Пол Ливайн
Зелено дайкири (53)

52.
Любов срещу закон

Виктория знаеше, че има по-малко от две минути, преди съдията да се върне в залата. Седнала с идеална стойка на банката на ищеца, тя трескаво пишеше на една розова карта.

„Ваша милост, за съжаление, мой дълг е според Част Втора на Правило 4, Параграф 3.3 от Етичния кодекс да докладвам за възпрепятстване на справедливостта…“

Джанис седеше на свидетелското място и прелистваше едно от списанията на съдия Рол, Цинкавич я наблюдаваше от покритата си с трохи банка. Вратата на залата се отвори и Стив влезе с валсова стъпка, подсвирквайки си.

Подсвиркаше си!

Някаква весела мелодийка. Опитва се да ме разсее, реши Виктория, да ме отклони от това, което законът ме задължава да направя.

Стив се приближи до Цинкавич и го тупна по гърба:

— Джак, приятелю, да обядваме заедно някой път, какво ще кажеш?

— Да не си пил? — попита Цинкавич.

— Хей, сестричке — провикна се Стив. — Въпреки всичко още те обичам.

— Добре ли си, Стиви? — попита Джанис.

Виктория разтревожена гледаше как Стив обикаля около нея, той й намигна и каза:

— Изглеждаш направо зашеметяващо, сладкишче.

Опита се да не му обръща внимание и продължи да пише бележката:

„Моят съдружник Стивън Соломон е извършил сериозно нарушение на…“

Стив застана отпред и започна да пее: „Колко дълбока е любовта ти“ Пееше! Като сантименталните „Би Джийс“, само че фалшиво.

После той се плъзна из предната част на залата, като полюшваше хълбоци, сякаш танцуваше румба с невидим партньор.

Танцуваше!

Виктория се опита да не го гледа, но това беше невъзможно. Гъвкав като змия, той се виеше от катедрата на съдията до люлеещата се врата и пееше. Нещо между „да си под проливния дъжд“ и „да живееш в свят на глупци“, той се плъзна по масата и разбута със задник картончетата й.

— Спри да си водиш бележки, Вик.

— Махай се! — тя сграбчи картончетата си, като че ли бяха банкноти от хиляда долара.

— Сигурно се чудиш защо съм толкова щастлив.

— Не ме е грижа.

— Просто реших, че няма да кажеш нищо на съдията. И знаеш ли защо?

— Разкарай се от мен, и то веднага!

Не можеше да повярва на безочието му. Дори след всичко това продължаваше да е толкова самоуверен.

— Защото знам какво те зарежда, Вик.

— Ха!

— Знам какво е важно за теб. По-важно от всички закони във всички книги.

— Каквото и да си мислиш, че знаеш, Соломон, грешиш.

Той й се ухили все едно й казваше „Хванах те“ и на нея й се прииска да му удари още един шамар.

— Независимо какво мислиш за мен, ти обичаш Боби — продължи Стив. — Видях го изписано на лицето ти, когато той даваше показания. Той каза, че иска ти да си му майка. И погледът ти говореше, че и ти би желала същото. Обичаш хлапето с цялото си сърце и душа. И понеже знаеш, че мястото му е при мен, няма да можеш да си простиш, ако направиш нещо, с което да му попречиш да бъде с мен. Както винаги си ми казвала, любовта е по-силна от закона. Така че скъсай картончетата си, Виктория, защото може и да ме презираш до края на живота си, но няма да причиниш това на Боби.

Той скочи от масата и се настани на стола до нея. Виктория търсеше отговор, но преди да каже нещо, задната врата на съда се отвори и съдия Алтия Рол влезе забързано с развяваща се тога.

— Не ставайте — каза тя и седна на стола си с висока облегалка. — Ще свършим много бързо.

 

 

Беше представление. Стив изобщо не беше толкова сигурен, колкото се мъчеше да изглежда. Но беше опитал, беше се прицелил дълбоко във Виктория, в онази част, която тя държеше скрита. Беше се прицелил в сърцето й.

Ако не се получеше, ако го издадеше пред Амебата и съдията, имаше още една възможност. Трябваха им няколко дни, за да задвижат машината на наказателната съдебна система. Не могат да ти пратят обвинителен акт за една нощ. Трябват призовки, клетвени декларации, свидетелски показания. Щеше да има достатъчно време да натовари на стария кадилак всичко важно — няколко пуловера, няколко книжки на Джон Д. Макдоналд, тостера за панини — и чичото и племенникът щяха до поемат по пътя. Накъде, не знаеше.

