Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Соломон срещу Лорд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Solomon Vs. Lord, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Пол Ливайн. Зелено дайкири

Редактор: Радка Бояджиева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, София, 2006

ISBN 954-585-700-5

История

  1. — Добавяне

6.
Тайната на Виктория

На влизане в залата на съдия Гридли, придружен от Марвин и Тереса, Стив набързо направи равносметка на живота си. Цинкавич го гонеше като диверсант, побърканата му сестра беше на свобода и може би го следеше с тайнствен пикап. И това не беше всичко — делото, за което жадуваше, явно беше извън възможностите му. Вероятно и жената.

Възможно ли беше, почуди се той, най-важният момент през последните два дни да беше времето, прекарано в затвора заедно с Виктория Лорд?

Съдебните заседатели бяха по местата си. Четяха, плетяха, гледаха в празното пространство. Рей Пинчър се разхождаше в галерията и стискаше ръцете на избирателите. Съдия Гридли си беше в кабинета и вероятно говореше по телефона с агента си по залаганията.

На прокурорската банка Виктория чинно премяташе подредените си картончета с бележки. Стив кимна с глава към нея:

— Марвин, кажи ми бързо какво мислиш.

— Обувки „Гучи“, змийска кожа. И тази преплетена кожена чанта „Ботега Венета“! Шикарно отвсякъде!

— Сигурно има голямо наследство.

— Не е само скъпо — каза Тереса. — Има и изискан вкус.

Стив се запъти към нея.

— Пожелайте ми късмет.

— Върви си блъскай главата в стената — рече Марвин.

Стив прецени миниатюрното бойно поле на Виктория. Томовете правна литература, струпани шест по шест, образуваха Линията Мажино[1] по края на масата й. В краката й имаше кашони, пълни с папки. На масата имаше отбелязани с листчета свидетелски показания, дебели папки с обвинения, кутия с индекси и дузина жълти листчета. Отстрани бяха подредени цветни химикалки, маркери, линия и ножици. Обядът й стоеше неначенат в пластмасова кутия.

Когато се приближи, Стив забеляза, че полата й е повдигната десетина сантиметра над коляното. Познаваше жени юристки, които умишлено съблазняваха съдебните заседатели. Но не и Виктория. Показването на бедрото беше напълно случайно. Но високо оценено.

Видя, че барабани с пръсти по масата. Прокурорско нервничене. Ноктите бяха лакирани в светлорозово. Представи си я в скъп козметичен салон. Масаж, маска на лицето, покрито с водорасли тяло. Прав беше Марвин. Шикарно отвсякъде.

 

 

Виктория също се беше загледала в ноктите си в момента. Преди да се втурне към съда, беше изрязала, загладила и лакирала ноктите си с цвят, наречен „Здрач в Аляска“. Бяха в ужасно състояние, олющен лак, излезли кожички. Обра с нокът малко лак отстрани. По дяволите, нямаше време. Кога за последно беше давала пари за маникюр, за педикюр да не говорим? Напоследък сама се грижеше за външния си вид, включително русите кичури в косата. „Уинтър Блонд“ номер осем с двайсет милилитра пероксид. Майкай, която прекарваше безкрайни часове в най-добрите салони, беше ужасена и не й го спести.

Виктория чу как стомахът й къркори. Нямаше време за обяд. Не и когато трябваше да се подготви за номерата на Соломон. Той се беше държал неочаквано добре, докато излагаше доказателствата си. Какво ли беше замислил? Пинчър беше прав, когато я посъветва:

— Бъди нащрек, когато се прави на глупак.

„Не се тревожи, шефе. Каквото и да каже или да направи Соломон, не може да ме разбие.“

Обеща си и още нещо.

„Ще спечеля.“

Имаше доказателства, имаше закони и беше по-умна от Соломон.

