Пол Ливайн
Зелено дайкири (5)

4.
Скалария на име Стив

Следващата сутрин беше сива и студена, поне по стандартите на Маями. Облаци с цвета на стари монети от пет цента се кълбяха откъм север, ветрове вдигаха прахоляк, листа се откъсваха от върховете на палмите. Вчера делото за контрабандата на птици беше потръгнало. Виктория беше изложила доказателствата си, Стив си беше мерил приказките. Дори беше удържал обещанието си наполовина. Играеше мило, но искаше да спечели. Делото щеше да продължи в десет сутринта. Щеше да се подготви за съда, но преди това трябваше да приключи с домашните задължения.

Във ветровитото си бунгало на Къмкуот Авеню в Коконът Гроув в компанията на Джими Бъфет, който пееше „Охлади ме“, Стив печеше сандвичи със сирене и шунка и разбиваше нектар от папая. Необичайна закуска, но Боби избираше менюто. Такава беше уговорката, детето щеше да си изяжда всичко в чинията, ако то избираше храната.

Независимо от времето Боби носеше широки шорти и тениска на „Флорида Марлинс“. Той беше много слаб, с тънки като свирки ръце и крака и пясъчноруса щръкнала коса, сякаш току-що е бръкнал с пръст в контакта. Образът на идиота на класа — ако ходеше в Карвър, а не учеше у дома — се завършваше от два реда лъскави шини и дебели черни очила, които непрекъснато бяха мърляви и изкривени на една страна.

Боби не можеше да намери пътя към къщи от парка, който се намираше на три пресечки разстояние, но беше в състояние да повтори всичко, което чуеше или прочетеше. Дума по дума. В резултат Стив никога не можеше да спечели спор за настоящи събития, бейзболни резултати или дали е обещал пътуване до Дисни точно преди седемдесет и осем дни, четиринайсет часа и двайсет минути. Лекарите го наричаха ехолалия, обратната страна на заболяването на момчето.

Наскоро Боби беше намерил италиански готварски сайт в интернет и беше луднал по печени сандвичи. За да у годи на племенника си, Стив купи грил за сандвичи, който използваше сутрин, обед и вечер.

Сега, докато оформяше сандвича на Боби със старанието, с което Микеланджело ваел статуите си, момчето стоеше отстрани и наблюдаваше да не сбърка някъде. Ако сиренето потечеше отстрани на хляба или чертите от грила бяха неравни, Боби щеше да се разкрещи, да удря главата си в бара и да хвърля сандвичите из кухнята като фризби.

— Чиабатата^[1] прясна ли е? — попита Боби.

— А ти как мислиш?

— Шунката „Блек Форест“ ли е?

— Абсолютно.

— Сиренето „Рикота“ ли е?

— Овче. Точно както ми поръча, хлапе.

От напрежението в погледа на Боби плутоният и уранът спокойно можеха да се разпаднат. Чак когато извадеха сандвичите от тостера — апетитна смес от шунка и разтопено сирене, хрупкав хляб със симетрични следи от грила — момчето щеше да се успокои. Докато сандвичите се печаха и Джими Бъфет пропагандираше, че живеел за почивните дни и ги вършел едни, телефонът иззвъня. Понеже беше сигурен, че трубадурът от Уест Енд не се обажда да го покани на риба, Стив остави да се включи секретарят.

— Обажда се Хърбърт Т. Соломон. Пенсиониран юрист.

Бащата на Стив беше роден в Савана и макар че Хърбърт Соломон вече половин век не живееше в Дълбокия Юг, беше запазил провлечения си мелодичен говор. Акцентът според Стив беше умишлен и преувеличен, визитната картичка на Хърбърт. В албума му имаше избледняла изрезка от вестник, в която заключителната му реч се описваше като „мелодичен химн към ангелите, простонародна като ферма, по-сладка от меласа, прочувствена като молитва“. Собственият стил на Стив, ако изобщо можеше да бъде описан, щеше да бъде оприличен по-скоро на граната, избухнала в септична яма.

— Съгледвачите ме осведомиха, че пак си бил в панделата — разнесе се гласът от секретаря. — Стивън, учил съм те да печелиш елегантно и със стил, не с щуротии и палячовщини. Кога най-после ще доведеш внука ми долу при мен?

