Пол Ливайн
Зелено дайкири (15)

14.
Успех срещу превъзходство

— Първо аз — извика Боби и тичешком се втурна в покритата с мазилка розова двуетажна сграда.

Беше строена през 30-те години, но нямаше нищо от чара на арт деко. Никакви изящни извивки или орнаментални фризове. Никакви дъбови или катедрални тавани. Стените бяха направени от хоросан, примесен с пясък от плажа и разяждащото действие на солта причиняваше корозия на водопровода и електроинсталацията. В резултат на това сградата беше подложена на спиране на тока и преливане на тоалетните. Табела на стената с цвят на зеленикава морска пяна гласеше „Манекените“.

Три млади жени — невероятно високи, невероятно слаби — прекрачиха входа и излязоха навън. И трите бяха с изрязани шорти, изрязани горнища и отворени сандали с десетсантиметрови токчета.

— Здрасти, Стив — изгукаха в един глас.

— Чакай да отгатна — каза Виктория. — Секретарките ти.

— Това е модна агенция — призна Стив.

— Сериозно? Аз пък реших, че е Върховният съд.

— Добре, слушай, Лорд. Да стигнеш до офиса ми е все едно да минеш по нагорещени въглени, така че каквото и да става, не спирай.

— Защо?

— Ще видиш.

Стив хвана Виктория за ръка и бързо я преведе през вратата. Във фоайето две други млади жени — метър и осемдесет високи близначки с дълги лененоруси коси — стояха на регистрацията и разглеждаха контактни копия на снимки в близък план.

— Здрасти, Стив — казаха те едновременно. — Кога ще…

— Лекси, Рекси — поздрави ги Стив, без да спира. — Не сега.

— Но ти обеща — каза Лекси. Или може би това беше Рекси.

— Дължиш ни го — намеси се и другата. — Помниш ли?

— Зает съм — опита се да се провре покрай тях, но жените, слаби като вейки, грациозно се извъртяха въпреки сандалите с високи токчета и му препречиха пътя. В прилепнали минирокли, едната сигнално червена, а другата сигнално зелена, с разкрачени крака, двете изглеждаха като Айфелови кули близнаци с коледна украса.

— Знаеш ли как се паркира на Оушън Драйв? — попита Лекси.

— Знам, знам — каза Стив.

— Къде са ни тогава стикерите за инвалиди? — намуси се Лекси.

— Днес трябваше да вървим три пресечки — добави Рекси.

— С нашите обувки „Джими Шус“ — възмути се Лекси.

— Не сте инвалиди. — Стив се провря между двете жени.

— Анорексията не се ли брои? — попита Виктория.

— Хайде! Моят офис — нашият офис — е на втория етаж. — Стив се опита да я накара да побърза. Боби вече се качваше по стълбите.

— Мезонетът — каза Виктория. — Помня.

— Стига си се занасяла. Не плащам наем, вместо това уреждам правните проблеми на агенцията. Върша работа и на моделите. Номерът е да се качиш горе преди да…

— Стив, почакай малко! — една потъмняла от слънцето млада жена в шорти от ликра и спортно горнище се приближи към тях.

— По-късно, Джина — каза Стив. — Сега имам работа.

— Аз също.

Освен нацупена муцунка и надути гърди — рудницици, реши Виктория, — Джина имаше медноруса коса, лъскава като ново пени и подстригана на черта с бретон. Манекенката протегна лявата си ръка и показа диамант с големина на очна ябълка.

— Пако ме помоли да се омъжа за него.

— Явно си приела — каза Стив.

— За една нощ. После размислих. Той е поредният евробогаташ, който иска да клати модели. Сега нищожеството си иска пръстена обратно.

— Какво нахалство!

— Не трябва да му го връщам, нали?

— Откъде да знам? — попита Стив.

Виктория се намеси:

— По правило годежният пръстен се смята за подарък. Така че дори да няма сватба, жената запазва пръстена.

— Личи си кой е получил награда книга по договорно право — каза Стив с престорено възхищение. — Джина, това е Виктория, новата ми съдружничка.