Виктория си представи, че е архитект, който чертае прецизни планове за солидна къща. Соломон беше вандал, събаряше колони, рисуваше със спрей графити. За него законът трябваше да се извърта, съдиите — да се манипулират, заседателите — да се объркват. Дори разследване не беше направил, за Бога! Беше класифицирала с индекси свидетелските показания по тема и по ключова дума. Всяко подобно дело беше извадено, обобщено и подчертано с жълто. Обвинителната й реч беше подготвяна със седмици. Когато Соломон дойде в съда, носеше само чаша кафе, косата му още беше мокра от душа и се бръснеше в асансьора.

Ето го, идва с дразнещата си усмивка. Пак ли зяпа краката й?

— Имам няколко професионални съвета за теб. — Стив паркира задника си на ъгъла на масата й.

Тя покри индексите, за да не може да й открадне обвинителната реч.

— Никога не пропускай обяда — каза той, като посочи недокоснатата пластмасова кутия. — Процесите изцеждат. Имаш нужда от енергия.

— Какво желаеш, Соломон?

Той взе ножиците от масата й, сгъна едно картонче и започна да го кръцка.

— Погледни моята маса. Какво виждаш?

— Клиентът ти. Здраво заспал.

Истина беше. Потънал в стола си, контрабандистът на птици Аманчо Педроса хъркаше, лигата му се стичаше по правоъгълните мустаци, които стигаха малко под долната му устна. Беше набит човек, около четиридесетте, облечен в смачкана гуявера[2].

Стив продължи да клъцка картончето.

— Какво друго виждаш?

— Нищо. На масата ти няма нищо друго, освен един празен черен тефтер.

— Почти празен — съгласи се той. — София ми написа домашния си телефон вътре, докато обядвахме.

— София?

— Съдебната стенографка.

Той посочи с глава привлекателната тъмнокоса жена, която сменяше ролката хартия в стенографската си машина. София Ернандес му се усмихна в отговор.

Прозрачната оранжева блуза на жената изглеждаше съвсем неподходяща за съда, помисли си Виктория. Беше възтесничка или пък гърдите й бяха възголемички?

— С какво се забавлявате двамата със София? — попита Виктория. — Караш я да ти препрочита най-добрите ти възражения ли?

— Стига, правя го за твое добро. Какво ще си помислят съдебните заседатели, когато погледнат към масата ми?

— Че не си се подготвил.

— Че не се притеснявам — той махна с ножиците към стената от юридически томове на масата на Виктория. — Тази малка крепост те изолира. Прави те враждебна. Отблъскваща. Заседателите си мислят: „Щом трябва да се поти толкова, значи няма достатъчно доказателства.“ Така че, втори съвет, идвай в съда с ръце в джобовете, но готова за бой.

— Ти карай по твоя начин, аз — по моя.

Стив разгъна нарязаното картонче и й подаде изрезка на птица с дълги криле.

— За теб. За да помниш този ден.

Вратата на съдебната зала се отвори и вътре влезе висок красив мъж със страхотна сребристоруса коса.

— О, не! — простена Виктория. Тя взе пластмасовата кутия със салатата и я пъхна в един от пликовете с доказателства.

Красавецът се запъти към тях с широки крачки. Носеше сиви панталони, сив блейзър и бяла риза с клубна вратовръзка. Иглата му беше ключ от „Фи Бета Капа“[3]. Той погледна Стив право в очите и му протегна ръка.

— Аз съм Брус Бигбай — каза той толкова бодро, сякаш се кандидатираше за общински съветник. — Ти ли си Стив Соломон?

— Аз съм, освен ако не си раздавач на призовки.

Брус Бигбай? Името му беше познато, но не можеше да си спомни откъде.

— Знам всичко за теб. — Бигбай стисна ръката на Стив толкова силно, сякаш се канеше да чупи орехи. Наведе се и целуна Виктория по бузата.

— Здравей, съкровище.

Съкровище?

— Брус, какво правиш тук?

— Долу има заседание на областната комисия. Как беше салатата с авокадо?