„Долу“ беше Шугърлоуф Кий, малко на север от Кий Уест — личния ГУЛаг на Хърбърт, макар и значително по-топъл от Сибир.

— Някой трябва да научи това момче как се лови риба и е повече от сигурно, че няма да си ти.

Дядо води внуче на риба. Тук заприлича на Норман Рокуел, помисли си Стив не без известна горчивина. Хърбърт Соломон беше от мъжете, които ставаха много по-добри дядовци, отколкото бащи. Колко време беше прекарал със Стив? Колко пъти бяха играли с топка? Излизали заедно? Ходили на екскурзия?

Стив още обвиняваше баща си, че беше поставил кариерата си на първо място, а семейството далеч на второ. Хърбърт Соломон беше станал такъв, какъвто искаше: великолепен юрист и великолепен съдия, преди да падне отвисоко. Стив имаше други амбиции. Много ясно, че искаше да успее, ако можеше да го направи по негов си начин: без компромиси, без политически гадории, без целуване на задници. Досега не се беше получило.

— Както не можеш да завреш контрабас в задника на магаре, така и с глупак не можеш излезе на глава — продължаваше Хърбърт.

Никаква родителска подкрепа, помисли си Стив и сграбчи слушалката:

— Здрасти, тате, дай по-спокойно.

— Защо не вдигаш телефона?

— Защото не ми се спори в седем сутринта.

— Не бъди такъв страхливец. Какво стана, че Ървин Гридли те прати на топло?

— Нищо страшно.

— Как не! Само ме излагаш, по дяволите!

— Аз те излагам? Моята снимка не беше по вестниците и не аз си опразних офиса преди да ме подведат под отговорност.

— Снимката ти не се е появявала във вестниците, защото се занимаваш с кокошкарски дела.

— Трябва да затварям, татко.

— Чакай. С какво ще си облечен днес в съда?

— Боже, не съм на десет години! Няма нужда да…

— Без копринени костюми и без пръстени с розови камъни.

— Татко, вече никой не се облича така.

Беше облякъл униформата си — тъмносив костюм без никакви извращения, светлосиня риза, семпла раирана вратовръзка. Беше решил, че държанието му привлича достатъчно внимание и няма нужда да прилича на панаирджия.

— На микрофон ли си ме пуснал, синко?

— Не, защо?

Хърбърт сниши гласа си, сякаш въпреки всичко можеха да го чуят.

— Безотговорната ти сестра се обади.

Искаше да каже Джанис. Безотговорната дъщеря на Хърбърт, безотговорната майка на Боби, безотговорната сестра на Стив. „Безотговорна“ не толкова като прилагателно, колкото като ново кръщелно име.

— Излязла е от затвора — продължи Хърбърт.

— И как така?

Последното, което Стив знаеше, беше, че сестра му излежава тригодишна присъда без право на обжалване за пласиране на наркотици и кражби. А колкото до бащата на момчето… Трябваше да се завърти колелото на нещастието, за да се разбере кой беше той.

— Беше доста уклончива.

— Представям си. — Стив занесе телефона във всекидневната, за да не може Боби да го чуе. — Колко пари ти поиска?

— Нито цент.

— Сигурен ли си, че е била тя.

— Спомена нещо за голяма крачка, щяла да промени живота си. Говореше за Нова Зеландия, но като си я знам, може да е имала предвид и Ню Мексико.

Стив сниши гласа си:

— Стана ли дума, че иска да види Боби?

— Иска, но аз й казах, че вероятно няма да й позволиш.

— След това, което му причини, дяволски прав си, не бих й позволил.

— И тя така смяташе. Така че бъди нащрек.

— Какво искаш да кажеш? — Но още докато го изговаряше, Стив знаеше какво точно има предвид баща му. — Мислиш, че ще се опита да отмъкне Боби?

— Не вярвам нито на нея, нито на надрусаната религиозна тумба, с която се влачи.

Стив не можеше да не се съгласи, така че си замълча.

— Знаеш за какво да внимаваш — продължи Хърбърт. — Затваряне на телефона, опашки, непознати, които се въртят наоколо. И не пускай Боби сам навън.

— Разбрах, татко. Благодаря. Извинявай за преди малко…

„Защо, по дяволите, му се извинявам? Той ме обиди.“

— Забрави! Дай да чуя внука си.

