Пол Ливайн
Зелено дайкири (4)

3.
Цинк Амебата

Докато крачеше по коридора пред съдебната зала на съдия Гридли, мислите на Стив се насочиха далеч от процеса за контрабанда на птици. Искаше да се докопа до делото „Барксдейл“ преди някоя по-голяма и по-бърза акула да го е изпреварила. Делото можеше да промени живота му. И по-важното — живота на Боби.

Едва миналия месец Стив се беше консултирал със специалист по болести на централната нервна система. Никой не можеше да определи точно какво е заболяването на племенника му, което съчетаваше остро разстройство в развитието с изключителни умствени способности. Момчето можеше цял час да седи със скръстени крака на канапето и да се поклаща напред-назад, изгубено в собствения си свят, и изведнъж да избухне в плач, а след пет минути да започне да рецитира дълги пасажи от „Енеида“.

На латински.

И после на старогръцки.

Лекарят жонглираше с неразбираеми словосъчетания като „фронтотемпорална деменция“, „парадоксално функционално улеснение“ и „задържана невронна стимулация“. Единствената фраза, която Стив ясно разбра, беше „пет хиляди долара на месец“ — таксата за частен учител и терапевт.

Така че колкото повече си мислеше за делото „Барксдейл“, толкова по-митични размери придобиваше то. Естествено, парите и известността щяха да бъдат супер, но търсенето на златното руно беше за Боби. Делото „Барксдейл“ можеше да се окаже билетът му към по-добър живот.

Но как да привлече клиента?

Понеже не се движеше с любителите на хайвер и шампанско, Стив си даваше сметка, че някой трябва да го представи на вдовицата. И то бързо. Видя, че има пет минути преди да си насади задника на банката на защитата по делото „Педроса“ — достатъчно за един телефонен разговор. Като продължаваше да крачи в сумрачния коридор, той набра кантората си от мобилния си телефон.

— Ола! Стивън Соломон и съдружници — обади се Сесилия Сантяго, макар че нямаше никакви съдружници.

— Сеси, знаеш ли кой е Чарлс Барксдейл?

— Мъртъв богат бял мъж. Казаха го по новините.

— Познаваме ли човек, който да е близък с жена му Катрина Барксдейл?

— Прислужницата й?

Сеси не беше най-добрата секретарка, но работеше за без пари. Културистка с избухлив нрав, благодарна на Стив, че я отърва от затвора преди година, когато спука от бой гаджето си, което кръшкаше.

— Още ли ходиш по клубовете на плажа? — попита Стив.

— Снощи бях в „Параноя“, онази вечер в — „Генгбенг“.

— Катрина била голяма купонджийка. Не си ли я засичала някъде?

— Майтапиш ли се? Не ме пускат във ВИП залите.

Зад него в коридора се чу писклив глас:

— О, господин Соломон…

Стив се извърна и видя към него да се търкаля лоена топка.

— Гадост! Ще ти звънна по-късно.

Джак Цинкавич задръстваше целия коридор. Четиридесетинагодишен, Цинкавич имаше огромно безформено тяло и велуреното му сако беше толкова издуто на хълбоците, сякаш покриваше кобур с два револвера с по шест патрона. Кожата му беше с цвета на стрида, а белезникавата му коса беше подстригана с машинка, от което квадратната му глава изглеждаше като бетонно блокче. Цинкавич работеше за отдел „Семейни грижи“ в прокуратурата на Пинчър и беше — ако това изобщо бе възможно — още по-голям сухар и от шефа си. Хранеше се сам в кафенето всеки ден и беше известен като Цинк Амебата, защото непрекъснато се въртеше при споразумения. Според Стив беше въпрос на лош късмет, че Цинкавич представляваше щата в делото за попечителство над Боби.

Стив си мислеше, че делото ще е фрас-прас и готово. Аз съм му вуйчо, обичам Боби, естествено, че ще остане при мен. Но нещата бяха загрубели. На прослушването Цинкавич нарече Стив „некомпетентен, негоден и несвикнал със семейния живот настойник“ и предложи грижите за Боби да се поемат от държавата. Стив беше шокиран защо рутинна процедура се превръща в ожесточена улична схватка.

Цинкавич спря с пухтене.

— Вярно ли е, че пак си бил арестуван тази сутрин?

— „Арестуван“ е малко силничко. По-скоро пратен на черната дъска да изтрие тебешира.

— Няма да изглежда добре в делото за настойничество. — Цинкавич изглеждаше доволен като палач, който затяга примката.

— Няма нищо общо с Боби.

— Свързано е с това дали ставаш за родител. Ще трябва да го доведа до знанието на съдията.

— Прави каквото знаеш.

