Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Соломон срещу Лорд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Solomon Vs. Lord, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Пол Ливайн. Зелено дайкири

Редактор: Радка Бояджиева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, София, 2006

ISBN 954-585-700-5

История

  1. — Добавяне

18.
Лиса от Интеркорс

Когато зави на ъгъла на Къмкуот Авеню, Стив вече едва си поемаше въздух. Не му беше останала капчица адреналин, краката му бяха като в бетон. Задъхан и уплашен. Като наближи, видя две коли, паркирани на покритата с чакъл алея.

Нито едната, нито другата беше зелен пикап.

Едната беше старият му кадилак. Другата беше крайслер сива като акула с четири врати и гуми „Блекуол“. На стикера върху бронята пишеше: „Бибиткай си колкото искаш, презареждам.“

Стив обиколи крайслера и се наведе, докато се мъчеше да си поеме въздух. Страхът му намаля. Досещаше се на кого е тази кола и един поглед през прозореца потвърди предположенията му. На предната седалка имаше чифт спайкове — четирийсети номер, реши той, — ръкавици и протектори. На задната седалка се търкаляха няколко стика за лакрос, шалчета, тиксо и кутия с високопротеинов прах.

Да, знаеше кой е вътре и никак не се радваше. Като пропъди мислите за зеления пикал, той прескочи надвисналите над каменната пътека листа на юката и се втурна в къщата.

Доктор Лиса Равкдрайв стоеше по средата на всекидневната му с ръце върху широките си яки хълбоци. Докторката носеше практични обувки и сив делови костюм. Косата й беше опъната толкова здраво назад, че като че ли приплескваше скалпа й. Беше едра, без да е дебела. Краката й бяха като два яки дънера, които се спускаха към дебелите глезени. Имаше широко мило лице, което прикриваше както безкрайна упоритост, така и дълбоко стаена ярост. На едната й буза имаше следа от белег, извит под формата на коса, спомен от удар по време на игра на лакрос в колежа преди двайсет години.

Въпреки всичките си усилия Стив Соломон не беше успял да пробие обвивката на доктор Лиса Равкдрайв. Когато му беше зачислена като консултант от „Семейни грижи“ по делото на Боби, Стив опита да подходи приятелски, като изтъкна общото им минало.

„Е, значи и двамата сме спортували в колежа.“

В интерес на истината тя беше постигнала много повече от него — шампион на Америка в Пен Стейт. Той знаеше малко за лакроса, но разбра, че позицията й на защитник е подобна на тази на полузащитник във футбола, където беше добре да си едновременно бърз и враждебен.

Стив си беше написал домашното. На първата им среща беше попитал доктор Равкдрайв за изследванията й върху проявите на гениалност при аутизма и фронтотемпоралната деменция, натрапчивото учене и фотографската памет, визуалната образност и ехолалията. Дори беше прочел статията й в „Психологията днес“: „Отключете вашия Рейнмен“. Използва адвокатския трик — Очарователна сте, разкажете ми повече за себе си, — с който караше свидетелките да се отпуснат.

Нищо не се получи. Лиса Равкдрайв гледаше на него като на съперник, който се домогва до общата цел. Ако не успееше, щеше да го повали, като го спъне или забие лакът в далака му.

Във всекидневната Боби се беше сгушил в ъгъла на канапето. Бос, само по гащета и тениска, той притискаше колене към брадичката си и мълчаливо се люлееше, главата му беше килната настрани, а погледът — разфокусиран. Обратно в черупката. Видът му беше същия, както преди десет месеца, когато Стив го беше спасил.

„Майната й! Боби няма да се оправи с дни.“

— Всичко е наред, хлапе — каза Стив и се приближи към него.

— Тя няма да ме отведе? — Гласът му се беше превърнал в скимтене.

— Разбира се, че няма. Само ще си поговорим малко — опита се да прикрие гнева си. — Докторе, трябваше първо да се обадите.

— Посещенията по домовете нарочно са непредвидени — отвърна тя.

— Това е нарушение на частната ми собственост, която е гарантирана от член еди кой си на конституцията на Флорида.

— Член Трети, параграф двайсет и три — прошепна Боби.

— Какво ще кажете? Племенникът ми познава закона по-добре от мен.

— Сигурна съм, че е така — изстреля сухо в отговор тя. — Но мен ме притеснява друго. Вижте горкото дете.

Боби трепна, после се извърна и се вторачи в невидима точка от вселената.

— Плашите го — каза Стив. — Мамка му, и мен също!

Равкдрайв свали сивото си сако. Изглежда възнамеряваше да остане за по-дълго.

— Робърт трябва да бъде в „Рокланд“, където има всички условия за неговите специални нужди.

