусна студиото. Не се беше чувал с Винъс от изненадващото й посещение насам. Не знаеше дали това е хубаво или лошо. И какво, по дяволите? Тя щеше да дойде. Сега той отново беше шеф на „Пантър“ и всичко можеше да се случи. А той отчаяно искаше то да се случи, защото Винъс беше много пламенна и вече беше време и той да се услади с част от този нектар.

Беше приятно да е отново в „Пантър“. Не беше в негов стил да е начело на студиите „Орфиъс“ — да отговаря пред японеца, да върши всичко легално и с необходимото уважение. Мики беше свикнал да прави нещата по своя си начин, не си падаше по това, да дава отчет на някого.

Обади се на Абигейл от колата, за да провери как върви подготовката за вечерята. Тя веднага започна да ругае, защото не знаеше имената на приятелките на Купър Търнър и на Джони Романо.

— На кого му пука? — попита Мики, докато наблюдаваше една блондинка в черен мерцедес, която беше изскочила от една пресечка.

— Какво да напиша на техните картички? — оплака се Абигейл.

— Напиши ги, когато пристигнат — каза той нетърпеливо. Блондинката се движеше зад него. Той не я изпускаше от очи.

— Калиграфията не е една от моите силни страни — отряза Абигейл. — Имам човек, който ми надписва картичките.

Жена му наистина можеше да бъде таралеж в гащите, въпреки че той трябваше да признае, че откакто се бяха събрали отново, нещата вървяха по-добре, отколкото преди раздялата. Преди две години тя го беше изгонила, след като го беше хванала с Уорнър. Не беше забавно. Беше гадно да се живее на хотел — той умираше за удобствата на дома. Всъщност за негово учудване, Абигейл дори му липсваше.

Да, Абигейл, която даваше страхотни вечери и организираше социалния му живот, определено беше добра партия. Но това не означаваше, че той не можеше да чука насам-натам, когато го напънеше отвътре.

* * *

Абигейл затвори телефона на Мики, недоволна, защото той не беше разбрал.

— Консуела — извика тя икономката си. — Нямаме имената за тези две картички.

Консуела поклати глава — да не би да има значение. Тези американки се притесняваха за най-глупави неща.

Абигейл размаха картичката с името на Мики.

— Можеш ли да изимитираш тази калиграфия?

Консуела я погледна празно.

— Писането — каза Абигейл и повиши тон. — Можеш ли да го изкопираш?

— Разбира се, госпожо — отговори Консуела със свиване на раменете, което сякаш казваше: „Ти коя си мислиш, че съм аз? Някаква идиотка?“

— Кажи на иконома да ти даде имената на дамите с господин Търнър и с господин Романо и след това ги напиши на празните картички.

— Да, госпожо.

— И да го направиш както трябва.

След като разреши този проблем, сега трябваше да реши какво да облече. Имаше на разположение два тоалета — украсен с мъниста костюм от две части на Ноулън Милър или синя рокля на Валентино. И двата висяха в огромния й гардероб и чакаха одобрението на Мики.

Тя се качи горе и разтвори огледалото си за гримиране. По-рано същия ден беше идвал професионален гримьор, за да гримира лицето й. Абигейл беше много придирчива по отношение на кожата си и настояваше да се използват конкретни продукти. За почистване и ежедневни грижи за кожата използваше козметика на Питър Томас Рот — неговата козметика беше без аромат и предпазваше от появата на бръчици и чертички. Беше открила тези продукти по време на една почивка в Аспен и отказваше да използва каквото и да било друго. След Питър Томас Рот следваше Естий Лоундър с малко „Ревлон“ около очите.

Доволна от лицето си, тя започна да се безпокои за дъщеря си. Каква ли чудесия щеше да им сервира Табита тази вечер? Миналата седмица я бяха завели на семейна вечеря у Трейдър Вик. Тя беше със съдрани сатенени гащи, фалшиви татуировки по целите си ръце и тежки кубинки на Док Мартен. Изобщо не изглеждаше човешки. Мики се беше заклел никога повече да не се появява в обществото с нея.

Абигейл реши, че е по-добре да провери, и забърза към стаята на дъщеря си. Табита лежеше на леглото си, облечена с тениска и раирани долни мъжки гащи, и гледаше Аксел Роуз по МТВ. От компактдиска ревеше Бон Джоуви. Комбинацията от двамата беше оглушителна.

