Пол Ливайн
Зелено дайкири (45)

44.
Признанието

Стив караше, а на седалката до него Виктория преговаряше бележките си. Завиха на север по Роналд Рейгън авеню, кръстена на името на бившия президент на САЩ, защото веднъж ял кубински сандвич в един ресторант там. Щяха да минат напряко по Корал Уей, да завият по Двайсет и седмо авеню и да пристигнат в Съда за малолетни вероятно две минути по-рано. Стив знаеше, че няма много време да си признае.

— Има нещо по делото на Боби, за което не съм ти казал.

— Така ли? — остави бележките си, изглеждаше разтревожена.

— Разполагам с доказателства, които напълно дискредитират Равкдрайв.

— Какви са те? — вече звучеше подозрително.

— Използва незаконно лекарство, което не е одобрено от Агенцията за надзор на храните и лекарствата.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Но не можеш да използваш доказателството.

— Защо?

— Защото го откраднахме.

— Ние?

— Добре. Аз. Всъщност Кадилак по моя молба. Прерови кошчето й за боклук.

— Кошчето за боклук? Като делото за Мечо Пух? — тя поклати глава.

Стив знаеше за какво говори. Съдията беше отхвърли иск срещу „Дисни“, защото ищецът беше преровил боклука на компанията.

— Горе-долу. Затова трябва да действаме предпазливо.

— Как може да се действа предпазливо с нелегално придобито доказателство?

— Да накараш Равкдрайв сама да признае, че използва неодобрено лекарство.

— И как по-точно да го направя?

— Заложи на гордостта й. Тя наистина вярва, че го прави за добро. Независимо колко е неетично.

Докато минаваха по моста на Двайсет и седмо авеню, разказа на Виктория за мнението, което Равкдрайв беше изразила в подкрепа на опасни медицински изследвания, заклеймявани от морална гледна точка.

— Не я е страх да заеме непопулярно становище, да върви срещу общоприетото мнение. Следва собствените си принципи, а не тези на Агенцията за контрол върху храните и лекарствата.

— Значи е като теб? — каза Виктория. — Създава си собствени закони?

— Моите не подлагат на риск живота на хората. — Стив мина на жълто, един шофьор наду клаксона. Бяха само на една пресечка, продължиха през тунела, в който имаше магазин за алкохол, магазин за шалове и заложна къща.

— Ключът да я накараш да си признае се крие в това, че тя не се срамува. Напротив, гордее се с това, което прави. И това ме кара да си мисля, че няма да излъже.

— Интуицията ти пак, нали?

— Да. Плюс разследването. Нещо, на което ти ме научи.

Той спря колата на паркинга и реши, че съдът за малолетни прилича повече на затвор, отколкото на съдебна палата. Бетонни блокове се издигаха около празна бетонна тераса, която беше толкова уютна, колкото и заграден двор в затвора. Голите стени на сградата, някога бели, сега бяха набраздени от ръждиви петна. Неприятно, безлично място. Стив се почуди как щеше да реагира Боби на непознатата обстановка. Щяха да разберат утре, като го доведат да се срещне със съдията. Тази вечер беше с Марвин и Тереса, ядеше кубински сандвич и пиеше шейк във „Версай“ на Кале Очо.

— Не знам дали ще мога да го извъртя — каза Виктория.

— Разбира се, че ще можеш.

Те излязоха от колата и влязоха вътре, един самолет, който се готвеше да кацне на летището в Маями, изрева над главите им. Тя продължаваше да изглежда притеснена.

— И двамата може да идем в затвора и да си загубим работата.

— Ако го изиграеш както трябва, Равкдрайв никога няма да разбере откъде имаме информацията.

— Ами ако се издъня?

— И двамата отиваме в затвора и губим работата си — отвърна Стив.