Пол Ливайн
Зелено дайкири (34)

33.
Истински романтик

— Получи ли доклада на експерта за записа от охранителните камери? — попита Виктория по мобилния си телефон.

— Вчера се обади — отвърна Стив в своя. — Каза ми, че сянката била размазана и в две равнини.

— Тоест?

— Без трета точка не може да направи изчисленията.

— Тоест нито тегло, нито височина?

— Дори не може да каже със сигурност, че е на човек.

— Значи Катрина не е давала сигнал на някого да влезе в спалнята.

— По-скоро Пинчър не може да го докаже — отвърна Стив.

Виктория цяла сутрин беше пресявала файловете с доказателства, а Стив беше хванал телефона и търсеше офис в центъра. Истински офис в някой небостъргач, не мухлясал втори етаж на второкласна модна агенция.

Офис за правна кантора „Соломон и Лорд“.

Сякаш вече бяха спечели делото „Барксдейл“ и бяха прибрали големия хонорар.

Сякаш щеше да продължи да е с него, след като делото приключеше.

Изобщо не искаше да мисли какво ще стане, ако загубят. Или още по-зле, ако загубят и си тръгнат унижени от процеса. Стив Сатъра и Виктория Вината. Един умник от „Маями Хералд“ вече ги беше дисквалифицирал: „Двамата адвокати от Саут Бийч имат прекалено много пясък в обувките и прекалено малко патрони в чантите, за да се справят с нашумяло дело за убийство.“

Ако се провалят, Стив винаги можеше отново да продължи да работи за жълти стотинки. Но какво ще прави тя?

Щеше да заверява сделките с недвижими имоти на Брус, това щеше да прави.

Имаха толкова много работа и толкова малко време, за да я свършат, че нямаше да се видят цял ден. Стив щеше да разпита бракоразводния адвокат на Барксдейл, а Виктория щеше да навре в лицето на Катрина мръсното бельо, което Пинчър душеше.

— Благодаря ти, че се включи в делото за Боби.

— Вече десет пъти ми благодари.

— Не знам какво щях да правя без теб.

— Единайсет.

Утринта беше студена и мразовита, заливът гладък и спокоен. Един норвежки круизър излизаше от канал „Гъвърмънт“ вляво, а над кърмата му се виеше семейство чайки. Когато колите им преминаха покрай Папагалската джунгла, Стив промърмори:

— Съжалявам, че се държах като кретен в началото.

— Сети се за господин Ръфълс, нали? Но нека ти напомня, че така и не плати за химическото чистене.

Сградата на „Маями Хералд“ се извисяваше пред тях. Стив щеше да се отклони от моста на това място и да се спусне по Бискейн Булевард до Флаглър Стрийт, убийствена улица с адвокатски кантори. Виктория щеше да свърне на юг по магистралата до Дикси Хайуей, после да мине по Лежен до Олд Кътлър Роуд и да стигне до дома на Катрина на брега на океана.

— Благодарение на теб може би имаме шанс да спечелим делото за Боби.

— Дванайсет заседатели.

— Наистина разчитам на теб за стратегия. Нямам никаква представа как да дискредитираме Равкдрайв, още по-малко как да се оправя с Тигпен.

— Ще го измислим заедно.

Точно това искаше да чуе.

— Какво знаеш за проекта за аутизъм на Равкдрайв? — Гласът й заглъхваше по телефона.

— Не много — каза Стив. — Каза ми за някаква поведенческа и медикаментозна терапия. Мегавитамини и магнезий, нещо от тоя сорт.

— В съдебния си доклад го нарича „пилотен проект“.

— Е, и?

— Снощи го търсих във всички медицински бази данни, които успях да открия. Нямаше много освен някакви предварителни проучвания, които бяха доста неясни.

Наближавайки Бисентениъл Парк, той загуби колата й от поглед.

— Какво искаш да кажеш?

— Забеляза ли болниците в чужбина в автобиографията на Равкдрайв?

— Спомням си нещо за Аржентина.

— Болница „Педро Мало“ в Аржентина, „Кутволджи Ути“ в Будапеща. Държавна университетска болница в България.

— Значи обича да пътува.

— Пуснах и болниците в търсачката. Помежду им има нещо общо. Фармацевтични компании изпитват нови лекарства и в трите.

— Какво лошо има в това? — попита той.

— Вероятно нищо. Равкдрайв се занимава с изследвания и тестване на лекарства, така че пътуванията в чужбина са напълно обясними. Просто контролът там е много по-занижен.

— От министерството не ти надничат през рамото.

— Точно така.

— Мислиш, че в „Рокланд“ има нещо гнило?

— Няма как да се докаже. Ако имахме време и пари, можехме да наемем експерт, който да провери регистрите им.

— Мога да накарам Кадилак Джонсън.

— Мислиш, че можеш да подкупиш Равкдрайв със сандвичи с пушено свинско филе?

— Кадилак има и други умения.

— Освен ако не е ендокринолог, не знам как може да ни помогне.