Стив се върна обратно в кухнята, даде телефона на Боби и провери грила. Но нещо го човъркаше.

Стар зелен пикап с тъмни прозорци и огромни гуми.

Беше го видял сутринта, малко преди зазоряване. Излезе да вземе вестника, преди да го изпоцапат меките червени зърна на бразилския пипер. Един зелен додж, целият набразден с кал, беше паркиран зад ъгъла. Пикапът потегли прекалено бързо за шест часа сутринта. Опита се да събере картината. Имаше нещо в пикапа, което го беше впечатлило.

„Мрежата против калинки, вързана за предната броня.“

Което значеше, че пикапът не беше местен. Калинките се срещаха в горните щати, оранжево-черни насекоми, които се чифтосваха във въздуха и се размазваха насред любовния акт върху металика на колата. Всъщност пикапът не беше ли там и онази вечер, когато докара Боби, след като ходиха за сладолед в „Уип Ен Дип“? Не си спомняше добре, можеше и паметта да му върти номера.

„Успокой се. Не ставай параноик. Добре, Джанис живее в горните щати, пикапът беше оттам, което означава… Нищо. Нищичко. Дивотии. Но старецът е прав. Стой нащрек. И си отваряй очите.“

Стив слушаше как Боби говори с дядо си за стръв и се чудеше на напредъка му. Преди десет месеца, когато Стив го спаси — няма как да се използва друга дума, — момчето беше прекалено уплашено, за да говори по телефона.

Стив не каза на никого какво точно се беше случило през онази мразовита нощ в Калхоун Каунти. Дори на баща си. Дори на доктор Равкдрайв. Още по-малко на Цинкавич.

Чудеше се какво точно си спомняше Боби. Никога не бяха говорили за това. Стив обаче си спомняше всяка секунда, като се започне от обаждането на сестра му.

Джанис беше в едно от онези еуфорични настроения, които придружаваха всяка промяна в живота й, докато не откриеше, че си е все същият човек без ценности, постижения и цели в живота. Точно се беше преместила в една комуна, ръководена от някакъв откачен религиозен култ. Вселенските приятели на мира или някакво друго подобно кретенско име. Бяха се заврели навътре в горите на Флорида. Доколкото Стив знаеше, вярваха, че Бог се намира в листата на зелените растения, най-вече в канабиса. За тях оргиите имаха целебно въздействие, макар че според Стив в резултат по-скоро се появяваха херпеси.

В началото Джанис се обаждаше на всеки две седмици, най-вече за да му иска пари. Стив винаги говореше с Боби и му се струваше, че всеки път момчето става все по-неконтактно. Стив се разтревожи. Не за сестра си, която като хлебарките щеше да оцелее и след ядрен взрив. А за Боби, който беше десетгодишен и съвсем беззащитен. Майчинските инстинкти на Джанис, както Стив знаеше, бяха като на гърмяща змия, а гърмящите змии изяждат малките си.

Стив си спомни тръпката, която премина през него, първия път когато Джанис отказа да извика Боби на телефона. Имал работа. Следващия път бил отишъл до града с размъкнатите й приятели. Следващата седмица му каза, че на момчето не му се говорело.

Тогава Стив избухна:

— Дай да го чуя, по дяволите!

— Да го духаш, братленце.

— Друсана ли си?

— Да не си ченге?

— Хайде, Джанис. Къде е той?

— Той е мое дете. Гледай си работата.

— Ще се обадя на Службата за защита на децата.

— Късмет! Ще се насерат от страх да дойдат дотук.

— Тогава аз ще дойда.

— Опитай. Имаме ограда от бодлива тел и откачалки с пушки.

В съзнанието му се въртяха ужасяващи картини. Боби загубен или ранен. Боби, продаден за няколко дози крек. На другия ден отлетя до Талахаси, нае кола и пое на запад към Апалачиокола Форест и после се спусна надолу по река Оклокони. Беше януари, от Канада на юг се беше спуснал студен фронт и Панхендъл беше покрит със снежинки. Прекара един ден, увит в одеяло, на едно възвишение близо до комуната — търсеше с бинокъла Боби, но не го видя.

Видя обор с провиснал силоз, барака с покрив от нагънатата ламарина и къща, от чийто комин се виеше черен пушек. Дузина чорлави брадати мъже с мръсни дрехи обработваха насажденията с марихуана. Размъкнати жени с пуловери и дълги поли им носеха димящи чаши кафе. От високоговорителите се чуваше ню ейдж.