— Няма нужда от болница. Ще наема частен учител и терапевт.

— Кой?

— Най-добрите. Веднага, щом си получа хонорара след процеса.

— Добре. Каква е тази кочина тук?

— Каква кочина?

Стив събра на куп нахвърляните списания по дъската за сърф, която му служеше за масичка. Не понечи да събере празните бирени консерви и кутиите от пица, които стояха там вече три дни. Декоративната палма в ъгъла беше изсъхнала и се беше превърнала в увиснал скелет от кафяви листа.

— Когато сестра ти ти е дала Робърт…

— Джанис не ми го е давала, аз го спасих.

— Подробностите около случая са толкова неясни, че нямам търпение да чуя показанията ти под клетва.

На Стив това му прозвуча като заплаха. Нещо, което би казал Цинкавич. Помъчи се да запази самообладание. Нямаше смисъл в доклада си Равкдрайв да добави и „войнствен“ до „не бърше праха“.

— Сигурна съм, че майката на Робърт иска той да получи възможно най-добрите грижи — продължи Равкдрайв.

— Джанис е пълна ненормалница, която се грижи само за себе си. Аз съм единственият човек, на когото му пука за Боби.

— Тогава би трябвало да искаш най-доброто за него.

Стив усети, че се разгорещява, което почти никога не му се случваше в съда. Да защитаваш себе си беше друго. Невъзможно беше да останеш безпристрастен.

— Няма по-добро място от „Рокланд“ за гениални аутисти — продължи Равкдрайв. — Робърт може да придобие професионални умения, а ние можем да научим повече за него и останалите като него.

— Няма да ви позволя за тикате електроди в мозъка му.

„Спокойно. Не се пали.“

— Трансчерепното магнитно стимулиране не е опасно. А медикаментозната ни терапия е доста обещаваща.

Тя се приближи до Боби и го погали по бузата, той се сгуши още по-навътре в канапето.

— Каквото и да му се е случило, способностите му за запаметяване са като на високоинтелигентните аутисти, но за разлика от тях, той няма органични мозъчни увреждания. Осъзнавате ли каква рядка възможност е това?

— За вас или за Боби?

— Неотстъпчивостта ви ще бъде отбелязана в съдебния ми доклад — сега звучеше съвсем като Цинкавич.

— Би трябвало да останете безпристрастна, докторе, а не да играете по свирката на Цинкавич.

— Смятате, че има заговор срещу вас, така ли? Чувствате ли се преследван, господин Соломон?

— Чувствам се сякаш са ме ритнали в слабините.

— Имате ли необясними изблици на ярост?

— Мамка му! Искате да ме изкарате психопат, докторе, давайте тогава.

— Езикът, който държите, също ще бъде отбелязан.

— Какво имате против мен? С какво съм ви обидил?

— Нищо — отвърна тя. — Загрижена съм единствено за доброто на Робърт.

 

 

Всъщност Лиса Равкдрайв не можеше изобщо да понася Стивън Соломон. Самоувереното му перчене на момче от града. Маниерите му. Разхайтен нехранимайко, така би го нарекла майка й Една. Дори пружиниращата му походка. Сякаш държеше ключа към някое тайно кралство, сякаш всяка крачка го водеше към заслужено удоволствие.

Даваше си сметка, че смесените чувства на гняв и завист, които изпитваше, бяха напълно неоправдани. Беше извървяла дълъг път от семейната ферма в Южна Пенсилвания, но беше достатъчно навътре в психологията, за да е наясно, че не се беше освободила от комплекса си за малоценност. От дрехите, които носеше, до прогимназията, от огромното си чело до бозавата си кафеникава коса — нямаше почти нищо, което да харесваше у себе си. Все още си спомняше каки се искаше да потъне в земята от срам на големия турнир по лакрос в гимназията, когато говорителят я обяви: „В средата на терена Лиса Равкдрайв от Интеркорс[1].“

— Къде е Интеркорс? — попита през смях едно момиче от Питсбърг.

— На няколко мили южно от Блу Болс[2] — отвърна друго момиче от Филаделфия, беше вярно, но прозвуча гадно.

Останалите момичета се кикотеха и удряха стиковете си. От този ден насетне всички й викаха Лиса от Интеркорс.

Прякорът я последва в колежа и нито деканските списъци, нито всички насилствени промени не можаха да го променят. Преизпълнена с гняв, тя носеше на отбора си жълти картони и се затваряше все повече в себе си.

