Пол Ливайн
Зелено дайкири (49)

48.
Майсторът на мохито

— Хайде побързай — каза Виктория. — Имаме един час да стигнем до съда за малолетни.

— Искам да дам изявление за пресата.

— В никакъв случай. Ще закъснеем.

Тя влачеше Стив надолу по коридора. Минаха покрай Рей Пинчър, който разказваше на репортерите за своето мъдро и смело решение да свали всички обвинения срещу Катрина Барксдейл.

— Само два пъти ще си отворя устата — примоли се Стив.

— Няма време.

Пробиха си път през глутницата от репортери и фотографи и се спуснаха към паркинга.

— Беше страхотен днес — каза тя, когато влязоха в колата.

— Ти, също. Накара Пинчър да се оттегли. Никога не би ми хрумнало.

— И на мен не би ми хрумнало да превърна делото в роман на Пери Мейсън. Научавам много от теб.

— Аз също — усмихна се той. Явно й прощаваше, че беше поела нещата в свои ръце накрая, реши тя.

Двайсет минути по-късно бяха в бунгалото на Къмкуот Авеню, където Стив навря Боби под душа, после бързо го облече в морскосиньо спортно сако, сиви вълнени панталони, бяла риза и раирана вратовръзка.

Когато най-накрая успяха да се натоварят в стария кадилак, краищата на ризата му се подаваха навън, очилата му бяха целите мазни, а косата му стърчеше на всички страни. Той седна на задната седалка, сви колене под брадичката си и започна да се клати напред-назад, приличаше на щуравия гений на класа, арестуван задето е вдигнал училищната лаборатория във въздуха.

Стив включи радиото на новинарския канал, но натисна веднага друго копче, когато чу как Пинчър се поздравява, че е открил истината за смъртта на Чарлс Барксдейл. На реге станцията Дезмънд Декер и „Ейсис“ пееха „Израилтяни“ и обещаваха затишие след бурята.

Виктория погледна Боби и се разтревожи. Лежеше по гръб с крака, опрени на прозореца, сякаш се опитваше да избяга от колата.

— Може би трябва да променим стратегията си за тази вечер — каза тя мрачно.

Превод: „Умирам от страх да поставя Боби на свидетелската скамейка.“

— Нямаш думата, сладкишче.

— Кажи ми, че не ме нарече „сладкишче“ току-що.

— Не го избивай на феминизъм. Умирам от глад и се сетих за поничките на Амебата.

Чудеше се как той не може да види опасността Боби да свидетелства. Знаеше, че момчето винаги казва голата истина. А Соломон, повече от всички други хора, знаеше много добре, че истината понякога се нуждае от няколко четки боя отгоре.

— Планът ни може да се обърне срещу нас — каза тя.

— Ти ще разсееш вниманието на Цинкавич, докато аз отмъкна две понички.

„Връща се към Гаден навик №396: Прави се, че не ме чува, когато не му отърва.“

Търсеше начин да каже, че е прекалено рисковано да призоват Боби, но не искаше момчето да го разбере.

— Може би трябва да пренаредим свидетелите си.

Боби се обади от задната седалка:

— Не ме е страх да говоря със съдията.

Дотук с увъртанията.

— Естествено, че не те е страх, хлапе — каза Стив. — Ще се справиш страхотно. — Обърна се към Виктория. — Боби ще свидетелства. Точка по въпроса.

— Нали ми казваш да се доверявам на интуицията си, интуицията ми подсказва, че…

— Точка.

 

 

— Ищецът призовава за свидетел Робърт Соломон — каза Виктория.

— Протестирам — обади се Цинкавич. — Показанията му ще са повлияни от привързаността му към чичо му. Да не споменавам и склонността му към халюцинации.

— Смятаме, че вие, Ваша милост, трябва да прецените дали Боби става за свидетел, а не господин Цинкавич — каза Виктория.

— Момчето разбира ли изобщо какво значи клетвата? — попита Цинкавич.

— А, ти, Амеба? — изръмжа Стив през зъби.

— Чух го, господин Соломон — обади се съдия Алтия Рол и размаха пръст. Съдийката беше облечена с тъмнолилава роба и имаше дантелено жабо на врата. Очите й гледаха сърдито Стив. — Знаете ли какво правим в съда за малолетни, когато някой се прави на интересен?