Матаморас, Мексико? Тегучигалпа, Хондурас?

И на двете места не беше ходил, просто му харесваше как звучат.

— А сега, госпожице Соломон — започна съдията, приковавайки Джанис със стоманен поглед, — въпросът ми е следният…

Стив погледна крадешком към Виктория. Тя седеше на края на стола и изглеждаше като птица, която се кани всеки миг да полети.

— Ако трябва да избирате между държавата и брат си — продължи съдия Рол, — кой бихте предпочели да се грижи за сина ви?

— Ваша милост, трябва да кажа нещо — намеси се Виктория.

По дяволите! Стив се почуди дали паспортът му не е изтекъл.

— Изчакайте, госпожице Лорд — каза съдия Рол. — Ще имате тази възможност. А сега, госпожице Соломон…

— Важно е, Ваша милост.

— Казах след минутка — съдия Рол сърдито изгледа Виктория и след това се обърна отново към Джанис. — Държавата или брат ви, госпожице Соломон? Кого бихте избрала?

Виктория се въртеше неспокойно на стола си, но запази тишина. Засега.

— Прекарала съм достатъчно време в държавни институции и знам какви гадости стават там — отвърна Джанис. — Стив му е кръв. Той е добър човек. Защо да не му дадете шанс?

— И аз така мисля — каза съдия Рол.

Виктория седеше на масата и стискаше картончетата си така, че чак кокалчетата й бяха побелели.

„Какво ще направи?“

— Щатът разполага ли с още свидетели? — попита съдия Рол.

— Шкафът ми е празен — отвърна Цинкавич, — но искам отсрочка, докато успея да открия господин Тигпен.

— Отхвърля се.

— Тогава моля съда да се въздържи от произнасянето на присъда, докато прокуратурата разследва достоверността на показанията на госпожица Соломон — направи последен отчаян опит Цинкавич.

— Отхвърля се.

— Настоявам делото да бъде спряно, докато…

— Отхвърля се. Госпожице Лорд, моля кажете заключителните си думи.

Виктория изглеждаше слисана.

— Ваша милост, не съм готова за заключителната си пледоария. Но трябва да разкрия нещо…

— Госпожице Лорд, ако сте наполовина толкова добър адвокат, за колкото ви мисля, вече знаете накъде клони решението на съда. Така че, станете, говорете бързо и си седнете.

Виктория стана разтреперена.

— Трудно е. Не знам точно как да го кажа.

Разкъсва се, помисли си Стив. Разкъсва се между сърцето си и проклетите правила.

— Госпожице Лорд, кажете ни две думи за господин Соломон и да приключваме, става ли?

Очите на Виктория се бяха втренчили в една точка на стената. Тя въздъхна. И после каза:

— Ваша милост, Стив Соломон е най-невъзможният човек, когото познавам.

— Това е начало — отвърна съдия Рол. — Продължавайте.

— Той съчувства дълбоко на онеправданите хора, които няма кой да защити. Но едновременно с това е влудяващ, нахален и напълно безразсъден.

Импровизира, помисли си Стив. Но докъде щеше да стигне?

— Той изобщо не уважава правилата — продължи Виктория. — Създава си свои собствени. Той е духовит, забавен и умен, но е способен да извърши и невероятни глупости. Той…

— Ваша милост — прекъсна я Цинкавич, — това заключителна пледоария ли е или брачна консултация?

— Тихо — отвърна съдия Рол. — Искам да видя докъде ще стигне.

— Познавам Стив Соломон — продължи Виктория. — И то доста добре, Ваша милост. Надзъртала съм дълбоко в него.

— Протестирам! — извика Цинкавич. — Адвокатът дава показания. Недопустимо е да изказва лично мнение по делото.

— Колегата е прав — каза Виктория, преди съдията да се произнесе. — Прекрачих линията. Правилата го забраняват. Правните факултети го осъждат. — Тонът й стана саркастичен. — А аз винаги съм спазвала правилата.

Лицето й гореше, очите й святкаха. Емоциите се надигаха.

— Имах отличен успех, докато работех на две места и играех отборно тенис в Принстън — продължи Виктория, докато разкопчаваше двуредното си сако. — В Йейл бях звездата на випуска — тя съблече рязко сакото си и го хвърли на Стив. Ръцете му се вдигнаха късно и сакото закри лицето му, преди да успее да го дръпне.

