Пол Ливайн
Зелено дайкири (28)

27.
Другият мъж

Богатите са различни, реши Стив. Имат по-големи гардероби.

Двуетажният колизеум на Катрина Барксдейл, целият покрит с дървена ламперия, беше по-голям от спалнята на Стив. Остави това. Мястото, отредено за обувки, също беше по-голямо от спалнята му.

Чуваше бръмченето на изсушителя за въздух и усещаше богата смесица от аромати. Дъхът на кедър, дълбокият аромат на кожи… мирисът на пари. Гардеробната на Катрина беше приятно и спокойно светилище, пълно с коприна и лен, норки и вълна. Всеки чифт обувки си имаше собствено плексигласово чекмедже, осветено с вкус, като скулптура в музеи. Дизайнерските дрехи висяха на моторизиран щендер, който се въртеше из стаята като детско влакче. Натискаш копчето на даден дизайнер — Армани, Сен Лоран, Де ла Рента, Мошино, — после кода на тоалета и щендерът доволно започваше да бръмчи, докато донасяше до ръцете с направен маникюр велурено сако или дантелена пола, или кадифено сако.

Стив беше казал на Катрина Барксдейл, че трябва да направи снимки, което до известна степен беше вярно. Той я остави долу с Виктория да пият вино и да се приготвят за процеса. Следващите двайсет минути прекара в голямата спалня с цифров апарат в ръка, като направи панорамни снимки от покритото с коприна легло с четири стълба в ъглите — в което Чарлс беше останал бездиханен, но надървен — до оформените като арка врати на слонските им гардероби. После се зае със собствената си мисия — да открие часовника „Брайтлинг“.

Във вестибюла, който водеше към гардеробната на Чарлс, Стив откри скрин от тиково дърво с малки чекмеджета, подобен на каталозите в библиотеките: шкафът за бижута на Чарлс. Вътре имаше копчета за ръкавели, пръстени и всевъзможни часовници. „Одемар Пике“, „Вашерон Константин“, „Патек Филип“, „Картие“, „Ролекс“, дори „Касио Джи-Шок“, кръстен на Джереми Шоки, известен футболист. Някои бяха нови, други антики, някои бяха златни, други от неръждаема стомана, имаше и покрити с диаманти.

Но нямаше водоустойчив часовник „Брайтлинг“.

Така че изглежда Боби беше прав. Може би Катрина Барксдейл не беше купила часовника за добрия стар Чарли. Но пък можеше и на други места да има часовници. Трябваше да провери и в капитанската каюта на „Кат Мяу“.

— Какво става тук, по дяволите?

Ръмженето идваше зад гърба му и Стив се извърна с гузната физиономия на джебчия. Беше Чет Манко, капитанът на яхтата, носеше спортна фланелка и изцапани с боя работни панталони и държеше в ръка длето.

— Страхотно! Точно си помислих за яхтата и хоп, ти се появи.

Манко вдигна длетото. Мускулите на бронзовата му ръка се показаха.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Правя снимки. — Стив вдигна камерата като доказателство номер едно за невинността му. — Чертая курса на кораба.

— В скрина за бижута на господин Би?

Имаше акцент от Ню Ингланд в гласа на Манко, помисли си Стив. Работническа класа от Бостън, може би.

— Всъщност търсех нещо. Едно доказателство.

— Какво доказателство? — Манко дори не се опита да прикрие подозренията си.

— Опасявам се, че е поверително. Какво търсите тук горе, Манко?

— Чистя изсъхналите корени от висящите цветя на балкона. — Длетото пак се вдигна. — Кат знае ли, че си в спалнята й?

Кат. Прислугата беше в доста приятелски отношения с господарката на дома, помисли си Стив.

И тогава го видя да проблясва на огромната лява китка на Манко. Часовник „Брайтлинг Супероушън“ с огромен циферблат, издържащ до хиляда метра дълбочина.

— Мамка му! — каза Стив.

 

 

— Разкажи ми с твои думи, кога забеляза, че нещо става с Чарлс — попита Виктория.

С твои думи.

Професионален адвокатски паразит, знаеше го много добре. С чии думи да го разкаже? На Ейбрахам Линкълн ли?