— Притеснява ме, че се повтаря — продължи Цинкавич. — Сестра ти е осъдена за престъпление, ти влизаш и излизаш от затвора, а баща ти е съдия, лишен от права…

— Не беше лишен, сам си подаде оставката.

— Както и да е. Мисълта ми е, че цялото ви семейство изглежда забележително неподходящо да се грижи за дете със специални нужди.

— Пълни глупости, Амеба, и ти го знаеш.

Стив се проклинаше за безразсъдството си. С наближаването на изслушването за настойничество престоят му в пандела днес не беше най-умното нещо.

— Държавата просто взима присърце интересите на Робърт — отвърна Цинкавич.

— Държавата няма сърце.

— Имаш неправилна нагласа. Това е другото, което възнамерявам да сведа до вниманието на съдията.

— Ако си приключил, трябва да вървя.

— Не и преди да определим дата за домашна визита. Не си разрешил на доктор Равкдрайв да продължи с посещенията си.

— Тя плаши Боби. Не искам да идва.

— Нямаш избор. Или ще я пуснеш, или ще извадя съдебна заповед и ще приберем Боби.

— Ще извадиш друг път!

Стив усети как го залива гореща вълна и се помъчи да овладее гнева си. Първо евтиният удар по баща му, сега заплахата да отведе племенника му. Копелето нарушаваше неписаното правило, че можеш да се подиграваш на противника си за всичко от кройката на костюма му до големината на онази му работа, без обаче да закачаш семейството му.

Цинкавич се ухили мазно.

— Може би няколко дни в общежитието за малолетни ще променят решението на Робърт, а и твоето.

— Ах, ти, кучи сине! — Ръката на Стив се стрелна нагоре, сграбчи вратовръзката на Цинкавич и я омота около юмрука. — Ако щурмоваците ти някога пипнат с пръст племенника ми, лично ще…

Стив навря възела в увисналата шия на Цинкавич, като го натискаше все по-силно и по-силно, докато огромните му бузи не станаха тъмночервени. След като се вторачи за миг в ококорените му очи, Стив го пусна.

— Това е физическо насилие! — изписка Цинкавич. „Нашилие“, така прозвуча.

— Сведи го до вниманието на съдията — отвърна Стив и се отдалечи.

 

 

Много умно, помисли си Стив, докато тичаше към съдебната зала. Ужасно умно! Да вбеси човека, който можеше да съсипе живота на Боби.

Никога не бих загубил самообладание така, докато представлявам клиент. Но това е лично.

На средата на коридора той задмина Виктория, притиснала мобилния телефон до ухото си.

— Много съжалявам, Кат — казваше в розовата си нокия. — Ако мога да направя нещо, само кажи…

„Кат? Стига бе! Това да не би да е умалително от Катрина?“

Стив забави ход и изостана няколко крачки.

— Разбира се, че ти вярвам. Знам, че не би го… — каза Виктория. — Двамата с Чарли изглеждахте толкова щастливи заедно. Боже, толкова ми е мъчно за теб!

Добре, има логика. Госпожица победителка на Ла Горс няма как да не познава семейство Барксдейл.

— Моля те обади ми се, ако имаш нужда от нещо. Сериозно.

Виктория затвори и Стив се доближи до нея.

— Приятелки ли сте с неутешимата вдовица?

— Подслушваше ли?

— Хайде де, имаме само минутка.

— Срещаме се в клуба. Защо питаш?

— Уреди ми делото и ще получиш комисионна.

— Ходатайството е незаконно — скара му се тя.

— Мислиш, че Джони Кокран чака да му се обадят ли?

Тя спря на вратата на залата.

— Защо, за Бога, да те препоръчвам на когото и да било?

Той се помъчи да намери отговор, но не можа. Тя влезе в залата със самодоволен вид. Докато вратата се затваряше под носа му, Стив трескаво мислеше. Как можеше да убеди Виктория, че има всичко необходимо, за да помогне на наскоро овдовялата й приятелка? И дори ако повярваше, че е най-добрият адвокат в града, какъвто не беше, защо би му осигурила делото?

Изведнъж откри отговорите и на двата въпроса.

Щеше да промени отношението си. Край на заяжданията, край на обидите. На възобновеното дело „Педроса“ той щеше да покаже милата си и благородна страна. Но пак щеше да спечели. Тя нямаше да бутне делото на неудачник.

„Затова трябва да спечеля делото чисто.“

Добре звучи, реши той. Имаше само един мъничък недостатък. Може би ако неговият контрабандист на какадута беше невинен, той би могъл да спечели чисто. Но дори и късоглед съдия, и спящи заседатели щяха да видят, че Аманчо Педроса е толкова чист, колкото под на кафез.