— Не, госпожо.

— Наказваме го да стои прав в ъгъла.

— Поднасям извиненията си на съда, госпожо.

Което значеше, разбра Виктория, че не се извинява на Цинкавич.

— Колкото до показанията на детето, госпожице Лорд, наистина ли искате да го направите?

Когато съдията задаваше насочващ въпрос, по-добре беше да се съобразиш с насоката, Виктория го знаеше. И беше съгласна със съдията. Никога не знаеше кога Боби щеше да изпадне в криза и да започне да крещи или ще изтърси, че „Президентът на САЩ Били Клинтън“ може да се пренареди като „КЛАТИ ПРЕЗ ДЕН ТЪЩИ НАСЪН И Т.Н.“.

— Смятаме, че няма по-добър свидетел от този, който пряко е засегнат от делото — отвърна Виктория. Не го вярваше, но понякога правиш това, което иска клиентът ти, особено, когато клиентът ти е всезнаещ адвокат.

— Ето как ще стане — каза съдия Рол. — Ще разговарям с момчето насаме в кабинета си. Вие ще стоите в преддверието и ще слушате по високоговорителите. Никакви насочващи въпроси от господин Соломон, никакъв кръстосан разпит от господин Цинкавич. А сега се разкарайте всичките.

Стив стоеше пред лавиците с книги в клаустрофобичното преддверие. Виктория седна на края на бюрото, стиснала здраво химикалката в ръка, готова да си води бележки. Цинкавич се пльосна на един тапициран стол, дебелите му пипала висяха от облегалките.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита съдия Рол, гласът й звучеше пискливо по високоговорителя.

— Не, чичо Стив ми направи нектар от папая за из път. — Гласът на Боби беше висок и притеснен.

— Много здравословно.

— За да мога да акам.

— Аха.

— Понякога купуваме папаята от пазара на „Ред Роуд“.

— Там има чудесни плодове — каза съдията.

— Друг път чичо Стив направо ги краде от дървото на съседите.

— Разбирам.

Ужас! Стив спря да се разхожда. Ако пушеше, сега щеше да си запали една цигара.

— Много време ли прекарваш с чичо си? — попита съдията.

— Двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата — каза Стив. — Освен когато той, нали се сещате…

— Когато излиза на срещи?

— Чичо Стив не ходи на срещи. Мацките сами идват при него, стоят в спалнята му и после си отиват.

— Боже! — простена Стив.

— Някоя жена оставала ли е да преспи?

— Ако прекали с мохитото — каза Боби.

— Значи чичо ти не прави само нектар от папая — каза съдийката, в гласът й се долови нотка на сарказъм.

— Аз правя мохитото — отвърна гордо Боби. — Тайната е да се изстиска един пресен гуарапо. Захарен сироп. Но не много, защото ромът по принцип е сладък. И стръкчето мента задължително трябва да е прясно.

Цинкавич каза:

— Ще ожънем това, което сме посели, Соломон.

— Я, млъквай — изсумтя Стив.

По високоговорителя съдията каза:

— Притеснява ли те, когато някоя жена остане да преспи?

— Никак — отвърна Боби. — Понякога сутрин ставам да ги видя по цици.

Гърлото на Стив се сви. Съмняваше се, че може да преглътне, почуди се дали ще може да си поеме дъх. Беше почти сигурен, че чу как химикалката на съдията драска по листовете.

— София прави хуевос ранчерос — каза момчето. — Но Лекси и Рекси не могат да готвят. Те са манекенки и ядат парченце грейпфрут и лъжичка кисело мляко.

— Манекенки — каза съдийката с неодобрение в гласа. — Чичо ти вижда ли се с Лекси или Рекси сега?

— Вече не.

Стив се успокои дотолкова, доколкото да издиша.

— Преди ги оправяше и двете едновременно.

— Мамка му! — изстена Стив.

— Те са близначки — услужливо поясни Боби.

Стив виеше, а Цинкавич се тресеше от смях.

— Млъкнете и двамата! — стрелна ги с ядосан поглед Виктория.

Стив каза:

— Това е стара история, Вик. Беше преди шест месеца и повече.

— Моля те, опитвам се да слушам.