След няколко часа краката му станаха на камък от студ. Най-сетне, малко преди мръкване, мерна Джанис, с кубинки и оранжевата карирана фланела на университета в Маями, която му беше отмъкнала преди години. Носеше купа със супа от къщата към бараката. Стив не знаеше как се досети какво става. Тя носеше храна на сина си, хранеше го така, както повечето хора хранят кучетата си. Погледна през бинокъла и видя нещо, което беше сигурен, че ще помни, докато и последният спомен не се изтриеше от главата му.

От купата не се вдигаше пара.

В най-студения ден на годината помията, която Джанис даваше на сина си, беше студена колкото собственото й вкочанено сърце.

Скри се в бараката и той преброи — хиляда, две хиляди — преди да се появи отново без купата.

Двайсет секунди.

Джанис беше прекарала дванайсет секунди със сина си, преди да се върне обратно в къщата, където димът се виеше от комина. Над бараката не се виждаше пушек, нямаше прокарани жици за ток.

Имаше само две категории престъпници, които Стив не би представлявал като адвокат. Педофили и мъже, които бият жени. Но ако в този момент сестра му беше наблизо, щеше да й нанесе сериозни телесни повреди. В този момент нямаше значение, че и самата Джанис беше изгубена душа, която щеше за една нощ да се отрече от своя еврейски Бас-Мицвах^[2] и да се обърне към Исус, ако може да отмъкне пари и дрога.

Стив изчака да стане полунощ, като наблюдаваше къщата. Отвътре се носеше смях и музика, виждаше се как зад прозорците се движат хора, мъже пикаеха през верандата. Задряма неспокойно на студа и се събуди от крясъка на бухал под леденостудения дъжд. Минаваше три. Къщата беше тъмна и притихнала, докато той си проправяше път от хълма към бараката и се хлъзгаше по мокрите скали, осветени от полумесеца. Някъде наблизо се чу вой на куче.

Бараката беше заключена с най-обикновено резе. Вратата изскърца, когато Стив влезе и светна с фенерчето. Блед и недохранен, Боби лежеше свит на кълбо в метална клетка за куче, до него имаше кофа с урина и празна паница. Беше по долни гащета и ватирана фланела. Бос. Краката му бяха мръсни и покрити с рани.

— Боби, чичо Стив е.

Момчето се свря в най-отдалечения ъгъл на клетката с ококорени от страх очи.

— Не бой се.

Боби започна да се клати напред-назад.

— Помниш ли ме?

Клатенето стана по-бързо.

Клетката беше заключена с катинар и Стив се опита да откачи вратата от пантите с голи ръце. Точно в този миг вратата на бараката се отвори с трясък и един широкоплещест мъжага с чорлава брада влезе вътре. Мъжът можеше да е на трийсет и на шейсет или някъде помежду. Носеше мръсно червено яке и кожена ушанка. Лицето му беше покрито с чернилка, която приличаше на сажди. Стискаше тояга, дебела колкото човешка ръка. Вероятно дъбова, завита в горния си край като овчарска гега.

— Аз съм чичото на момчето — каза Стив. — То идва с мен.

— Никъде няма да ходи — отвърна мъжът.

Боби продължаваше да се клати.

Мъжът скъсяваше разстоянието помежду им и замахваше с извитата тояга. Гласът му прокънтя:

— „Болни изцелявайте, мъртви възкресявайте, прокажени очиствайте, бесове изгонвайте“, Матей, Десета глава, Стих Осми.

— Разкарай се от пътя ми. Соломон. Първа глава. Втора няма да искаш да чуеш.

— Махай се!

Мъжът замахна с тоягата. Стив пое удара с рамото си и залитна назад. Мъжът замахна отново, Стив задържа тоягата с две ръце и я тласна с все сили назад. Блъсна мъжа в стената на бараката и притисна тоягата към врата му. Лицето на Стив беше заровено в кожената яка на подгизналото яке и от спарената миризма на мокро куче започна да му се повдига. Мъжът се гърчеше и се опитваше да си поеме въздух. Опита се да ритне Стив в слабините. Стив продължи да натиска, като опря тоягата в адамовата му ябълка. Когато лицето на нападателя му почервеня и от гърлото му започнаха да излизат хрипове, той го пусна и онзи се свлече на земята.