— Имай ми доверие. Ще мина през „Суит Патейтоу Пай“ не връщане.

— За какво?

— За свински ребърца.

— Спрях да ям месо.

— Лъжците се пържат във вечен огън.

— Добре. Половин порция с много сос. Но ако кажеш на Брус, ще трябва да ти причиня болка.

— Наша тайна.

— Какво ще накараш Кадилак да направи?

— Нещо не те чувам добре — каза той, макар че я чуваше чудесно.

— Уговорихме се нещо, нали помниш? Играем по правилата.

— Не те чувам — каза той и затвори.

Обмисляше една идея, за която не му трябваше ендокринолог. А някой с човешки умения и известна доза кураж. Способността да отключва ключалки можеше също да е от полза.

Стив знаеше, че Кадилак беше свирил на китара по места, където изпълнителите понякога получаваха нож в корема вместо пари. Беше продавал енциклопедии по къщите. Беше раздавал карти за „Блек Джек“ на един кораб казино. Идеален беше за тази работа.

Ако планът на Стив успееше, можеше да го сподели с Виктория, когато влезеха в съда. Ако се провалеше, той щеше да поеме удара, а не тя.

 

 

Петнайсет минути по-късно Стив седеше върху скъп тапициран стол и се опитваше да не разлее кубинското си кафе. Беше в кантората на „Блущейн, Домингес, Грийнбърг и Васкес“. Правната фирма на покойния Чарлс Барксдейл. От петдесет и третия етаж на небостъргач на самия бряг на Флагър Стрий и Бискайн Булевард Стив можеше да види всичко чак до Бимини.

Освен ако някой мишелов не му препречеше гледката.

Което и стана.

Стив отмести поглед от червеноглавия мишелов с извит клюн към плешивия адвокат с очила половинки.

Мишеловът си седеше върху парапета на прозореца, покрит целия с курешки, адвокатът — на ъгъла на бюро от тиково дърво, покрито с папки.

— Чарли Барксдейл беше истински романтик — каза Сам Грийнбърг, адвокатът.

— Кряс! — изпищя мишеловът.

— В какъв смисъл романтик? — попита Стив.

— Горкият кучи син наистина вярваше в любовта.

Грийнбърг беше шеф на отдел „Семейно право“ във фирмата си — евфемизъм за безмилостни разводи и жестоки войни за настойничество. Гонеше петдесетте, блед, с наднормено тегло, консервативно облечен в сив костюм като банкер. Стив реши, че изглежда като някой, който изпраща сметки за две хиляди и петстотин часа годишно за по петстотин долара на час. Уморен, но заможен.

— Значи Чарли е обичал Катрина? — попита Стив.

— Луд беше по нея — отвърна Грийнбърг.

Мишеловът си държеше човката затворена.

— А и обичаше да има до себе си жена, която да показва — продължи Грийнбърг. — Даваше му самочувствие.

— Нетният му доход не вършеше ли работа?

— Някои мъже обичат да се кичат. Аз съм женен за една и съща жена от двайсет и две години. По-дебела е от мен и е ужасно заядлива, но не бих я сменил за нищо на света. Не бих могъл да си го позволя.

Стив се загледа в снимката на лавицата. Отпусната усмихната жена и три деца, едно на възраст за колеж и две по-малки с блестящи шини на зъбите.

Грийнбърг надникна над очилата си и сниши глас:

— Страхотен секс също.

— Поздравления.

— Не говоря за мен, а за Чарли. След като срещна Катрина, се превърна в ходеща кожена пръчка. „Никой не ми го е надървял така“ и всякакви простотии от този род. Трябваше да го натисна здраво, за да подпише предбрачното споразумение. Каза, че било в разрез с принципите му, разваляло романтиката.

— Кога ви каза, че иска развод?

— Няколко дни преди да умре. Седеше на стола, на който седите сега вие. Беше бесен и само пъшкаше: „Кучката се чука с капитана на яхтата ми. Ще се разведа с нея.“ И така нататък. Но наистина страдаше. Точно диктувах молбата и на него му прилоша, отиде до тоалетната и повърна. Казах му да дойде на другия ден, документите щяха да бъдат готови, само да ги подпише.

— Но той така и не дойде.

— Не.

Грийнбърг се отдръпна от бюрото си и се облегна на кафявия си кожен стол с висока облегалка. На перваза на прозореца мишеловът пристъпи от крак на крак, разпери криле и пак ги прибра. Умни птици, зимата на лешоядите в Маями, хранят се с остатъци от бургери, кубински сандвичи и от време на време с по някой наркопласьор, натъпкан в контейнера за боклук. Рееха се до безкрай над съдебната палата и спяха по первазите на канторите в небостъргачите, като даваха повод за безкрайни вицове за адвокати.

— Обадих се на Чарли, когато не дойде на срещата — каза Грийнбърг. — Каза, че му било поразминало, щял да дойде след няколко дни. Когато не дойде, изпратих молбата по куриер до офиса му. Вместо да я подпише, той надраскал някаква глупост на допълнителната клауза и ми я върна обратно.