— Супер! — каза Джина. — Ще ми станете ли адвокат, ако копелето реши да ме съди?

— Трябва да те предупредя, Джина — продължи Виктория с адвокатски тембър — ако си смятала да скъсаш ab initio, годеникът ти може да те съди за измама и да си получи пръстена обратно.

— Аб какво? — попита Джина.

Боби се намеси:

— Ab initio — от началото. Тоест още от началото ли си планирала да разкараш човека, както разкара търговеца на изкуствени торове, който плати за циците ти?

— Голяма уста имаш, Боби — каза Джина. После ахна лекичко и сграбчи лявата ръка на Виктория. — Леле боже! Виж твоя! Страхотен е! — Буквално й потекоха лигите над диаманта, полиран във формата на смарагд, поставен на четири пиедестала с малки диамантчета, които се нижеха нагоре по каналчетата от двете им страни. — Моделът е страхотен. Малките диамантчета са като бляскава стълба към небето.

— Защо му е на един мъж да подарява на жена подобен пръстен — попита Стив, — когато само за малка част от парите може да си купи плазмен телевизор?

— Не го слушай — каза Джина. — Той е най-неромантичният мъж, с когото съм спала. А съм прекарала доста кретени.

— Но виж кой се оказа най-големият — усмивката на Виктория беше толкова сияйна, колкото и диамантът й.

— Виктория, ако скъсаш с годеника си, ще му върнеш ли пръстена? — попита Джина.

— Със сигурност ще се омъжа за Брус, така че това е хипотетичен въпрос.

— Но ако все пак нещо се случи — настоя Джина, като тръгна с тях нагоре по стълбите. — Ако го хванеш да ти изневерява.

— Не мога да си представя Брус да направи подобно нещо — отвърна Виктория.

— Аз мога — рече Стив. — Хванат на калъп със закръглено авокадо.

— Или ако ти омръзне и си намериш някой друг? — настоя Джина.

— Това — каза Виктория, повече от напълно уверена, — никога няма да се случи.

 

 

Виктория разгледа чакалнята на Стив също както детектив местопрестъпление. Избледняла мазилка по стената и примигващи флуоресцентни лампи. Клиентски столове, покрити с напукана изкуствена кожа, но клиентите ги нямаше. Секретарката седеше на бюрото си и добре че телефонът не звънеше, защото тя нямаше да може да го вдигне. Секретарката беше надуваема кукла в естествен ръст, която приличаше страшно много на Памела Андерсън по бикини. Бюрото й беше затрупано от празни картонени кутии от китайска храна и купища неотворена поща. Повечето пликове приличаха на сметки.

Виктория никога не беше виждала офис на адвокат — и изобщо друг офис — подобен на този. Мокетът, някога индустриално сив, беше осеян с петна от кафе, а малкото чисти места бяха протрити. Въздухът миришеше на прах и плесен.

Добре, не беше очаквала ламперия От тиково дърво, но това…

Какъв неудачник…

Опита се да потисне онова, което чувстваше. Че е била измамена. Че Соломон е мошеник на дребно, евтин далавераджия — направо кокошкар.

 

 

Стив се опита да види чакалнята си през очите на Виктория. Винаги беше смятал офиса си за долнопробен, но сега му изглеждаше направо като бордей. По дяволите, материалните неща за него нямаха никакво значение. Как можеше да го обясни, без да изглежда като пълен неудачник? Искаше да й разкаже за делата pro bono — клиенти със справедливи каузи и тънки портфейли, — но щеше да изглежда толкова преднамерено, толкова отбранително, че реши да си замълчи.

 

 

Отнякъде се чу пуфтене, после удряне на метал в метал.

— Ти ли си Сеси? — попита Стив.

Гласът на жената се чу иззад Памела Андерсън.

— Не, шефе, Сандра Дей О’Конър е.