С тоягата в ръце Стив се обърна към Боби.

— Катинарът. Къде е ключът?

Момчето се клатеше, без да каже нито дума.

— Боби, разбираш ли какво ти казвам?

— Чичо Стив, внимавай!

Стив се извърна и замахна с тоягата като с бейзболна бухалка, преди още да е видял мъжа, който се надигаше от пода с ловджийски нож в ръка. Наведе глава, извъртя хълбок, беше бърз, но мощен удар.

Тоягата улучи мъжа точно над слепоочията и се чу как костта изхрущя: падна като патица, свалена от ловец. Стив се изправи над него, тежко си поемаше въздух, чувстваше как сърцето му ще изскочи. Замръзна на място, изпълнен със страх. Уби ли го?

— По-добре да вървим, чичо Стив.

Гласът идваше от толкова близо, че Стив се сепна. Боби стоеше вън от клетката, задната решетка беше извадена.

— Мама не знае, че мога да излизам.

Мъжът на земята започна да стене и опита да се изправи на крака. Слава Богу, не беше мъртъв! Стив грабна Боби и го вдигна на ръце, удивен колко лек беше. Само колене и лакти, никакво месо по кокалите.

Измъкнаха се от бараката. Кучетата лаеха. В къщата запалиха светлини. Стив различи неясни фигури на верандата и силуета на нещо, което приличаше на ловджийска пушка или винтовка.

— Стой!

Понесъл Боби на ръце, Стив побягна. Спусна се към дърветата, чу изстрели зад гърба си, погледна през рамо и видя мъже с фенери. Пушката изтрещя. Още един изстрел проехтя над долината. Той се спусна през гората, прескачаше повалените стволове, хлъзгаше се върху мокрите скали, прекоси един поток, изкачи се с мъка по склона и се спусна от другата страна, мина през цял ред махагонови дървета, тичаше с всички сили, без да спира, докато вече не светеха фенери, не се чуваха пушки и не се виждаха мъже.

Бяха в колата на път към Талахаси, когато Стив проговори:

— Съмнявах се, че ме помниш.

— Заведе ме да плуваме с шнорхели — отвърна Боби.

— Вярно. Водих те. Беше на пет или на шест.

— Беше единайсети септември. Бях на пет плюс осем месеца и три дни. Видяхме много зелено-жълти рибки със сини петна, които блестяха.

— Скаларии.

— Holacanthus ciliaris. Кръстих едната.

— Наистина ли?

— Каза ми да не пипам корала, защото ще се счупи и ще му трябват стотици години, за да порасне пак. Най-много ми харесаха морските ветрила, защото ти махат, като че ли сте приятели. И рибата папагал. Sparisoma viride. Приличат на папагали, ама не говорят.

— Как си спомняш всичко това? Откъде знаеш латинските им имена?

Слабите рамене на момчето се повдигнаха.

— Искаш ли да дойдеш в моята къща?

— Единайсет бели камъка от алеята до входната врата.

— Май са толкова. Искаш ли да дойдеш там?

— Кръстих скаларията Стив — каза момчето.

 

 

Сега, десет месеца по-късно, Боби наддаваше на килограми — благодарение на сандвичите — и се чувстваше по-спокоен с хора. Той каза довиждане на дядо си, затвори телефона и дойде при бара точно когато Стиц отваряше капака на грила.

— Обърни ги на сто и осемдесет градуса.

— Точно това правя — Стив завъртя сандвичите така, че резките да станат перпендикулярни.

— Не на сто и деветдесет — нареди Боби. — Резките няма да са еднакви.

— Готово.

Разтопеното сирене цвърчеше изкусително и кухнята се изпълни със сладко-солен аромат.

— Защо двамата с дядо все се карате? — попита Боби.

— Предполагам, че защото всеки от нас е правил неща, с които е разочаровал другия.

Боби махна с език парченце дъвка от шините на зъбите си.

— Аз разочаровам ли те?

— Никога. Нито веднъж.

Усмивката на момчето беше като реклама за прави зъби.

— Да не изгориш сандвичите, чичо Стив.

— Хлапе, днес казах ли ти колко много те обичам?

— Всеки ден ми го казваш, чичо Стив.

— Добре, днес ти го казвам два пъти.