Боби казваше нещо, но бяха изпуснали половината.

— … отдавна не си е развявал коня.

— Коня?

— Нали се сещате. Забавлявал. Не е правил гуши-муши.

— Няма с кого ли?

— Лекси, Рекси, София, Джина не са идвали, откакто чичо Стив се влюби във Виктория.

— Госпожица Лорд? Бившата му годеница?

— О, това беше наужким.

— Извинявай, не разбрах — съдия Рол беше озадачена.

— Годежът. Само се преструваха.

— Защо?

— Чичо Стив не искаше да ме загуби и реши, че Виктория ще го направи да изглежда по-зрял.

— Разбирам.

— Не че не би искал да се ожени за нея наистина.

В преддверието Цинкавич така се кискаше, че в ъгълчетата на устата му се образуваха мехурчета.

— Значи сега само госпожица Лорд идва у вас?

— Само за да работи, не да оправя чичо Стив. Тя ще се жени за друг и чичо Стив е напълно съсипан.

Господи, колко унизително, помисли си Стив. Защо не бяха измислили хапче, което да те прави невидим?

— Това не е дело, а сапунен сериал — каза Цинкавич.

Съдийката се обади:

— Разкажи ми за домашното си обучение.

Да, кажи й, помисли си Стив. Това го бяха репетирали.

— Чета „Енеида“ на латински. Вергилий е направо супер.

Браво! Продължавай в същия дух, хлапе.

— И „Илиада“ на старогръцки. Баталните сцени са направо велики. Нямат нищо общо с оня тъп филм „Троя“.

— Много впечатляващо — каза съдия Рол. — Чичо ти ли ти дава тези книги?

— Да, плюс петдесетото юбилейно издание на „Плейбой“.

Ах! Една напред, две назад, помисли си Стив.

— Мислех, че Стела Стивънс е готина мацка. Ама тя изобщо не си показва катеричката.

В преддверието Стив си удряше главата в полиците с книги и събори един прашен том на „Гражданско право“ на земята. Чу се как съдия Рол въздъхна и каза:

— Кажи ми с какво се забавляваш, Боби?

— Играя бейзбол, ама не мога да улучвам топката. Чичо Стив казва, че нямало значение, но някои деца ми се смеят. Веднъж изпуснах една лека топка и един от бащите извика: „Разкарайте този дебил оттам!“

— Това сигурно много те обиди.

— После оставих топката да се търкулне между краката ми и същият този мъж извика, че трябвало да участвам в Олимпийските игри за инвалиди.

— Ужас!

— Чичо Стив го предупреди да престане да плещи глупости, но той не го послуша. Имаше огромно главище и чичо Стив му извика: „Хей, устатия, ти какво, да не би с уста да си ловил топката?“ И всички започнаха да се смеят, и онзи тръгна да гони чичо ми, който бягаше заднешком, а дебелият не можеше да го стигне. Чичо Стив каза: „Толкова си грозен, че е трябвало да те кръстят направо Грозник.“ Мъжът тичаше подире му, а чичо Стив продължаваше да бяга на заден ход и да го дразни: „Ако на задника ти имаше очи, пак нямаше да си видиш лайното.“ Прекратиха играта, защото двамата бяха на терена и дебелият се опитваше да удари чичо Стив, ама не успяваше, и накрая спря, не можеше дъх да си поеме, целият почервенял, наведе се надолу и започна да хвърля буци пръст. Точно от първа база.

— Сигурно е било голямо преживяване — тихо каза съдия Рол.

— После чичо Стив ми каза, че хората говорели гадости, защото някои били глупави, а други — зли, и да не им обръщам внимание, защото аз съм специален в хубавия смисъл на думата.

— Мисля, че чичо ти е прав — каза съдията.

— Каза ми още, че ако наистина си ядосан на някого, трябва да го биеш с акъл, а не с юмруци.

— Ти наистина обичаш чичо си, а, Боби?

— Той е страхотен — отвърна момчето.

— Ами Виктория?

— Искам да ми беше майка.

Настъпи дълга пауза. На Стив му се искаше да може да види лицето на съдия Рол, искаше да разбере какво си мисли. Погледна към Виктория. Тя премигна няколко пъти, сълзите върху миглите й приличаха на сребърни капчици роса.