— Много вкусна — отвърна тя, стрелна с остър като нож поглед Стив, който благоразумно запази мълчание. — Толкова мило от твоя страна да я направиш.

Кой, по дяволите, е този? Приятел или личен готвач?

— Скъпа! — Брус Бигбай звучеше разтревожено. — Къде ти е пръстенът?

Виктория погледна към съдебните заседатели, после прошепна:

— Малко е показно пред съдебните заседатели.

— Глупости! Те ще разберат. Имаш мъж, който те обича достатъчно и върши нещата както трябва.

Виктория се усмихна едва-едва, бръкна в италианската си чанта, извади малка кадифена кутийка и я отвори.

— Мамка му! — Стив се зазяпа в огромното парче диамант, издигнато на четири пиедестала, като някоя от онези къщи, построени върху колове в Бискайския залив. От двете страни имаше две редички от по-малки, но доста топчести диаманти.

Виктория си сложи пръстена. Изглеждаше достатъчно тежък, за да й навехне китката.

— Сгодена ли си? — Стив се почувства така, сякаш някой му беше забил един в корема.

— Кажи, Стив, обичаш ли авокадо? — попита Бигбай.

— Не съм се замислял много по този въпрос — все още обработваше информацията.

„Виктория Лорд беше сгодена!“

— Защото в понеделник мога да донеса две салати — предложи Бигбай. — Малки марулки, домати и прясно авокадо от „Бигбай Фармс“.

„Бигбай Фармс“. Бинго! Хиляди акра между Хоумстед и Евърглейдс. Земеделие, имение, обработваема земя…

Бигбай продължи:

— Нищо не повдига духа така, както шест грама растителни влакна.

— Или хиляда грама бурито с телешко — каза Стив, изпадайки в дълбока депресия.

— Нитритите ще те убият, приятелю. Слава богу, че накарах Виктория да стане вегетарианка.

Стив можеше да се закълне, че онзи ден беше видял как Виктория си гризка ребърца в „Суит Патейто Пай“.

— Устни, които докосват свински пържоли, никога няма да докоснат моите — заяви Бигбай.

„Дявол да я вземе, защо не ми каза?“

Красива жена без годежен пръстен беше като пистолет без предпазител. Знаеше, че я харесва. Беше й предложил „Маргарита“ и тапас плюс личните си напътствия. А тя била заета. Но го остави да продължи. Беше ли разказала на Бигбай за кретена, който й налита? Бяха ли му се присмивали, докато си хапваха гуакамолето?

Колкото повече се замисляше Стив, толкова повече се разгаряше огънят в него. За какъв дявол й даваше съвети? Използваше шагренови ръкавици вместо метален бокс? Не беше ли длъжен ревностно да защити клиента си?

Правилно. Стой, та гледай. Предисловието към четвърта точка от Етичния кодекс.

„Ревностна защита. Задължително. Не се приемат страхливци.“

Дотук с елегантната победа! Време беше да заведе Виктория Лорд на училище и да й открадне парите за обяд. Щеше да коли и беси, да подпали земята, да остави ями от бомби в съдебната зала. Когато свършеше с нея, кракът й повече нямаше да припари в Съдебната палата.

В ума му се прокрадна друга мисъл, болезнено осъзнаване на истината, която щеше да му извади очите. Това, което замисляше, не беше ревностна защита, а ревнива защита. Прав ли беше Марвин?

„Делото Барксдейл ти е само алиби. Момичето искаш ти.“

Вече не. Колкото до намерението му да се докопа до делото Барксдейл, забрави го. Той си представи как Виктория и диамантеният Брус Бигбай му се подиграват във фермата: „Соломон е ненормален, мисли си, че ще му пратя Кат Барксдейл.“

— Стив, може ли да ти кажа нещо?

Какво, по дяволите, искаше Бигбай?

— Давай — отвърна Стив.