— Каква глупост?

— Поема или хайку, нещо от сорта.

— Мога ли да я видя? — Върху фотокопието на молбата, което Пинчър им показа, нямаше ръкописни бележки.

Грийнбърг отиде до един шкаф от тиково дърво.

— Чарли се мислеше за творец, а не за човек, който строи небостъргачи на незастроени парцели. Когато ми плащаше, обикновено пишеше някакво стихотворение на чека.

Навън вятърът заблъска с всичка сила по стъклата на прозорците и мишеловът скочи от перваза и се понесе към Флейгър Стрийт. В полет, с разперени крила а ла Яо Минг^[1], черната птица изглеждаше голяма като самолет.

Грийнбърг издърпа тънка папка от чекмеджето и го подаде на Стив, който бързо намери оригиналната молба за развод. Обърна на последната страница и видя обичайната юридическа формулировка: „Във връзка с това ищецът моли съдът да се произнесе по това бракоразводно дело.“

Върху него беше надраскано на ръка:

И дожънеше се гавра таена…

Его-жаден и вършее сатана,

а жена в огън и ада тресеше.

— Какво означава това? — попита Стив, напълно объркан.

— Идея нямам. Но както казах, Чарли…

— … е бил истински романтик, разбрах.

Стив отново погледна поемата. Какво, по дяволите, значеше тя? И защо беше написана на молбата за развод? Искаше му се и Виктория да е тук. Може би тя щеше да разбере.

— Попитахте ли Барксдейл какво означава това?

— Обадих се по телефона на другия ден — отвърна Грийнбърг. — Но Чарли нямаше как да вдигне. Беше мъртъв.

 

 

Виктория седеше във всекидневната на Барксдейл и наблюдаваше Катрина, която прелистваше лъскавите снимки на мача по борба между нея и Чет Манко.

— Ако знаех, че ще ме снимат, щях да си направя кола маска на триъгълника — каза Катрина и се намръщи.

Виктория пъхна касетата в преносимия касетофон.

— Честно казано, тревожим се повече от аудиозаписа.

Шаде запя, но Катрина продължаваше да разглежда снимките.

— Боже, изглеждам толкова изхабена! Слънцето по крайбрежието не прощава.

Виктория се въздържа да не й каже, че ще изглежда още по-зле след няколко години в затвора.

— Кат, искам да чуеш това.

Катрина присви рамене и преметна косата зад гърба си. Носеше къса рокля на черно-бели кръстчета, която Виктория беше виждала в „Сакс“. „Баленчиага“ — хиляда шестстотин и петдесет долара. Черни сандали с каишки през глезена и месингови висулки. „Джузепе Дзаноти“, шестстотин кинта поне. След като Шаде престане да пее за мъжа с ангелски очи, но с леденостудено сърце и след като Манко спря да пледира за убийство, Катрина отново присви рамене.

— Какво толкова има? Нали ме чу. Казах на Чет да забрави за това.

— Пинчър ще каже, че записът показва, че си обмисляла предложението на Манко и че след това си убила съпруга си без помощта на Чет.

— Това е абсурдно!

— Говорили ли сте с Манко и друг път да убиете Чарли?

— Естествено. Чет не се отказваше. Беше измислил план. Следващия път, когато прекосявахме Гълфстрийм, щеше да хвърли Чарли през борда и да каже, че е било нещастен случай. — Тя потръпна. — Уплаших се от мисълта, че Чарли може да бъде изяден от акулите, и казах на Чет да млъкне и повече да не ми говори за това.

Виктория се опитваше да прецени клиентката си. Дали Катрина казваше истината? Къде беше човешкият детектор на лъжата, когато толкова се нуждаеше от него?

 

 

Мобилният й телефон иззвъня. Беше Стив, каза й, че няма да има време да вземе ребърца, но щял да мине през италианския деликатесен магазин на път за вкъщи. Отговори му да забрави за храната, как минало с бракоразводния адвокат?

— „А жена в огън и ада тресеше“ — отвърна той.

— Моля?

Той й прочете поемата и тя си я записа. Не, и тя нямала представа какво означава.

— Чарлс Барксдейл иска да ни каже нещо — отвърна Стив. — И е по-добре да разберем какво е то преди Пинчър.

 

 

— Какво значи „гавра“? — попита Катрина, след като Виктория й прочете стиховете.

— Унижение. Накърнено достойнство.

— За изневярата ли става дума?

— Нямаш ли представа какво е искал да каже Чарлс? „Гавра таена“, „его-жаден“, „жена в огън“?

— Дано да не е имал предвид мен.

— Помисли, Кат. Казвал ли е Чарлс някога подобно нещо?

Пак присвиване на раменете, пак отмятане на косата.

— Чарли все цитираше от книгите и се перчеше. Пишеше разни неща и ги наричаше поезия. Никога не казваше директно какво мисли.

— Именно затова е поезията.

— Именно затова никога не съм я харесвала. Аз просто казвам каквото мисля и толкова.