Един турнир по лакрос се беше запечатал в съзнанието й. Забавна игра, макар че получи седемнайсет шева по лицето си заради усилията си. В плейофите на Голямата десетка Лиса спъна една готина бърза състезателка от Охайо с конска опашка. Докато падаше, девойката сряза бузата на Лиса със стика си, може би без да иска, а може би не. Кръвта шурна и Лиса се свлече на земята, като стовари рамото си точно върху трапчинката на брадичката на мис Конска опашка. Заради фрактура на долната челюст момичето беше принудено да яде през сламка месеци наред. Лиса още се усмихваше, когато си спомняше за турнира.

Като се върнеше назад, Лиса осъзнаваше, че в колежа не беше постигнала кой знае какво — нахвърляше се най-вече на книгите, на възглавницата и на противниците си. Но през втората година се запозна с Фриц Брьониг, футболист от Германия. След един купон на спортисти той я заведе в апартамента си, наля я с червено вино и разтвори коленете й с мускулестите си бедра. Проблемът на Фриц според нея беше, че не приемаше „найн“ за отговор. Какъв избор имаше? Докато се наместваше между бедрата й, тя обви гръдния му кош с масивните си крака, кръстоса глезени на гърба му и му счупи три ребра. Звукът, който се чу, приличаше на чупенето на рачешка черупка с чук.

Лиса избра да следва медицина в „Джон Хопкинс“, защото можеше да стане помощник-треньор на славния университетски отбор по лакрос. През зимата играеше в зала и често пъти я наказваха за „нападение откъм гърба“. По-късно изливаше агресията си, като започна да играе в мъжката лига близо до университетското градче на Международния университет във Флорида.

Макар че животът й беше лишен от компании и приятели, тя не се смяташе за нещастна. Вършеше добри дела в името на благородна кауза и беше извървяла дълъг път от фермата в Пенсилвания. Наемаха я от различни фармацевтични компании и тя работеше по програми за тестване на лекарства в Аржентина, Унгария и България. Последните две години оглавяваше пилотен проект, свързан с аутизма, в щатската болница „Рокланд“, където агресивно налагаше нови начини на лечение.

„Не можеш да бележиш точка, ако не удариш.“

Не разбираше защо Стив Соломон не искаше да си поделят Робърт. Как можеше някой да е толкова егоистичен и ограничен? Можеше да помогне на момчето, а впоследствие и на много други. И ако изследванията й успееха да привлекат повече държавни субсидии и да й осигурят участие в „60 минути“ — е, още по-добре.

 

 

Стив реши да се направи на кротък. Щеше да я поласкае и да потисне истинските си чувства.

— Дайте да не се караме, доктор Равкдрайв.

— От вас зависи, господин Соломон.

— Наистина се възхищавам на това, което правите.

„Ти си една напълно откачена жена.“

— Благодаря ви.

— Но ако познавахте Боби, щяхте да разберете, че за него е най-добре да остане при мен.

„И немска овчарка не бих ти поверил.“

— ДРАКА СРА ЛИ ВИ В… — промърмори Боби и зарови глава във възглавницата.

— Какво каза? — попита Равкдрайв.

Боби вдигна глава.

— СВРАКА ВАРДИ ЛИ?

О, ужас, помисли си Стив. Нямаше как да каже на Равкдрайв, че Боби съставя анаграми от името й.

— Когато е нервен, Боби говори несвързано — обясни той уж спокойно.

— КРАДЛА ВИ СВАРИ.

— Може да е форма на деменция — отвърна Равкдрайв и се намръщи.

— По-скоро е нещо като игра — предположи Стив.

Тя бръкна във вътрешния джоб на сакото, извади бележник и си записа нещо.

— Изглежда има някакъв модел, но не мога да го схвана още.

— Няма модел — побърза да се намеси Стив. — Просто случайни думи. По дяволите, ако й кажеше, че Боби свързва името й с ДРИСЛИВА КРАВА.

— Това само засилва убежденията ми. Боби има нужда от интензивно лечение в болнично заведение.

— Грешите, докторе, и то много.

— Ще имате право да го посещавате редовно — предложи тя.

— Частните уроци ще са напълно достатъчни.

— Така ли? — Тя бръкна под възглавниците на дивана, сякаш търсеше изпаднали монети. — На това ли му викате частни уроци? Робърт се е опитал да скрие доказателствата.

— Чете само статиите — отвърна Стив, като очакваше „Плейбой“ или „Максим“.

Вместо това тя извади черно-бяла снимка от аутопсията на Чарлс Барксдейл. Разрезът беше от ухо до ухо.

— О, това ли? — отвърна Стив с облекчение.

— И това — тя грабна друга снимка, на която кожата от врата на Чарлс Барксдейл беше махната и се виждаха слюнните му жлези и яремната вена.

— Боби обича аутопсии — каза Стив. — Може да каже наизуст протоколите на следователите в Англия през 14 век.