Брус сложи покровителствено ръка на рамото на Виктория.

— Моята мила ми каза, че си страхотен съперник.

— Така ли ти каза?

Брус се разсмя, като човек, който не дължи нищо на никого.

— Всъщност каза, че си гадно копеле, което трябва да бъде лишено от адвокатски права, нашибано с камшик и изгонено от града.

— Има много точна преценка за хората.

— Не е ли време за изслушването ти, скъпи? — попита Виктория.

Бигбай продължи нататък, като гледаше Стив право в очите:

— Казах на Виктория, че ти си бойното й кръщение. — Спря и после продължи: — Не се обиждаш, нали, че казах „кръщение“? Нали си евреин?

— Няма проблем. По-добре е от „бойния й Бас-Мицвах“.

— Казах й, че да кръстоса саби с теб е добра закалка, преди да се заеме със семейните дела.

— Не те разбирам, Брус.

— След като се оженим, искам Виктория да се качи на борда. Да влезе в управителния съвет на курортно селище Бигбай. Превръщаме селскостопанска земя във ваканционни селища. Повече от осем хиляди потенциални собственици. Представяш ли си купищата документация?

— Споделена собственост? — попита Стив. — Продаваш почивки в Евърглейдс?

Бигбай вдигна ръка.

— Моля те! Това е остаряло. Ваканционните дялове отразяват модерната сензитивност.

— Все едно да викаш на бунищата „санитарни слоеве“?

— Мога да ти предложа страхотен дял от къща на самото езеро. Предлагаме и стаи, снабдени с всички удобства.

Прекъсна ги пиукане. Бигбай извади пейджъра си и го погледна.

— Охо! Областната комисия се е събрала. Трябва да вървя.

Той целуна Виктория по бузата, тупна приятелски Стив по гърба и бързо излезе от съдебната зала.

Виктория се правеше, че преглежда бележките си.

— Не казвай нито дума.

— Договори за недвижима собственост? Ще ставаш писарушка? — каза Стив. — И какво беше това със салатата?

— Алергична съм към авокадо.

— И не си казала на годеника си?

— Ще нараня чувствата му.

— Защо не си толкова мила и с мен?

— Ти нямаш чувства.

— Значи можеш да си искрена с човек, когото наричаш „гадно копеле“, но трябва да лъжеш човека, когото твърдиш, че обичаш?

— Това не те засяга.

— Може ли да ти задам един личен въпрос?

— Не.

— Този Бигбай да няма трийсетсантиметров хуй?

— Толкова си вулгарен!

— Защото не разбирам какво виждаш в него.

— Върви си на мястото.

— Той не е подходящ за теб. Няма поетична душа.

— А ти имаш?

— Може и да нямам — отвърна Стив. — Но поне ми се иска да имах.

— Всички да станат! Заседанието на единайсети съдебен район към окръг Маями-Дейд е открито! — Елууд Рийд, възрастният съдебен пристав, извести пристигането на Негова милост, сякаш съдията беше Чарлс II, който се възкачва на трона. — Всички, които имат дела пред уважаемия съд, да се приближат!

Съдия Гридли влезе тържествено с развяваща се мантия и махна с ръка всички да седнат.

— Обвинението и защитата готови ли са да продължат?

— Обвинението е готово, Ваша чест — отвърна Виктория.

— Защитата е готова, има желание и може, Ваша чест — каза Стив, като излезе пред банката.

— Защитата да призове първия си свидетел — нареди съдията.

— Защитата призовава господин Ръфълс — каза Стив.

— Възразявам! — Виктория скочи от стола си и се спъна от един куп с книги.

— На какво основание? — попита съдията.

— Господин Ръфълс е папагал — каза тя.

Бележки

[1] Силно укрепена френска отбранителна линия през Втората световна война. — Б.пр.

[2] Бяла риза, характерна за Латинска Америка. — Б.пр.

[3] Наименование на братство в елитен колеж. — Б.пр.