— Както казах на ченгетата, както казах на Стив, както казах на всички, Чарли беше вързан, както винаги. Набих го с камшика, след това му направих обичайната свирка с уста, пълна с топла вода. Това винаги го побъркваше. След като се изпразни, отидох до бара и си налях една „Столичная“. Чух нещо и когато погледнах към Чарли, той се мяташе нагоре-надолу и издаваше звуци като крясъци на патица. Чакай малко — тя замълча, като прехапа устни. — Сега, като се замисля, май пих „Грей Гууз“. Както и да е, изтичах до леглото и той беше целият посинял. Лицето му, не топките. Докато успея да сваля яката, той вече беше престанал да се мята.

Бяха във всекидневната, седяха на бежово канапе, което според думите на Катрина беше направено по поръчка в Рим. Тя носеше червени копринени панталони и бродирана блуза в китайски стил и беше ударила половин бутилка охладено шардоне. Виктория пиеше газирана вода, докато разпитваше Катрина и търсеше несъответствия.

— Щом като ми задавате едни и същи въпроси сто пъти, значи ще свидетелствам, така ли?

— Още не сме решили. — Виктория забеляза, че шарката на всяка лимоненожълта плочка съвпада с шарката на следващата. — Ако кръстосаният разпит на свидетелите на обвинението остави съмнения, може и да те призовем за свидетел.

— Не е ли рисковано?

— Не и на половина колкото да излъжеш адвоката си — каза Стив, като влетя в стаята с Манко по петите си. — Не те ли предупредих? По дяволите, Катрина, как можа?

— Какво има, Стив? — попита Виктория.

— Развратната ни клиентка за начало.

— Не можеш да й говориш така — намеси се Манко.

— Ти върви на майната си! — избухна Стив. Почервенял, той размаха пръст към Катрина. — Знаеш ли какво мразя повече от жена, която е убила съпруга си? Жена, която лъже адвоката си.

Катрина спокойно остави винената си чаша на махагоновата масичка за кафе. Изискан жест.

— Какво си му казал, Чет?

— Нищо, по дяволите! — отвърна Манко.

Катрина кръстоса единия крак, обут в копринен панталон, върху другия.

— Какъв е проблемът тогава, Стив?

Той преправи гласа си и я изимитира:

— „Не съм изневерявала на Чарли, откакто ми направи предложение.“

— О, това ли.

— Да, това.

— Откога се шибаш с Манко?

— Има ли значение откога?

— Има значение, че ни излъга. А щом си ни излъгала веднъж…

— Всичко останало, което ви казах, е истина.

— Така ли? С кого още се чукаш?

— Стив, трябва ли да си толкова вулгарен? — попита Виктория.

— Чет е единствената ми забежка — отвърна Катрина.

— Ами треньорът по голф? — попита Стив. — Инструкторът по аеробика? Потните градинари, които каниш на лимонада и едно набързо?

— Нямаш право… — Манко направи крачка към Стив.

— Млъкни! — Стив заби пръст в гърдите на Манко и стресна якия мъжага. — Още не съм стигнал до теб.

Виктория наблюдаваше как Стив прекоси стаята и се изправи като дърво пред масичката за кафе, как започна да крещи на Катрина, че през цялата си практика не е срещал по-глупав човек от нея и че щял да се откаже от делото и да я остави да лъже някой друг и щяла да извади късмет, ако съдебните заседатели не я линчуват, преди да я осъдят. Първоначално Виктория реши, че се преструва, че се опитва за сплаши клиентката им. После, когато сграбчи ръката на Манко и смъкна часовника му, реши, че губи самообладание.

Стив размаха часовника в лицето на Катрина.

— Остави ме да се правя на глупак с глупости от сорта на „Катрина обича Чарли“. Но по-лошото е, че ме вкара в капан. Включих Манко в списъка със свидетели, но не мога да го призова да даде показания, защото не мога да го подложа на кръстосан разпит. Изключено е и ти да свидетелстваш, защото и теб не мога да те оставя в ръцете на Пинчър.

— Само защото се чуках с Чет?

— Какво значи „се чуках“? — попита обидено Манко.

— Не ти ли казах да млъкнеш? — изрева Стив. — Нямам време за любовни драми.

Катрина каза:

— Се чуках, чукам се, може пак да се чукам, какво толкова има?

— Виктория, кажи й — нареди Стив. — Разясни й го, моля те.

— Пинчър ще използва връзката ви, за да докаже мотив — каза Виктория.

Катрина се разсмя.

— Какъв мотив? Да бъде с Чет? Да се омъжа за него? Моля ви.

— Какво трябва да значи това? — попита Манко.