В пространството между стола на Памела Андерсън и стената набита двайсетинагодишна жена се беше изпружила по гръб върху една лежанка. Докато вдигаше щангите и се напрягаше под тежестта им, псувайки на испански, татуираната върху огромния й бицепс кобра се навиваше и развиваше.

Беше облечена с изрязан потник и джинси с ниска талия и кожата й беше с цвят на крем карамел. Вратът й изглежда беше свързан с раменете чрез дебели стоманени въжета и раменете й бяха нагънати от мускули. Веждите й бяха оскубани и сведени до дълги диагонални тирета, едното беше пронизано от три метални топчета. Имаше огромна грива от къдрава червеникавокафява коса.

— Малдито! — издиша жената, когато свали щангата. — Кой ще ми помага? — Акцентът й беше от Литъл Хавана.

Боби побърза да се приближи към нея.

— Аз, Сеси.

— Грасиас, умнико.

Боби държеше ръцете си върху щангата, докато жената направи още две повторения, след което с пуфтене остави щангата върху поставката. Все още легнала по гръб, Сеси погледна нагоре към Виктория и каза:

— Шефът няма никакви обноски. Аз съм Сесилия Сантяго.

— Личната ми асистентка — добави Стив.

— По-скоро личната му робиня. Ти онзи прокурор ли си?

— Бивш прокурор — каза тя. — Виктория Лорд. Здравей, Сесилия.

— Както кажеш.

— Хей, Сеси, когато свършиш с правенето на рамене, можеш ли да ни насрочиш пресконференция за делото „Барксдейл“.

— Етично ли е? — попита Виктория.

— Ф. Лий Бейли щеше ли да зададе този въпрос?

— Вероятно не. Но той беше лишен от адвокатски права.

Сеси скочи на крака. Сега вече можеше да се прочете съобщението, щампосано върху потника й: „Всички мъже са животни, някои обаче стават за домашни любимци.“ Имаше и още една татуировка — зелена риба меч, която сякаш се издигаше от колана на ниско изрязаните й джинси и скачаше над пъпа й.

— Лорд, цар Соломон разказвал ли ти е нещо за мен?

— Без да навлиза в детайли — дипломатично отвърна Виктория.

— Не съм извършила кой знае какво. Нещо като кражба от магазина.

— Да — каза Стив, — само дето задигна тойотата на Енрике.

— Гаджето ми. Чукаше братовчедка ми Лурдс зад гърба ми. Така че взех колата му назаем.

— Преби го, после бутна колата му от рампата за лодки в Матсън Хамък.

— Няма да се обвинявам сама. — Сеси погледна подозрително към Виктория. — Сега ще трябва да робувам и на двама ви ли?

— Сигурна съм, че ще се разбираме чудесно — каза Виктория, без да вярва дори за Миг в това.

Сеси прокара кървавочервените си нокти по плочките на корема си, като свиваше и отпускаше мускули. Рибата меч помаха с опашка.

— Виж, Лорд, не правя кафе. Няма да нося непотребните ти маркови дизайнерски парцали на химическо и не пиша на компютър. Разбрахме ли се?

— Сеси пише — продължи Стив. — Но не знае правописа.

— Това е от лексията — каза Сеси. — Ако ме уволниш, ще ти съдера задника в съда.

— Нямаш дислексия. Просто те мързи да си провериш правописа.

— Хей, Лорд, чуй това? Казва, че испаноговорещите са мързеливи. Ще се обадя на Комисията за равни права.

— А аз ще се обадя на ченгето, което отговаря за теб — каза Стив.

Виктория гледаше удивено. Никога не беше виждала такава липса на професионализъм. Можеше ли изобщо да се работи на такова място?

Сеси се разсмя.

— Браво, шефе.

— Браво и на теб, Сеси.

Размениха „пет“ над главите си, после се удариха с гърди като футболисти, които се радват на тъчдаун.

Добре, значи това беше ритуал, помисли си Виктория. Първо си разменяха любезности, после си засвидетелстваха чувства. Вече излизаше, че четирима души ги е грижа за Соломон. Онази възрастна двойка, Марвин и Тереса, които вървяха по петите му из съдебната палата; сладкият, нуждаещ се от грижи Боби и сега тази напомпана със стероиди секретарка мъжкарана. С какво толкова ги привличаше?