— Не се ли приготвяш? — Абигейл се опита да надвика шума.

— Всичко е наред — каза Табита и неопределено махна на майка си.

— Надявам се, че ще облечеш онази рокля, която ти купих от „Ниймън“ — Абигейл все още крещеше.

— Да, да — отговори Табита, като небрежно въртеше златната халка, която наскоро беше закачила на пъпа си.

Абигейл потръпна и се измъкна от невероятно неразтребената стая. Пред никого не би си го признала, но нямаше търпение Табита да се изнесе оттук.

* * *

Винъс реши да се облече в червено — убийствено къса рокля на Алая практически без гръб и с много смело деколте. Надяваше се Мики да полудее от страст. Дори и Алекс можеше да се впечатли — той също трябваше да има някакви чувства.

Антъни работеше до късно. Тя го извика да се качи в спалнята и да я огледа.

— Божествена! — възкликна той с необходимата доза искрено обожание.

— Достатъчно божествена ли, за да ми дадат ролята на Лола?

Антъни кимна с уважение.

— Няма друга актриса за тази роля.

Той определено знаеше какво точно да каже.

Колата на Джони пристигна малко след това. На дължина беше двойна — по-голяма от всяка друга кола, която тя беше виждала някога.

Зачуди се дали и пенисът му е голям като колата му. Ха-ха! Нямаше намерение да разбира.

Джони подсвирна, като я видя. Тя му направи комплимент за акуловия му сив костюм и черната гангстерска риза. Той й помогна да се качи в колата, борейки се с тайните си чувства. Тя се направи, че не е забелязала нищо.

Шофьорът на Джони беше красива чернокожа жена. Две телохранителки седяха отпред така изпънати, сякаш бяха глътнали бастун.

— Наистина ли имаш нужда от всичко това? — попита Винъс, докато се настаняваше на задната седалка.

— Разбира се, скъпа, а и ти трябва да имаш същото — каза той с хитра усмивка. — Спестява данъци.

„Господи, какви големи зъби имаш“ — помисли си тя, докато той се протягаше към бутилката „Кристал“ и й сипваше чаша шампанско. Обкръжаваше ги тиха рапмузика.

Тя прие чашата и се замисли за писмата, които получаваше.

— Как се оправяш с писмата от поклонници? — попита тя.

— Никога не ги чета, не искам и да ги виждам — отговори той и отпи шампанско, сякаш че беше вода. — Получавам много побъркани писма.

— И аз също. Напоследък някакви неприлични писма пристигат направо в дома ми. Някой ги оставя на стълбището пред вратата.

Той отново напълни чашата си.

— Охраната ти как позволява да се случи такова нещо?

Тя сви рамене.

— Загадка.

— Трябва да приключиш с това. Засили охраната и увеличи броя й в помещенията.

— Прав си.

— Ще ти препоръчам някои хора — каза Джони и ръката му небрежно се плъзна по бедрото й. — Щом ще работим заедно, и двамата трябва да имаме охрана през цялото време.

— Исках да поговоря с тебе за това — заяви тя и нехайно отмести ръката му. — Алекс е решил да даде ролята на Лесли Кейн. Аз няма да участвам във филма.

— Няма начин! — възкликна Джони и се намръщи.

— Страхувам се, че е така.

— Невъзможно. Кой ти го каза?

— Фреди Леон.

— Искаш ли да направя нещо в тази връзка?

— Ако ти желаеш — каза Винъс. — Само че не очаквай да ти връщам някакви услуги.

— Не се безпокой, скъпа — и Джони глътна още шампанско. — Когато Джони каже, че ще направи нещо — смятай, че е направено.

— Благодаря ти — сериозно отговори Винъс.

* * *

— Късно е — каза Лесли, когато Джеф се втурна в къщата. — Къде беше?

— Исусе! Задържах се в гимнастическия салон, не разбрах колко е часът — отговори той съвсем без дъх.

— Облечена съм и съм готова за тръгване — отбеляза Лесли. — Трябва да излезем в седем и петнадесет.

— Извинявай — рече той. — Взимам си един душ и след минута съм готов — и той се понесе към банята.