— Щях да оставя следа в обществения сектор — не спираше тя, — известно време да се отдам на частна практика и после да се кандидатирам за съдия. Всичко беше предначертано върху разноцветни картончета. Планирах и още нещо. Висок, представителен подходящ съпруг и две цяло и четири съвършени деца. И щях да следвам всички правила.

Виктория се обърна, върна се при банката и замахна с ръка. За миг Стив помисли, че ще го удари, но вместо това тя плъзна длан по масата и помете с гръм и трясък всички папки на пода.

— Ето какво мисля за правилата!

Три картончета останаха на масата. Тя ги грабна, накъса ги на парченца и покри Стив с конфети.

— А ето какво мисля за тъпите си цветни картончета.

Напълно превъртя, помисли си Стив. Нямаше идея какво щеше да каже след това, явно и тя самата нямаше.

— Ще ви кажа и още нещо, Ваша милост.

Ето го. Краят на изречението. Сега щеше да го закове.

— Краката адски ме болят — тя сложи глезена си върху коляното, разкопча каишката на обувката „Прада“ и я хвърли на Стив. Втората обувка долетя миг по-късно. Хвърли я ниско, но той се наведе и я хвана с една ръка.

Виктория се запъти към съдийската банка по чорапогащник.

— Докъде бях стигнала, Ваша милост?

— Някъде между безотговорното и дразнещо държание на господин Соломон и вашите идеални две цяло и четири деца. Много ми харесва вашия лак за нокти? „Залез в Малибу“?

— „Зарево над пустинята“, Ваша милост?

Виктория се върна до банката си и за миг Стив се уплаши: кафявата тафтена блуза можеше да е следващата.

— Стив Соломон ме научи на много неща — каза тя. — Когато законът не работи, казва той винаги, изработи го ти. Първоначално ми прозвуча незаконно или поне неморално. Но не е. Когато се използва за добро, това всъщност е истинската същност на закона. Закон примесен със състрадание. Закон, който търси истината. Закон, който защитава невинния. Това е единственото място, където законът и справедливостта се срещат наистина — тя се извърна към Стив, очите й бяха пълни със сълзи. — Иначе сме просто роботи. Безчувствени автомати. Без сърце и без душа. Sin alma o corazon.

Тя вдигна един кламер от масата, разтвори го и прободе пръста си с острия край.

Ох!

Вдигна ръка. От пръстта й се показа капчица кръв.

— Аз не съм робот. Кървя. Усещам болка. Усещам и любов. Същото усеща и Стив Соломон. Не познавам никого, който да обича едно дете повече, който да се отдава до такава степен на едно дете.

Тя застана за миг, беше като зашеметена, после се обърна към съдия Рол.

— Ваша милост, бихте ли ме извинили?

— Вървете — каза съдия Рол и махна с ръка, — преди да сте изцапали с кръв полата си. „Филип Адек“?

— „Дзанела“.

— Чудесна е. Иска ми се и аз да бях по-висока, за да нося разкроени поли.

Виктория грабна чантата си и се запъти към вратата, като заряза обувките, сакото и клиента си.

— Цинкавич, имате ли нещо да добавите във връзка с делото? — попита съдията.

— Само че ми се иска да бях станал зъболекар — отвърна Цинкавич.

Съдия Рол се облегна назад и направи пълно завъртане от 360 градуса. Когато спря, се загледа втренчено в Стив.

— Явно сте много надарен, господин Соломон.

— Моля да ме извините, Ваша милост?

— Да разгорещите и объркате толкова една жена — въздъхна тя. — Вие мъжете от рода Соломон сте голяма работа.

— Да, госпожо — съгласи се Стив, защото не знаеше какво друго да каже.

— Добре, ето как ще стане. — Съдията придърпа папката с делото и написа съдебното решение отгоре. — Искът на господин Соломон се приема. Дават му се пълни настойнически права без никакви ограничения, освен молбата ми да води Боби в кабинета ми на обяд от време на време.

Тя удари с чукчето и стана от председателското място. Цинкавич събра папките си и напусна, без да каже нито дума.

Стив остана сам, по сакото му имаше парченца от накъсаните цветни картончета.

Държеше една от обувките на Виктория, беше все още топла отвътре. И се чудеше как може едновременно да е толкова щастлив и толкова тъжен.