— „Разследването, проведено в Мидълсекс — започна Боби с британски акцент — в понеделник, след рождеството на Благословената Дева Мария по време на царуването на Крал Едуард III…“

— Салонни игри — отсече Равкдрайв. — Безсмислени, докато не разберем как ги прави?

— Хей, госпожо — намеси се Боби. — Какво пали фитила на тампона ви?

— Моля?! На това ли го учите?

— Не, не, не! — Стив се вледени от страх. — Това е надпис на тениска или нещо подобно. Боби, кажи й!

— Стикер върху бронята на една тойота.

— Стикер върху една тойота — извика Стив, сякаш Боби току-що беше превърнал оловото в злато.

— Със спаднала лява задна гума — продължи Боби. — Регистрационен номер 7NJ843 и лепенка с морска крава.

— Виждате ли каква памет има.

Равкдрайв грабна куфарчето си от дъската за сърф.

— Това, което става в тази къща, е абсолютно недопустимо. Очевидно Робърт има нужда от възпитание, което вие или не сте в състояние, или пък нямате желание да му дадете.

— Вижте, доктор Равкдрайв, може би съм оставил у вас погрешни впечатления. Ако останете още малко, докато Боби се отпусне, ще видите колко е щастлив, колко възпитан…

— Вече взех решение. — Тонът й беше рязък. — Ще препоръчам на съда да отхвърли иска ви, да ви отнеме попечителските права и да даде Робърт на държавата.

Ръцете на Стив омекнаха. Беше извървял пътя докрай. Разум. Гняв. Лицемерно ласкателство. А сега — пълна паника. Чу как се моли:

— Дайте ми още един шанс, докторе. Моля ви, Боби има нужда от мен. И аз го обичам.

„Обичам“ не беше дума, която лесно излизаше от устата му.

— Боби е целият ми свят — продължи Стив.

— Вашият свят? Значи такава била работата. Вашите нужди. Не ставаше ли въпрос за нуждите на Робърт?

— Той също ме обича. Разчита на мен. Има невероятен напредък.

Устните й се разтегнаха в жестока усмивка.

— Как? Като спеше в леглото ви?

— Две седмици, в самото начало. Беше прекалено уплашен, за да спи сам.

— И още е. Прилича ми на случаите с Майкъл Джаксън.

„Сериозно ли говори, мътните я взели?“

— Имате мръсно подсъзнание, доктор Равкдрайв.

— Работата ми е да обръщам всяко камъче, за да видя какво се крие отдолу. Честно казано, дори Робърт да нямаше никакви проблеми, бих поставила под съмнение годността ви да бъдете негов настойник. Приемете факта, господин Соломон, вие не сте дорасъл за семейство.

— Каквото и да означава това, то е временно. Просто фаза.

— Добре. Когато преминете в следващата фаза, отправете иск до съда, като се позовете на промяна в обстоятелствата.

— Но аз в момента променям положението си — хрумна му една идея, можеше да я преметне.

— И как по-точно?

— Сключването на брак е промяна, нали?

— Възможно е, зависи…

— Ами сгоден съм. Сватбата е след месец. Тя е чудесна жена. Умна, любяща и…

— Оптимистка — добави доктор Равкдрайв подигравателно.

— Стабилна. Истински стабилизатор. Моята годеница ми оказва стабилизиращ ефект.

Стабилна — изглежда това беше единственото качество, на което можеше да заложи. Удари го на импровизация, както правеше в съда.

— Когато съм с нея се чувствам по-зрял. Дорасъл за семейство.

— Наистина ли? — докторката явно не беше убедена.

— Докладът ви няма да е пълен, ако не поговорите с годеницата ми.

— Технически погледнато това е вярно — съгласи се тя неохотно. — Коя е тя?

Умът му бясно препускаше. Можеше да е София Ернандес, стенографката от съда. Биваше я да чете показания, но не умееше да импровизира. Можеше да е Джина, моделът, която така и така вече имаше годежен пръстен, но тя като нищо щеше да открадне сребърните прибори. Оставаха близначките Лекси и Рекси, но коефициентът им на интелигентност не можеше да стигне дори температурата на топъл ден. Е, можеше да е и Сеси, но татуировките и обиците нямаше да се впишат, да не говорим за езика й на рапърка.

— Искам да се видя с нея колкото се може по-скоро. — Равкдрайв вадеше деловия си календар. — Какво ще кажете за други ден?

— Идеално! Да идем на вечеря?

— И как се казва дамата? Този стабилизиращ фактор?

Нямаше друг избор.

— Виктория Лорд — каза той. — Много ще ви хареса.

Бележки

[1] Игра на думи: Intercourse (англ.) — полово сношение. — Б.пр.

[2] Blue Balls (англ.) — Сините топки. — Б.пр.