Той каква си мислеше, че е тя? Идиотка? Бил е с друга жена — можеше да го усети навсякъде около него. А дори и да не можеше, жена му се беше обаждала да злорадства. Да, Джеф беше женен. Обаче някак си изглеждаше, че е развил малка амнезия, когато трябваше да й каже.

— Аз съм Амбър — беше казала жената по телефона. — Съпругата на Джеф. Ако не ми вярваш, погледни в края на албума му — брачното ни свидетелство е скрито зад последната снимка.

— Защо се обаждаш? — безизразно беше попитала Лесли.

— Помислих си, че трябва да знаеш.

— Благодаря. Сега знам.

Това стана преди няколко дена. Нямаше представа защо се е обадила жена му, пък и всъщност не я беше грижа, защото Джеф нямаше да остане още дълго. Джеф й беше просто удобен, докато си върне Купър.

Тя все пак провери в албума му. Той беше женен мъж. Лъжлив женен мъж. Колко глупаво беше от негова страна да се измъква тази вечер, за да се види с жена си. Колко глупаво беше от негова страна да се измъква коя да е нощ, откакто беше с нея.

Тя го последва в банята. Той вече беше под душа и търкаше тялото си с насапунисана гъба.

— Кой още беше в салона? — попита тя. — Някой, когото познавам?

— Не, беше доста спокойно — извика той през нос изпод течащата вода.

Господи, той беше лош актьор, нищо чудно, че не беше пробил.

Тя взе шишенце парфюм от горната поличка и щедро пръсна зад ушите си и между гърдите. Купър обичаше парфюмите, миризмата го подлудяваше.

Тя се зачуди с кого ще се появи Купър тази вечер. Беше чела в клюкарските колони, че той се е появявал в обществото с няколко жени. Първо, с разведената съпруга на известен спортист; после — с водещата на телевизионно шоу, и, трето — с един немски супермодел.

Тя се надяваше да е първата — конкуренцията щеше да е по-малка.

Джеф изскочи изпод душа и започна енергично да се трие.

— Косата ти е мокра — отбеляза тя.

— Ще ми отнеме само две минути, ако заема сешоара ти.

— Знаеш го къде е.

Тя излезе от банята. Той беше тъп. Много тъп.

Ама какво им ставаше на мъжете? Очевидно разумът и ерекцията не можеха да вървят заедно.

* * *

Приятелката на Купър, Вероника, беше известен от ревюта и каталози модел, специализиран в представянето на секси, но все пак прилично бельо. Беше я срещнал в самолета и бяха излизали няколко пъти. Бе открил, че е привлекателна и доста интелигентна за модел. Не се беше залепила за него. Той обичаше такива жени. Единственото нещо, което не харесваше у нея, беше дълбокият й гърлен глас — тя звучеше като мъж.

— Здрасти, Купър — каза тя, когато той звънна в апартамента й. — Веднага слизам.

Вероника пътуваше много — от Ню Йорк до Париж и Лондон — и винаги беше в движение. Имаше апартаменти в Лос Анджелис и в Ню Йорк.

— Сигурна ли си, че не искаш да се кача? — попита той по домофона и автоматично си помисли, че може би едно духане няма да е лоша идея. Досега се беше държал като джентълмен. Но тази вечер планираше да приключи с това.

— Добре — обади се тя не много ентусиазирано.

Той взе асансьора до четиринадесетия етаж.

— Влизай — поздрави го тя на вратата, шикозно облечена в кремава рокля без ръкави; дългите й ръце имаха хубав тен и здрави мускули. Беше висока почти метър и осемдесет и пет, с дълга до раменете права коса, котешки очи, интересна захапка и малко по-дълъг нос. Ставаше.

Купър влезе в апартамента й — вече беше възбуден.

— Купър — тя веднага го забеляза, — ти си непоправим! Никога не съм срещала някой като тебе.

— Какво да направя, като ми е толкова приятно да те видя? — каза той, хвана ръката й и я постави върху възбудения си член.

— Спести го — изцвили тя. — За по-късно.

Ако беше направил това с Винъс Мария, тя би го извадила от панталоните му и би му дала каквото иска. Вероника беше малко по-студена, отколкото му харесваше. Тя беше звезда в собствената си област — може би твърде много звезда. Но като всеки известен модел и тя таеше мечтата да стане прочута актриса. Това беше нейната слабост.

Той промени тактиката си, плъзна ръка по деколтето й и я изненада. Тя не носеше сутиен.