— Чет, ти си чудесен по свой собствен начин, но си просто един тъпкач и двамата го знаем, така че престани да се правиш на интересен.

Катрина свали маската на дама от хайлайфа на Корал Гейбълс, помисли си Виктория. И без това не й стоеше много добре. Тя сбърчи чело, доказателство, че само няколко години я деляха от първата й инжекция „Ботокс“^[1].

— Добре де, излъгах, че съм била вярна на Чарли, но не съм го убила.

— Не собственоръчно — отвърна Стив.

— Какво трябва да значи това?

Очите на Стив святкаха. В него имаше нещо диво и опасно, помисли си Виктория.

— Докато си стояла на бара, Чарлс си е бил много добре — каза Стив. — Ако е издавал някакви звуци, то е било, за да каже: „Хей, развържи ме вече.“ Ти го поглеждаш, после се обръщаш към коридора, където Манко стои, прилепнал плътно до стената, извън обсега на камерите.

— Ти си луд! — каза Катрина.

Манко премести тежестта на тялото си от единия крак на другия.

— Не можете да ми го лепнете.

— Естествено, че не мога, Айнщайн. — Стив сграбчи фланелката на Манко и го бутна назад. — Споменаването ти уличава клиентката ми в предумишлено убийство. И дори аз да не мога да те спипам, Пинчър ще го направи.

— Ще го направи друг път — изсумтя Манко.

— Искаш ли да се обзаложим? На записа от охранителните камери се вижда сянка на стената. Пинчър вече ми каза, че е пратил касетата за фотограметрична експертиза.

Не му е казал, помисли си Виктория, но си замълча.

— Ще определят с точност височината и килограмите на човека, на който е сянката — продължи Стив. — Искаш ли да се обзаложим, че ще се окаже мъж висок метър и осемдесет, около деветдесет килограма, с мозък колкото грахово зърно?

— Майната ти! — изпсува Манко.

— Погледът на Катрина е сигналът за мъжа. Той се плъзга покрай стената, защото знае точно какво виждат и какво не виждат камерите. Отива до леглото, стяга яката на Чарли и го удушава.

— За това ли ви се плаща на вас, адвокатите, да риете в лайната? — попита Манко.

— Просто от любопитство, Манко — отвърна Стив, — имаш ли досие? Защото съм готов да се обзаложа, че си лежал в затвора.

— Няколко простотии, дребни нарушения — каза Манко. — Сбивания по баровете, това е.

— Е, значи този път си се изявил.

 

 

Виктория караше, а Стив се беше облегнал на седалката до нея, като беше вдигнал единия си крак на таблото. Караха на север по Олд Кътър Роуд под сянката на банановите палми.

Без да иска разрешение, Стив въртеше копчетата на радиото й. Спря на станция, където Лудън Уейнрайт III се обявяваше за последния човек на земята.

— Това представление ли беше? Изглеждаше така, като че ли всеки момент ще получиш удар.

— Реших, че ще ми отговорят честно, ако се уплашат, че мога да счупя някоя чаша, така че наистина беше Драма 101. Но до известна степен наистина бях много бесен.

— Защо ги излъга за Пинчър?

— Исках да видя реакцията на Манко. А също и на Катрина… Катрина казва истината. Тя не е убила Чарли. Манко също не го е направил.

— И защо смяташ така? — Виктория беше озадачена.

— Преминаха през човешкия ми детектор на лъжата.

— Я стига!

— Първия ден си помислих, че лъже, когато отрече да е убила Чарли — каза той.

— Какво? Ти ми каза, че й вярваш.

— Излъгах те. Страхувах се, че няма да го вземеш присърце, ако мислиш, че тя го е убила.

— Това е толкова обидно. Аз съм професионалист.

Стив се облегна назад и затвори очи. По радиото Пат Бенатар пееше за престъпления и страст.

— Както и да е, тогава наистина излъга, но само затова, че не му е изневерявала. Това заблуди детектора ми и реших, че лъже и за убийството.

— Но както каза и в къщата, щом веднъж е излъгала…

— Трябва да ми повярваш за това. Не го е направила.

— Няма такова нещо като човешки детектор на лъжата.

— Добре. Наречи го интуиция. Инстинктът ми подсказва, че не е способна на това.

— Не можеш да взимаш подобни решения въз основа на инстинкта си.

— Така взимам всички важни решения — отвърна Стив. — И ти трябва да опиташ някой път.