Изпускам ли нещо? Или съм прекалено нормална, за да принадлежа към фен клуба на Стив Соломон?

— Добре, всички да влязат в кабинета — каза Стив. — Да поговорим как ще спечелим едно дело за убийство.

 

 

Когато Стив поведе отбора към личния си кабинет, Виктория усети мирис на гнили зеленчуци и чу звуци сякаш метални кофи за боклук се блъскат една в друга. Точно под мръсния прозорец, в дясната уличка, имаше зелен контейнер за отпадъци и големи конски мухи кръжаха над отворения му капак. От другата страна на уличката се издигаше триетажна жилищна сграда и на най-близкия балкон петима голи до кръста мъже удряха с пръчки метални тигани и неща, които приличаха на барабани, направени от двеста и петдесетлитрови варели.

— Метъл банда от Тринидад — каза Стив.

— Това е окуражаващо — каза тя. — Реших, че е затворнически бунт.

За да избегне вонята и дъненето, Виктория се оттегли в ъгъла на стаята, където бълбукаше аквариум, в който имаше половин дузина ръждиви на цвят ракообразни.

— Чакай да отгатна. Бракониерстваш в свободното си време и ловиш раци.

— Подценяваш ме.

— Клиентите му отвличат хладилни камиони, които идват от Кийс — каза Сеси.

Виктория огледа останалата част от помещението. На едната стена имаше карикатура в рамка на съдебна зала, пълна с вода. Виждаха се перките на две акули, които пореха водата и се насочваха към съдията. Надписът гласеше „Адвокатите се приближават до банката на съдията“.

Естествено, че Соломон ще харесва това.

Виктория се беше навряла в чистилището. Какво беше станало с големия й план? Пет години на държавна служба, после работа в престижна фирма, като всичко това води до съдружничество и доживотна служба. Или може би съдийско място.

Съдия Лорд.

Но ето къде се беше озовала, вдишваше изпаренията от боклука, плановете й се сгромолясаха, кариерата й се провали.

Докато гледаше напуканата мазилка по стените и изпитваше смесени чувства на гняв и съжаление, Виктория каза:

— За такъв печен адвокат, Соломон, офисът ти… — Как да го кажеше по-деликатно? — … е същински кенеф.

 

 

Това беше, помисли си Стив. В сравнение с типовете, дето газеха дебелите килими в центъра. В сравнение с Бигбай, предположи той, с всичките му наследени пари. Какви бяха ценностите й всъщност? Ако я впечатляваха богатството и общественото поведение, може би беше по-добре, че е заета.

— Това важно ли е за теб, Виктория? Мрамор по пода, махагон по стените?

— За добро или за зло, така измерваме успеха.

— Успехът никога не бива да се бърка с превъзходството.

— Ето пак се почна — обади се Сеси. — Винаги използва тия дивотии, за да ми обясни защо чекът със заплатата ми закъснява.

Стив се приближи до аквариума с раци, взе стара кифла от една чиния и я начупи на парчета във водата. Наблюдаваше как ракообразните се скупчват над всяко парче като фенове след спринт на Бари Бондс^[1].

— Успехът е как те преценяват другите хора — каза той. — Караш ли ферари, купуваш ли си къща в Аспен? Превъзходството не може да се измери в долари. Идеалите не се поместват в банкови сметки. Тук опира до това как ти сам преценяваш себе си. Според собствените си принципи ли живееш, или си се продал?

— Имаш принципи? — попита Виктория.

— Сам си ги създавам.

— Законите на Соломон — обади се Сеси. — Всеки път, когато му щукне някоя велика идея, трябва да я записва за идните поколения.

— Запиши това, Сеси. „Никога не бих направил компромис с идеалите си, за да постигна нечия друга дефиниция за успех.“

— Да, да, записах го.