— Хубави гърди — отбеляза той.

— Знам — каза тя и уверено се усмихна. — Ще тръгваме ли?

* * *

Чаят с Доминик беше като просветление. Тин Лий седеше изправена на покритото с тежка дамаска канапе и разгръщаше албума на Доминик — разглеждаше снимките на Алекс като дете. В началото на албума имаше негови снимки с баща му, как играе на брега, язди кон, плува. След това идваха снимките на рождените дни, където Алекс беше и с двамата си родители — и тримата бяха безгрижни и се смееха. Доминик беше посветила три болезнени страници на погребението на бащата на Алекс. Снимките на Алекс бяха сърцераздирателни — малкото му лице се беше превърнало в тържествена маска на скръбта, докато стоеше до ковчега. След това беше спрял да се усмихва и беше сериозен на всички снимки. Там седеше с баба си и дядо си, гледаше през прозореца, стоеше неудобно на двора. В края на албума имаше няколко снимки на Алекс в униформата на военната академия. Изоставена фигура в строга сива униформа с тъжно и самотно лице.

— Алекс имаше нужда от дисциплина — каза Доминик малко отбранително. — Аз не можех да се грижа за него — трябваше да уредя собствения си живот. Бях още млада, когато почина съпругът ми. Имах определени… потребности. Сигурна съм, че никой не е очаквал от мене да изоставя всичко.

— Разбирам — тихо се обади Тин Лий, без изобщо да разбира.

— Но Алекс не разбира — горчиво продължи Доминик. — Той ме обвинява за всичко.

— За какво? — с интерес попита Тин Лий.

— За смъртта на баща си — начервените устни на Доминик се нацупиха. — Алекс мисли, че с постоянните скандали аз съм тласнала Гордън към смъртта. Но не знае истината. Гордън беше безнадежден алкохолик и голям женкар. Имах всички основания да се карам с него.

— Двамата обсъждали ли сте някога това? — отново попита Тин Лий и отпи чай от крехка китайска чашка.

Доминик поклати глава.

— Не, Алекс отказва да говори за лични неща. Виждаме се само защото чувството му за вина му подсказва, че е длъжен да го прави.

— Ако мога да кажа нещо — намеси се Тин Лий. — Може би вие двамата не се разбирате така, както трябва, защото вие постоянно го критикувате.

— Критикувам го, за да привлека вниманието му — остро произнесе Доминик. — Ако аз не го критикувах, кой тогава?

— Мисля, че това прави Алекс нещастен — осмели се да каже Тин Лий, като се надяваше, че не прекалява.

— Не ставай експерт по неговите проблеми, скъпа — язвително рече Доминик. — Това, което става между мене и моя син, не е твоя работа.

Наказана своевременно, Тин Лий се изправи.

— Трябва да вървя — каза тя. — Алекс мрази да чака.

— Ела с мене, преди да си тръгнеш — нареди Доминик и я поведе към спалнята си.

Тин Лий я последва покорно. Доминик отиде до бюрото си и отвори стара кадифена кутия за бижута, която лежеше отгоре му. Извади оттам изключителен диамантен кръст на тънка платинена верижка.

— Виждаш ли това? — попита тя. — Принадлежеше на бабата на Алекс. Искам да го вземеш. Носи го довечера.

— О, не мога да го приема — сепна се Тин Лий. — Прекалено е скъпо.

— Не, скъпа, вземи го — каза Доминик и й го подаде. — Хубаво е да знам, че Алекс има някого, който да се грижи за него — момиче, което не е хукнало подир парите му.

Тин Лий застана пред огледалото и закачи диамантения кръст на деликатния си врат.

— Прекрасно! — ахна тя.

— Радвай му се — насърчи я Доминик. — Радвай му се още тази вечер. Това, че Алекс ще те води на вечеря с колеги, е добър знак.

— Надявам се всички ние да можем да вечеряме заедно по-нататък тази седмица — изрече Тин Лий.

— Да — съгласи се Доминик. — Би ми било приятно. Аз нямам много приятели. Доста съм самотна.

— Ще се постарая Алекс да го уреди.

Тин Лий забърза надолу и изчака пиколото да докара колата й.

С трепет погледна часовника са. Закъсняваше. Надяваше се Алекс да не е много недоволен.