— Сякаш си търсиш извинения, че не изкарваш достатъчно пари, за да си купиш свястна кола и чист мокет — каза Виктория.

— Може да изкара цял куп — отвърна Сеси, — ако не беше санто патрон^[2] на изгубени дела. Поемаш скапано дело за без пари, как ще забогатееш? Бежанци от Хаити искат зелени карти, племето микосуки си иска ловните полета, имигранти работници — справедливо заплащане. Поемаме ги всичките.

— Не знаех, че работиш pro bono — каза Виктория.

Стив повдигна рамене.

— Внасям моя дял.

— И на всички останали — обади се Сеси. — Не му позволявам да го рекламира, защото всички градски безделници ще се наредят в чакалнята ни.

— Соломон, ти си пълен с изненади — рече Виктория.

— Не е кой знае какво.

— Не, сериозно. Извинявай.

— Хей, шефе — намеси се Сеси. — Ще обсъждаме ли делото или напротив? Трябва да побързам със сериите си.

Стив седна на ръба на бюрото си.

— Да започнем с Чарлс Барксдейл. Виктория, обрисувай го.

Тя си пое дъх.

— Имаше разностранни интереси. Изкуство, литература, поезия. Гордееше се с първите си издания. Беше изключително начетен. И държеше всички да го разберат.

— Как?

Явно не й се искаше да продължи. Толкова изискана ли беше Виктория Лорд, почуди се Стив, та да не може да говори лошо за мъртвите? За него това не беше проблем. Единствено мъртъвците не можеха да те съдят за клевета.

— Понякога на вечеря — продължи тя с извинителен тон. — Чарлс цитираше някоя книга на Пруст или поема от Силвия Плат и човек оставаше с впечатлението, че я е прочел същия ден, за да я вмъкне в разговора.

— Значи е бил парвеню? Псевдоинтелектуалец?

— По-скоро държеше да покаже на всички, че е най-умният човек на масата.

— Кой го е грижа какво е чел? — каза Сеси. — Кльощавата му жена ли го е убила?

— Да гласуваме — намеси се Стив. — По интуиция. Кой мисли, че Катрина е убила мъжа си?

— На тая слива не й стиска — заяви Сеси.

— Добре, това значи невинна. Боби.

— Ubi mel, uibi apes.

— Което значи?

— Медът привлича пчелите.

— Което значи?

— Убила го е заради парите.

— Един — невинна. Един — виновна. — Стив се обърна към Виктория. — Съдружнико?

— Мисля, че не разполагаме с достатъчно факти — каза тя.

— Махни ги фактите. Как ти идва отвътре?

— Опитвам се да не обръщам внимание на това как ми идва отвътре.

— Знам. В противен случай не би се омъжила за господин Гуакамоле.

— Хич не му се връзвай — каза Сеси. — Ако на мен ми ги разправя тия, ще му изкарам всичко отвътре и няма да може да хапне.

— Хайде — настоя Стив. — Въпросът остава висящ. Виновна или невинна?

След малко Виктория каза:

— Просто не виждам как Катрина би могла да го направи. Как може да живееш с един човек, да закусваш всеки ден с него, да го целуваш, преди да тръгне на работа, да спиш с него всяка вечер и след това да го убиеш?

— Глас за доброто в човешката природа, глас за невинността — обяви Стив.

— Надявам се — каза Виктория. — А ти какво мислиш?

— Тя ни е клиентка — каза Стив — и разчита на нас за всяка глътка въздух. Дори да има стотина свидетели, които да са я видели да застрелва мъж на Флаглър Стрийт посред бял ден, те или лъжат, или са късогледи, или са луди. Ако полиграфът надскочи скалата на Рихтер, когато се кълне, че е обичала стария Чарли, значи детекторът на лъжата е скапан. Ако съдебните експерти до един я посочат като извършителка, те са покварени и лъжат или са пълни невежи. Тя ни е клиентка, което означава, че е несправедливо обвинена, невинна жертва на системата, която е превъртяла. Ние държим ключа от килията й, приятели мои, трябва да отворим вратата и да я освободим.